сигурно защото пролетта прощъпули и из блоговете се намърда някак естествено темата за щастието. основно ме спря Пипи от Вила Вилекула, която попита кой ни учи да бъдем щастливи
ясно е, че имаме тук в нашите ширини страх от това да сме щастливи или да споделяме публично, че сме щастливи. страх да не го загубим това щастие.
но учим ли се и можем ли въобще да бъдем щастливи? семейството – твърде заето, училището – мъчилище, работата – тормоз. все силни клишета от нашето ежедневие, които допълнени с разни битовизми като ужасният градски транспорт, небивалата мръсотия, зейналите дупки по улиците, тъпите политици и т.н. и т.н. теоретично напълно игнорира възможността дори за мъничко щастие в цялата тази грозота.
сигурно всичко трябва да започне в семейството. приказката за лека нощ, игра с децата, вместо телевизия, разходка в парка, хванати за ръце или спонтанен пикник в гората, или в по-американски стил – поне 5 целувки на ден, поне 5 пъти на ден кажи обичам те на някого, когото наистина обичаш, free hugs, обади се на майка ти дори и без повод, а защо не и подари цвете на съседката ей така, направи кекс и изнеси на децата от площадката
може би трябва да продължи и в училище – науката като магия, книгите като вълшебство, задачите като яка игра, а междучасията – за житейска мъдрост, споделена от приятели-учители с приятели-ученици
не е толкова трудно, а?
ако сме по-щастливи (дори и без да си го признаваме):
- ще сме по-усмихнати;
- ще сме по-действени, по-решителни и по-продуктивни
- ще сме по-творчески
- а вероятно и по-добри
май си заслужава да се пробваме поне?
–
мда, наскоро писах и за нещастните ни държавни служители и как виждаш света – зависи само от теб и по-преди – успехът в наше време
задължително прочети и съвет за повече усмивки
нека този пост е за малкият Мартин, който се роди днес, с пожелание да расте усмихнат и щастлив сред щастливи хора!