Clair de Lune – как написах тази история

justine toms book-73
Искрено и лично тук ще разкажа за моя романа Clair de Lune, който излезе в началото на май 2022 от в поредицата Нова българска проза на Издателство ЕРГО.

През последните 10 години работих задълбочено по темата. Проучвах в детайл времето на гоненията над арменците около 1915-а, Европа отпреди, по време и след Втората световна война, идването на социализма в България и лагерите тук. В резултат – романът Clair de Lune е вече факт.

Clair de Lune покана за представяне на романа

Clair de Lune покана за представяне на романа

Сюжетът ми се въртеше в главата отдавна, но около 2012-та-2013 реших, че хората, които си спомнят епохата си отиват един по един. Затова се мобилизирах, издирих възрастни хора на около 80-90 години тогава и започнах да правя интервюта с тях. Разпитвах ги, записвах прилежно. След няколко въпроса се отприщваха и започваха да разказват и без да задавам въпроси. Детството си, младостта си, въпреки тежкото време – разприказваха ли се насълзяваха очи, припомняха си, споделиха. Повечето пожелаха да останат анонимни, все още носеха страх, дълбок страх, че могат да бъдат и сега преследвани за думите си. Други ме съветваха да не се занимавам, че това е минало време и няма нужда да се помни. Болезнено минало време, изживяно в първо лице от тях … Четях болката в очите им, в многоточията след думите, в насълзените очи или силно стиснатите юмруци, готови да се отбраняват дори толкова десетилетия по-късно.

В края на романа са публикувани част от имената на хората, които разрешиха да бъдат цитирани.

И така, интервютата бяха взети. Мислех много как да започна. После започвах – един път, два пъти, три пъти. Така до 2019-та, когато разбрах и се записах за сценарна работилница при Зорница-София Попганчева. При нея в продължение на няколко месеца работих не по романа, а по сценарий за филм. Историята доби значително по-стегнат вид, подреди се. Бях доволна. И изключително благодарна.

Ходих няколко пъти до местата, в които се развива действието.

Консултирах се с историци и експерти в различни теми, сред които Антон Оруш от Сандъците, например.

Всичко събирах в няколко тефтера и тетрадки.

По време на К19 2020-2021 имах достатъчно време и седнах и я написах – вече като роман. Добавих неща, които във филмовия сценарий бяха отпаднали. Обогатих още малко историята. И през пролетта на 2021-ва се престраших и дадох на няколко близки приятели да четат. Имената им са споменати накрая също и съм им силно благодарна. Тяхната обратна връзка ми беше много полезна, помогна да дооформя и уплътня образите.

След няколко срещи с издатели ЕРГО наистина се оказа най-добрият избор и за това съм благодарна на Влади Христов за насоката, а на Марти Христов още повече за деликатния, отдаден и точен начин на работа, които премина изключително гладко и позитивно. И за споделените ценности, което също е доста важно за мен.

Сюжетът

Не, това не е любовен роман …

Историята започва в Истанбул, преминава през Париж, после до предвоенна, военна и следвоенна София и отвежда до … женския лагер и каменната кариера.

Тина е арменка, която като дете бяга от кланетата в Турция в Париж. По-късно се омъжва и заживява в България. Заобичва страната ни. Но идва войната и семейството ѝ е разбито, тя губи децата си, съпруга си, дома си и накрая е отведена в трудов лагер. И там, по силата на обстоятелствата, става майка отново.

Пианото е винаги с нея. Мисълта за децата й – също.

Това е съвсем накратко. Останалото – в романа.

Не е лек, но е светъл, надявам се, както подсказва и името.

Истинските истории

Много хора ме питат – това истина ли е?! Да, истина е. И едновременно – Не, фикция е. Много от случките съм измислила, но и много са истински. Базирани на интервютата и разказите на истински хора, които събирам дълго. Четох много, проучвах, ходих на местата, разучавах, разпитвах свидетели, съседи, потърпевши. Записвах прилежно, подреждах. И след това седнах и написах.

Никой не е забравен. Нищо не е забравено.

И не бива, защото рискуваме да се повтори, ако забравим.

 

Благодарности
Благодаря на Мариана Мелнишка, която бе сред първите читатели на романа и написа мили думи за корицата
Благодаря на Зорница София, която ме насърчи да завърша този текст
Благодаря на Издателство ЕРГО и Мартин Христов
Благодаря на Петя Савова за прекрасната корица
Водещ на представянето – актьорът Игор Дамянов

Благодаря ви, че ще прочетете тази история и ще ми пишете и споделите мнението си – то е важно за мен.

Книгата може да се закупи от Издателство ЕРГО и по-добрите книжарници след 10-ти май 2022. Ще я има след 10 май и в електронен вариант в Озон.

За финал
Това не е леко четиво. Но трябваше да го напиша и ето го. Радвам се, че го завърших и предавам историята нататък. Нека помним.

Още и за романа Clair de Lune – на сайта ми.

Може да се купи:

Е-книга »
На хартия »

Емили Л. Маргьорит Дюрас

Книга на месец април 2022 в нашия Читателски клуб на НБУ бе Емили Л. на Маргьорит Дюрас, издадена през 2011-та в превод на Албена Стамболова.

Поетична, странна, с особен, нетипичен начин на разказване.
Новия роман в най-добрата му светлина.

Да не отделя писането от тялото – това постулира Дюрас. Писането да не е символическо. Особена незавършеност на изреченията, която вероятно придава тази мечтателност на текста и тази негова поетичност.

Текстът едновременно е земен и доста накъсан и абстрактен. Разбираемост и естественост са заедно със силна фрагментираност и заиграване на авторката с дълбоките теми на любовта, писането, смъртта.

Стилистична провокативност, която ще накара и най-изтънчения и запален читател да се запита – разбирам ли? разбирам ли добре?

А отговорът е накрая.

Емили Л.

Емили Л.

Корицата е на Дамян Дамянов. И е хубава. Има леко разминаване в два детайла – героинята не пие шампанско и на мен ми се видя не толкова строга, по-скоро лека и игрива, но това може да е субективно.

Много задълбочено за Дюрас и тази новела е написал Васил Димитров тук.

Ако ви е любопитно да следите Читателски клуб на НБУ – подробностите са тук.

Триада. Станчо Пенчев

Триада, Станчо Пенчев

Триада, Станчо Пенчев

Много харесвам написаното от Станчо Пенчев. Сборникът разкази Триада ми препоръча Марти от ЕРГО. И днес, след като го изчетох мога твърдо да ви препоръчам сборника и на вас.

Разказите са кратки, но силно въздействащи и дълбоки. Колкото български, толкова и общочовешки. Земни и много философски, по лек и ненатрапчив начин.

„в зорара на живота си човек няма желания. В заника на живота си човек също няма желания. И детето, и старецът знаят, че да искаш, означава да губиш.“

„кротък човек, милостив … Рядко са такива … какъвто се родиш, такъв да си идеш…“

„Важното е да е честен с честните. … Ако човек е винаги справедлив, лошите се възползват от него … ако не е – добрите страдат.“

„Човек щом почне да проумява живота, се усеща първо предаден от това, дето го владее, съдба ли е, сила ли е … все му се струва, че на другите повече е дадено … После прозира, че нищо важно не е правил ей така, от чисто сърце … себе си е щадил, а другите товарил, тогава му става едно тежко, чоглаво, ама е късно …“

„Каквото и да си приказваме – нещо все ще ни се излпъзва. Младостта е безпощадна, старостта – отчаяна.“

Както Дени казва „Станчо Пенчев е съвременния Йовков“ и наистина жалко, че малко хора знаят за творбите му. Каня ви да прочетете разказите в Триада.

На Станчо Пенчев е и романът Късна жена, една от най-силните за мен истории за соц-а у нас. Силно препоръчвам и Късна жена.

No longer human. Провалът на човека. Osamu Dazai

No longer human

Тази книга сама ме намери – забрави си я у нас приятелче на едно от децата ми. И като е у дома книга за няколко дена – нямаше как да не я прочета. Изненада ме. По-късно, докато ровех за информация за автора Дадзай Осаму, в Уикипедия, намерих, че е превеждана и на български от прекрасната Албена Тодорова и издадена като „Провалът на човека и други произведения“ през 2011-та, т.е. ако ви се чете – налична е.

Ехааа е тази книга. Дълбоко в самотата на човека, в изолираността му от света бърка. Много дълбоко.

За любителите на източния светоглед, за питащите се за смисъла и живота – препоръчвам

Студии по социология на културата. Карл Манхайм

Студии по социология на културата. Карл Манхайм, 1956 (за Карл Манхайм в У)

Златорог, 2002, превод Елика Рафи

„В различните общества подборът на елита приема различни форми. Много са нюансите – от свободната конкуренция до безкомпромисния монопол на феодалната или кастовата стратификация.“

„В модерното общество селекцията на елита приема три основни форми:

а/ издигане в административния апарат

б/ нерегулирана конкуренция

в/ класов натиск

Хората, достигнали елитни позиции демонстрират явни различия в зависимост от избора на ефикасен за тяхното издигане механизъм.

Бюрократичният тип селекция на елита благоприятства усърдните служители, които са в състояние да реагират на всяла ситуация според предварително установени правила. перспективите пред тях са сведени до набор от правила и регулации. Индивиди с широки интереси и склонност към импровизация обикновено са пропускани при повишение.“

Политическият елит в XIX век разчита основно не на професионализма в конкретна област, а притегателната сила на лидера, която импонира на масите.

С появата на класови партии през XX век успехът в политиката започва в по-малка степен да зависи от личния магнетизъм, а в по-голяма от партийния ред.

„Една система е демократична само, ако достъпът до елита не е ограничен единствено до членовете на някоя затворена група.“

„демокрацията влече след себе си промяната от морфологичен към аналитичен светоглед“

„В обществата със силни съсловни ограничения и липса на вертикална мобилност морфологичното мислене изцяло доминира. Повечето хора са в позицията на аутсайдер, който отдалеч съзерцава централните авторитети. Хората ги преживяват през техния символизъм и ритуали.“

„демократизацията значи разочарование“ (стр. 307)

Хуманистичният културен и образователен идеал е универсален. Той е изцяло пропит с ценностите на класическата античност.

„Всички хуманисти намират най-искрено уровлетворение в заниманията с интелекта и духа в уединение от останалия свят.“

„Доколкото „образование“ означава разширяване на екзистенциалната перспектива, демократичният културен идеал като че ли превъзхожда хуманистичният. При него това разширяване се постига по по-естествен начин.“

„Най-значимото потенциално постижение на демокрацията е създаването на основа за чисто екзистенциални човешки отношения.“

Величието на модерния индивид – заплаща се със загубата на усещането за сигурност. „Ориентацията в общества, в които статусът е от първостепенно значение е лесна. Всеки знае към какво може да се стреми и какво може да очаква.“ Модерният живот не гарантира очаквания, предлага само безкрайно предизвикателство. В миналото единствено бедните могат да мечтаят до безкрай (по Макс Вебер). В този смисъл днес всички сме станали бедни. „Несигурността каъо споделена съдба е характеристика на модерната епоха“ (стр. 344)

„Да си обречен на несигурност е трагично усещане. Но то е и път към морален и културен ръст.“

„Дълбоко погрешна е склонността ни да интерпретираме колапса на старите йерархии и модели на ред като симптом на морална и културна разруха.“

 

Черните обувки. Десислава Неделчева

Черните обувки, роман на Десислава Неделчева

Черните обувки, роман на Десислава Неделчева

Романът на Десислава Неделчева „Черните обувки“, издаден наскоро от ЕРГО в поредицата Нова българска проза ме върна силно в детството ми, в онзи соц, лепкав и протяжен, унизителен на моменти, смачкващ, но от лекотата на възрастта ни тогава – време на бели, приключения и случки, които ти остават за цял живот.

Докато го четох през цялото време в съзнанието ми изскачаха сходни на описаните сценки, местата ми бяха много познати, може би защото и моите лета бяха във Варна, може би защото соцът осигуряваше еднакъв, форматиран по един и същ начин живот за всеки.

Много ми е любопитно и за този роман на Десислава Неделчева, както и за други от тази епоха, дали и как се четат от младите хора, които нямат спомен и дори идея за това време, за всичките му доста често абсурдни правила.

Също ми е любопитно защо не се учим от историята. Това време не е толкова назад. Обърнеш се – и е зад рамото ти. А вече сме го забравили. И някои си го искат обратно. Нима.

Гмурнете се в тази книга. Черните обувки.

Герника. Войната. Пикасо.

Guernica (3820712635).jpg

Герника – вероятно една от най-разпознаваемите картини на великия Пикасо. Знаех историята на създаването й. Но наскоро, от подкаста на Duolingo на испански език, научих и подробности около заточението на картината и волята на автора й да се върне в родната си Испания едва когато тя е наистина демократична държава.

Времената са такива, че много хора предпочитат да мълчат, да не заемат позиция по случващото се в Украйна.Изумително е как хора на изкуството у нас, прехвалени музиканти, актьори, спортисти, предприемачи, които иначе доста обичат да се изказват за какво ли не – сега повечето от тях мълчат. Дори не само мълчат, а продължават да споделят лежерния си лайфслайл със снимки от Малдивите, луксозни хотели и обилна храна.

Иска ми се повече хора да научат за това как Пикасо създава и постъпва с Герника. И да заемат страна. Страната на мира и демокрацията. Незаемането на страна е съучастие с насилието.

Платното представлява виждането на Пикасо за бомбардировката от 26 април 1937 година на мирното баско селище Герника, което германските съюзници на Франко в Гражданската война сриват със земята. 70% от сградите на Герника са разрушени, 1600 души са загиналите, а над 800 са ранените. Да, това плашещо много прилича на случващото се в Украйна през 2022 – Мариопул, Буча …!

Пикасо използва черна, бяла и сива маслена боя, за да покаже ужаса на войната. Хората са разпокъсани. Болката е непоносима.

Пикасо завършва картината през юни 1937 година и тя е отнесена в Париж, където авторът е в изгнание. Две години по-късно Франко установява своята диктатура, което кара Пикасо да завещае волята си и пред адвокат – Герника да не се върне в Испания докато не се установи истинска демокрация.

През 1939 година Герника обикаля на няколко места в Европа, а след това потегля към Америка, като събраните средства от показването й са за испанските бежанци. Изложена в MoMA тя става сензация. Плановете са след САЩ Герника да се върне във Франция, но започва Втората световна война и тя остава в Ню Йорк.

Цели 44 години Герника не е в своята родна Испания, а в музея MoMA в Ню Йорк. Чака търпеливо.

Пикасо умира през април 1973 година във Франция, все още в изгнание. През 1975 година умира Франко. Демкорацията постепенно се завръща в Испания, съставена е нова конституция, провеждат се избори. Минава време докато адвокатите на Пикасо признаят, че в Испания наистина цари демокрация и разрешат преместването на Герника. Преговорите с испанското правителство започват през 1979 година.

8 септември 1981 година е последният ден, в който посетителите на MoMA могат да видят Герника. На следващия ден картината е внимателно демонтирана, пренесена със самолет и върната в родната й Испания. В родината й вече цари демокрация.

Герника е първата историческа картина, рисувана от хора, които правят собствената си история и осъзнават това. Една картина – огледало на света на ужасите и варварщината, от които хората трябва да се избавят“ пише Пиер Дакс. Висока е 3,5 метра и е дълга 7,8 метра (349 × 776 cm). Тя показва страданието на хора и животни, разрушени сгради без да показва непосредствената причина за това. Но от картината лъхат хаосът и насилието на войната и тя се превръща в символ на мира и антивоенните движения.

Пълната история на Герника е в Уикипедия и на български, все още без подробностите за изгнанието на картината.

Мисля си коя ли ще е новата Герника и защо хората не се научаваме от грешките … и докога ще позволяваме звярът в нас да надделява.

Ако знаете испански и английски може да чуете историята на Герника и пренасянето й обратно в Испания в подкаста на Duolingo тук.

Тийн книги, които си заслужава да имате в библиотеката

Harari Sapiens
Тази година в Деня на детската книга – няколко книги за тийн млади хора силно препоръчвам, но всъщност са си доста яки и за пораснали хора:

Набелязала съм още няколко, за които не съм успяла да пиша в блога, но обещавам – скоро.

За по-малки деца:

Всички книги на издателство Точица.

Всички книги на издателство Рибка.

Вече писах за 5-те български писателки, чиито книги си заслужава да имате за децата си.

Писах и за 7 начина за повече детско четене.

Какви възможности дава Европейският съюз на младите хора #БуденЛиСи

Чефо, Флора и Стан

Синът на едни приятели замина да учи в Германия, дъщерята на други – в Холандия, а на трети – в Ирландия, детето на четвърти – в Италия. Избират между университети из цяла Европа и изборът наистина е голям – без значение от специалност. Знаят езици, имат амбиции, пътуват, нашите млади хора, учат. Родителите им са спокойни. И всичко това е възможно, защото сме част от голямото семейство на Европейския съюз.

С една дума – ехаааа!

Помня времето, когато бях самата аз пред избора къде да уча. Той бе мнооого по-малък, а възможността да пътувам и уча в чужбина – почти никаква. Все още не бяхме членове на ЕС, а и като нация едва едва се научавахме, че няма вече бариери и желязната завеса е паднала.

Освен възможността да учат из всички европейски университети, с относително еднакви и поносими финансови условия, младите хора днес имат още много други възможности – да ползват здравни услуги из държавите в ЕС, да пътуват със студентски билети, както и редица други благини.

Ето защо е яко, че и учениците ни научават за правата си и получават гражданско образование в 11 и 12 клас в училище. Вярвам, че #ДаСиГражданинЕСуперЯко , особено ако знаеш как твоето мнение и действия могат да променят посоката към едно по-добро бъдеще.
На снимката са Флора, Стан и Чефо, чрез чиито онлайн канали информацията за гражданското образование достига тази година до още много млади хора у нас, като част от информационната кампания #БуденЛиСи в подкрепа на гражданското образование в България.

Сянката на щуреца. Юлия Спиридонова

IMG_0256

Сянката на щуреца на Юлия Спиридонова Юлка го очаквах много, защото харесвам всички предишни романи на Юлка и бях любопитна и за историята и за подхода й в новия й роман. Знаех, че ще е много хубав тийн роман, но след като го прочетох разбрах, че не е само тийн роман, а много повече.

Романът мисля е идеален за млади хора на възраст 12+ и също е много хубав за техните родители. Чете се на един дъх и е наистина много, много смислен.

Историята е в днешния ден, няколко тийнейджъра се забъркват, разбира се, в приключение. Не липсват смартфони, социални мрежи, битки за лайкове. Всичко на фона на серия атентати из големи европейски столици. Дали не е ред и на София? Дали има как деца да предотвратят атентат? Дали възрастните въобще им обръщат внимание – и като родители, и като учители, и като власти, и като общество.

Текстът е разделен в къси глави, равномерни и това прави четенето още по-лесно и приятно.

Корицата е … ехаааа! Няма как да не е – дело е на Капка Кънева. И е наистина прекрасно, силно допълнение на този великолепен роман.

Юлка, благодаря ти!

Надявам се всички познавате творчеството на Юлия Спиридонова и взимате книгите й за децата си. Ако сте пропуснали – силно препоръчвам: за по-малките Къде си, слънце, Страната на сънищата – всички истории, Приключенията на Джиго, Графиня Батори: Как се става разбивачка на сърца, за по-големите – Кронос, тоя нещастник, Макс: всичко на макс!, Тина и половина.