Иън Макюън. Законът за детето

IMG_4983

Ставам все по-голям фен на творчеството на Иън Макюън. Законът за детето е втората негова книга, която чета, след Черните кучета. И отново съм омаяна.

Фиона е съдя във Висшия лондонски съд. Делата, по които работи са винаги предизвикателни и интересни. Професионалният и личният път неизбежно се пресичат понякога, макар и неволно и тогава дори и най-големият професионалист рискува да сгреши.Интригуваща история за човечността, която не бива да губим дори в най-сложните ситуации. И за дълбоката следа, която оставя обществото по един или друг начин върху всеки от нас.

Книгата, освен за лично прекрасно изчитане е много подходящ подарък за четящи съвременна художествена литература юристи и граждански активисти.

Препоръчвам.

Ура за Андрей Хадживасилев и детския игрален филм Случаят Кюри

andy1

Андрей Хадживасилев е млад български филмов режисьор, който прави своя дебют с детския филм Случаят Кюри. Защото това е смело, защото е за пример и е вдъхновяващо – радвам се, че Андрей прие да поговорим по темата в това интервю.

Как реши да правиш детски филм?
Още като студент по кино, в едно от първите си интервюта по телевизията на въпрос какъв филм бих искал да реализирам ако не съм лимитиран от нищо, бях отговорил детски. Обичам децата и работата с тях и 10 години по-късно след този въпрос явно събрах нужния опит и кураж, за да направя детски игрален филм.

Как успяха децата да се превърнат в герои и актьори и справиха ли се?
Децата са най-добрите актьори, особено във възрастта им до 10г. Те са напълно освободени, не се притесняват от нищо (най-вече как изглеждат пред камера) и изпълняват ролята си максимално автентично ако им е харесала. А най-важното е, че целият екип се забавлява и по време на снимки не е никога скучно.

Кои бяха най-големите предизвикателства за теб в работата с тях?
За да се получи един детски филм хубав е нужно да се изберат правилните деца. Освен да са артистични и да отговарят на типажността за ролята си, трябва да има хубава химия помежду им.

И като цяло за филма – кой бе най-сложният момент и как го преодоля?
Филмовата продукция си е сложна работа като цяло, но най-притеснен бях за балетните сцени на Лебедово езеро. Деца на палци, танцуващи балетна постановка, трудна за зрели балерини си е предизвикателство за всички. Макар, че имам голям опит в музикалните форми, класиката изисква прецизност и съвършенство. Имах много репетиции и консултации с балетния ни хореограф Илина Агова. Също гледах доста балет в интернет. Надявам се да съм се справил добре!

Какво пожелаваш на зрителите?
Пожелавам им да гледат повече българско кино. „Случаят Кюри“ тръгва от 12 май на „Софийския фестивал на науката“ и от 18 май в кината… има какво да се види!

andy3

Посетете сайта на Случаят Кюри или дайте един фб лайк 🙂
И още едно интервю за това как се прави детски филм в Kafene.bg

Поздравления за целия екип на Случаят Кюри!
Успех, Андрей!

Иън Макюън. Черните кучета

IMG_4880

Черните кучета на Иън Макюън – скок в дълбоката литература. Текстът от корицата гласи „Роман за доброто и злото и за вечния философски въпрос за съществуването“, но всъщност романът е много, много повече и с това си признавам, каквото и да напиша ще е рамка, която ще му е тясна.

Това, което остана у мен е по-скоро двата светогледа – материалистичния и духовния. Макар да не е духовна книга, има доста дебел слой задълбочени разсъждения по темата. Мъдрост и смисъл, свобода и близост, търсене.

Историята на Джун и Бърнард минава през войната, която катализира разбиранията им за света и ги раздалечава, въпреки обичта помежду им. Политическите им разбирания, типични за младостта, поемат в противоположни посоки – тя избира личната свобода и заживява във френско планинско селце, а той преследва политическа кариера. Различни места и времена от живота им, преплетени с множество други малки истории около тях, с които романът и разсъжденията в него добиват плътност и устойчивост.

Любопитен личен детайл е, че изчетох романа в Берлин. А част от действието се развива в Берлин, с падането на Берлинската стена. Изумително. За всички, които имат спомен от този епохален ден – наистина не вярвахме, че ще се случи. А в книгата погледът е от мястото на събитието. Вълнуващо!

„Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата.“

„Нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани от живота, и да се радваме, че ги притежаваме.“

„… културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията“

„Човешката природа, човешкото сърце … в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията никога няма да намалеят. Моето лични малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Рабптата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си.“

Истински роман за ценители. Препоръчвам!

С голямо любопитство продължавам с още от големия Макюън!

Ю Несбьо. Жажда

IMG_4777

Жажда на Ю Несбьо – за любителите на модерното криминале и на Несбьо в частност тази история си е истински подарък. В типичния за автора стил и с прекрасния, неуморим, прозорлив Хари Хуле в центъра Жажда ни отвежда в многопластова история, динамично и модерно разказана, в която дори към средата да сте се досетили кой е убиецът, до край ви е интересно да прочетете развръзката.

Обемна, но се чете бързо. И все пак – серия зловещи убийства, човек не може трудно да я остави 🙂 Да, има вампиристки теории въвлечени, но вампири (за разочарование на някои с повече фокус по темата) – няма!

Разбира се отвъд сенките, капаните, психясалите учен и пациенти, кървавите убийства, желязната логика и други железни атрибути си намерих и други малки детайли, който правят и четенето и книгата допълнително привлекателна. Като например заигравката с Харуки Мураками и неговото бягане („За какво говоря, когато говоря за бягането“), Хари си разсъждава по книгата. В допълнение Хари тренира със свободни тежести (Уха!), както и Мона До, криминалната журналистка, която следи случая. В двата цитата по-долу още от забежките, които ме заиграха.

„Закачловността на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.“

„Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюкиза знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град.“

Хареса ми преводът на Ева Кънева. Корицата  на Живко Петров също ми допада.

Писах още за Хлебарките на Несбьо.

Ура за Хотница Car Boot Sale и Карън от книжарничката за книги на английски във Велико Търново

IMG_4608

Карън е симпатична, дейна, много усмихната и блага жена. Живее в България 10-тина години, избрала е Хотница, китно, широко село близо до Велико Търново. И за препитание открива ‘The Book Cave’- книжарничка за книги на английски език в града. А за всички в околността е сред инициаторите на Хотнишкия базар, който се провежда веднъж месечно от пролетта до есента вече също 10-тина години.

(На снимката Карън и щандът й за книги привличат и нашата банда деца, тръгваме с добри покупки)

Преди две седмици бе първият за годината Hotnitsa Car Boot Sale (снимките са от тогава). Със семейството ми и приятелите ни – голяма банда деца и възрастни, намерили чудото на това място, за поредна година бяхме и на базара. Срещнахме и се разговорихме с Карън. Поговорихме за нещата от живота, книгите (и тя чете в момента Homo Deus). Реших, че ще е интересно да споделим разговора си и тук. Благодаря й, че прие поканата!

Карън, как реши да се преместиш в България? Какво ти харесва тук най-много?
Оглеждахме се за място, което ще ни позволи да живеем живота си на по-бавна скорост и където можем да работим за себе си. В Обединеното Кралство има много хубави неща, но и скоростта на живот е забързана, скъпо е и пренаселено.
Преди да дойдем в България знаехме, че тук е по-евтин живота, а и цените на имотите са по-ниски и така дойдохме да огледаме.
Когато дойдохме открихме много хубав климат. Да зимно време е студено, но е и по-суха зимата от тази в UK, но лятото има много повече слънце и настина различни сезони. Открихме също, че хората на село са гостоприемни, имат дарба да откриват щастие в малките неща, имат чувство за хумор и уникална по свое му смелост.
Какво ни харесва тук … пространството около нас, възможността да имаме къща на село, животни, градина. Харесваме много и празниците и целият живот на селото. Не мисля, че сме по-малко заети, отколкото бяхме в UK, но това, което правим сами избираме да го правим.

Базарът на Хотница – Hotnitsa car boot sale – вече е традиция. Участваш в организацията му вече 10 години! Разкажи ни за това.
Базарът е отворен за всеки. Искаме от хората само да си донесат усмивки, да са мили един с друг и да не оставят боклук след себе си.
Мисля, че хората харесват това събитие. Повечето хора от селото идват и излагат неща за разпродажба – различни неща, ръчно работени, градински растения – цветя и зеленчуци, стари вещи.

(На снимката друго семейство англичани проават ръчно работени кукли, плетени динозаври, кактуси, човечета и децата с радост избират пъстри уникални играчки на наистина достъпни цени)
IMG_4612

Има доста чужденци, които живеят тук, нали?
Да, има хора от различни места, които живеят в Хотница. Имаме хора от Англия, Шотландия, Ирландия, Уелс, а също французи, холанци, белгийци, та дори руснаци.
Някои от тях са вече пенсионери и са тук, защото с пенсиите си могат да живеят по-добре, а други са тук, като нас, за да започнат свой бизнес или работят онлайн от дома си тук.

А твоята книжарница във Велико Търново? Четат ли хората днес? Избират ли да четат и на английски?
Книжарницата се казва ‘The Book Cave’ и отворихме през 2008 година и имаме само книги от UK. Да, хората още четат! Сред нашите клиенти имаме и англичани, но и български студенти, които избират да четат на английски език или го правят като част от обучението си, както и туристи, които предпочитат да четат на английски, вместо на български език. Студентите изглежда обичат да четат Тери Пратчет на английски, може би заради специфичния хумор, езиковите закачки не се превеждат лесно. Също доста търсени са „Игра на тронове“, „Хари Потър“ и „Игрите на глада“.

Какво би казала на читателите на моя блог?
Знам, че България има репутация на „бедно“ място, но тя е богата на много смислени неща. Уважението към семейството и традициите са силни тук, а това е нещо, което е изгубено на много места по света.
Надявам се с развитието на страната тя да успее да запази своята идентичност, да вземе добрите неща от Западния свят, но също да може да устои на изкушенито да възприеме идеята, че най-важното за човека е размера на баланса в банковата му сметка и неговия успех.

IMG_4611

Още за базара в Хотница, който можете да посетите всеки месец по един път – дати и подробности има тук.

Дайте един лайк и наминете за книга и до The Book Cave.

Ювал Харари. Homo Deus. Кратка история на утрешния ден.

410nNc5es2L._SX329_BO1,204,203,200_ Едва ли имаше по-подходящо време да дочета Homo Deus – кратка история на утрешния ден от Великденските почивни дни, особено след като по Коледа дочетох Sapiens. Е голяма наслада е да се четат тези книги и голяма радост да имаме Ювал Харари за наш съвременник и да можем да се докоснем до невероятните му съждения.

Отново изумително земно и разбираемо Ювал Хахари ни поднася разсъжденията си за утрешния ден на човечеството, солидно аргументирани със смели обобщения, детайлни връщания назад в човешката история, чудни истории от различни кътчета на планетата и факти, които като цяло човечеството по-скоро позабравя или удобно не иска да си спомни.

Отново предполагаемо всички религиозни фанатици, както и вероятно не малко политици и дори хората от големите корпорации не биха били щастливи да прочетат този научен текст. Защото неудобните истини за нас, хората, никак не са спестени.

Как човек завладява света и как дава смисъл на света? Към какво се стреми човек – да не гладува, да не боледува и да живее вечно – и колко постижимо е всичко това? Къде сме днес и как сме стигнали до тук като човечество? Книгата отговаря по един лек и забавен начин на всички тези сложни въпроси.

„Having raised humanity above the beasty level of survival struggles, we will now aim po upgrade humans into gods, and turn Homo Sapiens into Homo deus.“

„It took just a piece of bread to make a starving medieval peasant joyful. How do you bring joy to a bored, overpaid and overweight engineer?“

„For thousands of years history was full of technological, economic, social and political upheavals. Yet one thing remained constant: humanity itself.“

„In pursuit of health, happiness and power, humans will gradually change first one of their features and then another, and another, until they will no longer be humans.“

„…reaching out is not obtaining. History is often shaped by exaggerated hopes.“

„Studying history will not tell us what to choose, but at least it gives us more options.“

„Acknowledging our past achievements sends a message of hope and responsibility, encouraging us to make even greater efforts in the future.“

„The most common reaction of the human mind to achievement is not satisfaction, but carving for more.“

„The same technologies that can upgrade humans into gods might also make humans irrelevant.“

„You want to know how super-intelligent cyborgs might treat ordinary flesh-and-blood humans? Better start by investigating how humans treat their less intelligent animal cousins.“

„Instead of fearing asteroids we should fear ourselves.“

Дочувам, че в края на месеца излиза и на български език.
Както Сапиенс, така и Homo Deus са задължително четиво за всеки мислещ човек днес.

Мария Касимова-Моасе: Моето семейство х 3

Моето семейство х 3 или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие

С този пост в блога ми гостува прекрасната-вълшебна Мария Касимова-Моасе.

Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит – в моята скромна биография на съвременна жена на малко над средната възраст фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.

Първо беше семейството на моите родители.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми – видна столична красавица – нямала намерение скоро да свива гнездо. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове не фигурирала тази роля. Два месеца по-късно, къде по принуда, къде от немай къде, родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.

s_bashta_i_hindo_kassimov

В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и своенравна фамилия на света. В момента, в който тръгнах на училище например, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло. И как след това усърдно се опитвах да ги изчегъртам оттам не само, за да скрия следите от готварския си неуспех, но и все пак да обядвам нещо. Другите деца ги будеха за закуска, а мен ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона… конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе – мога да го различа измежду всички други и до днес.
Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи.
И така, докато смъртта не ги раздели.

Татко почина, когато бях на шестнайсет. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Грижеше се за баща ми без лигавщини – сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира: “Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!”
Такава беше майка ми – обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок – да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов. В това родителско послание обаче имаше нещо, което тогава не разбрах. И заради което години по-късно търпях един труден и безлюбовен брак, смятайки, че задачата да устоявам на бурите в него е само моя. Не бях разбрала, че любовта задължително трябва да е взаимна.

Първият ми брак започна красиво и обещаващо.

Млади, влюбени, възхищаващи се взаимно един на друг човеци, които не виждат нито един облак на семейния си хоризонт. Две деца, много работа, нов дом и… трети човек във връзката. Само спонтанното влюбване в състояние на семеен обет не го бях предвидила – струваше ми се, че след като аз мога да обичам един човек завинаги и той може да го направи за мен.
Разпадането на едно семейство за тези, които го съставляват, е равносилно на загубата на близък. От своя развод излязох ранена и кървяща. Най-силно ме болеше от разочарованието, че и други неща, освен смъртта, могат да разделят двама души, които са се обичали. И че в моя случай аз бях престанала да бъда обичаната. Трудно се продължава с такава емоционална тежест на гърба. Защото, когато вече не си обичан, започваш да смяташ, че не можеш да бъдеш обичан по принцип. Че не заслужаваш любов. Че си най-обикновен и незабележим човек, който никога няма отново да усети онези пеперуди в корема…

25_j_Rada_mama_Eli

И малко след това те се разхвърчаха!

mk_sas_sapruga_stefan
Срещнах втория си съпруг на най-необичайното за преди десет години място за сериозни връзки – фейсбук. Събра ни общата съдба на любители на кучетата, интересът към изкуството и принципно бохемският начин на преживяване на света. Въпреки намеренията ми повече да не се омъжвам, три години след запознанството ни сключихме брак. Шест години след второто „ДА!“, което казах в живота си, още се страхувам, че това може да се разпадне. Но и всеки ден имам своите малки доказателства, че за моето момче съм мечтаното момиче – малкият обелен и приготвен в чинията ми портокал сутрин; димящото кафе, донесено до бюрото ми, за да ме ободри; неочакваната целувка по врата, когато случайно минава зад стола ми; излизането на пръсти от спалнята, за да мога да поспя няколко минути повече от него; възхищението от личните ми малки или големи успехи. Обичаме се. Всеки от нас може да продължи да живее без другия. Но нито един от нас не го иска.
Аз съм семеен тип човек. Вярвам в семейната институция и не я натоварвам с излишни задължения. Отдавна спрях да се ядосвам за битовизми като разхвърлян хол, неизчистени обувки или лошо настроение. Научих, че щастието е начин на пътуване, а не цел, до която да стигнеш. Живея го всеки ден, по мъничко, пазя си го, защото знам колко е крехко. Опитвам се да го споделям с дъщерите си. Надявам се, че съм възпитала чувствителни души и будни умове, които един ден сами ще открият своята рецепта за семейно щастие.

“Ти си най-добрата жена на цветя!”, ми беше казал един път съпругът ми. Слабият му български език беше станал причина вместо като най-добра жена на цялото земно кълбо (на света), да се окажа най-добра сред жените, направени от цветя… Всъщност тази малка езикова грешка е най-красивото признание, което съм получавала. Което само доказва, че често грешките стават най-стабилните камъни, по които можем да стъпваме, за да излезем живи и себе си от буйна река. Точно както в семейството – постигането на щастие понякога минава през нещастието.
Въпросът е само в никакъв случай да не губиш способността да обичаш.


На снимките: сватбената- със съпруга й Стефан; с момичетата – Рада и Елица; с баща й – Хиндо Касимов.

Историята на семейството на Мария Касимова-Моасе е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Ура за Симона! И за лесното ориентиране на младите накъде да се отправят професионално

IMG_20140922_162617

Симона Басмаджиева е чаровна млада дама с вече голям опит в областта на човешките ресурси. И защото темата е все по-актуална, лично ме вълнува, плюс това едно от първите работни места на Симона бе при нас е ABC Design & Communication – тя дойде на стаж едно лято, още като ученичка – реших, че ще е полезно да си поговорим с вече понатрупалата опит Симона и да споделя и с вас. С радост споделям.

Как HR-a и Симона се намерихте?
Както много от хубавите неща в живота, и това беше съвсем случайно. Още от 16 годишна стажувам и работя в компании, а на 18 от някъде чух, че има компания, в която се звъни по телефона, и плащат на час , кандидатствах и ме назначиха – оказа се, че разговорите по телефона са свързани с търсене на информация за имената и контаките на професионалисти на определени позиии, които в последствие таргетираме и опитваме да „откраднем“. Тази услуга по директен подбор на кадри тогава все още беше толкова нова, че почти никой в България не беше кой знае какъв експерт в тази дейност. За мен това се оказа възможност да се изявявам, да се профилирам и да придбия ценни умения в тепърва навлизащ бизнес.

Кое е най-предизвикателното в тази професия днес?
Всички говорим за липса на кадри, за недостатъчна профилираност на младите специалисти, за огромните и понякога нелогични разлики във възнагражденията и т.н. подобни специфики на пазара на труда днес. И все пак вярвам, че когато влагаш упоритост, желание и креативност в работата си, резултатите идват, дори и малко закъснели. Мисля, че за колегите ми в тази професия най-предизвикателно е да не се отказват, дори и когато клиентът е труден, не знае какво иска, не харесва никой от представените кандидати или има нереалистични очаквания или разбирания за пазара и т.н. От опита ми дотук мога само да обобщя, че както и в личния живот така и в корпоративния свят, винаги се намира правилния човек за задачата, стига да не спираме докато го намерим.

Вече 10-тина години се занимаваш с това – има ли динамика и какво се промени междувременно?
Започнах с тази дейност още преди времето на Linkedin у нас, и други подобни платформи – търсехме информация по телефона, през препоръки и директни контакти – и до днес за мен това са успешните източници на добри кандидати. Е, и Linkedin помага.
В днешно време вече да се съвржеш директно с някого относно нова професионална възможност не събжда почуда и съмнение, а е по-скоро очаквано и нормално явление. Това помага в комуникацията и изграждането на дългосрочни контакти, а и в разбирането за ролята на консултанта от всички в процеса.
Друга разлика е, че днес вече и у нас има твърде много агенции и специалисти по подбор, което противно на очакванията, понякога понижава нивото на услугата, вместо непременно да създава здравословна конкуренция.

Научава ли се българския среден и малък бизнес да цени ролята на HR консултанта?
Сис сигурност! Срещам все повече местни компании, които дори и с малък екип или малък мащаб или среден мащаб на бизнеса, вече са осъзнали важността на ролята на вътрешен или външен екперт по Човешки Ресурси, и търсят помощ и професионален съвет за взимането на важни решения по отношение на екипа и развитието на хората, а не целят да „се справят сами“, както могат.

Кое е най-интересното за теб в тази работа?
Винаги съм била окрилена от мисията си да помагам на хора и организации да намират правилни партньорства и назначения. В ролята си на консултант през годините съм помогнала на много професионалисти с неформална обратна връзка или насоки и съвети, изграждайки дългосрочни и стойностни контакти. Чувството на удовлетворение е незаменимо, когато резултатите са не само от гледна точка на бизнеса, а си и помогнал на някого, допринесъл си за позитвна промяна в нечии живот, дал си знания, насоки, подкрепа. Разбира се, удовлетворение носи и щастливият клиент, който идва при теб отново и отново през годините за различни проекти, както удовлетворяваща е и срещата с професионалист, когото си назначил преди 5 или 7 години и все още е щастлив на съответното място…или се е развил до следващото още по-добро такова.

Освен другото, с удоволствие споделям опит и знания с мои колеги и служители, както и на лекции и семинари, които често провеждам в учебни заведения и университети, с цел да помогна на връзката между бизнеса и образованието. Ползвам целия си опит, знания и ентусиазъм да допринасям за тази кауза.

Какво съветваш младите хора, които още не знаят как и накъде да продължат?
Съветвам ги да намерят някого с когото да обсъдят въпроса, било то близък роднина, активно работещ, в бизнеса; по-зрял приятел, колега, ученически съветник или кариерен консултант; един доверен и опитен съветник, би следвало да отключи отговори, които да насочат съответния млад човек каква работа най-много ще им подхожда. Успешният подход е да си задават редица въпроси например какво биха искали да правят, какви задачи искат да изпълняват, в каква среда си се представят, като кой свой познат си се представят, в каква роля досега се се чувствали най-добре, с какви хора искат да работят, какви техничеси умения имат, обичат ли да комуникират с други хора и т.н. Малко по малко се формира представата за желаната работа и търсенето и разпознаването й стават по-лесни!

Също така, съветвам младите хора да посещават кариерни събитя, да се запознават с компании и мениджъри, да пращат св-то си на различни места и да не пропускат никой разговор или интервю, защото във всяка подобна дискуся се генерират полезни идеи и насоки, добива се увереност и яснота за възможностите, които пазарът предлага. Вярвам, че всеки контакт е полезен! В този смисъл и аз винаги съм на линия за въпроси и разговори s.basmadjieva@gmail.com

IMG_0093

По-малко пластмаса. За повече живот.

entry_id_132682_idx_0_asset_id_1757

Да, наистина. Глобалното затопляне няма да спре ако намалим рязко пластмасата. За подобна мярка вече е късно. Но ще имаме шанс още малко да поживеем на тази планета, ако рязко намалим пластмасата. И ние, и много животински видове, които днес умират от нашите боклуци из океани, морета, реки, планини и поля.

Да, никак, никак не е трудно да се намали пластмасата в ежедневието ни. Нишите баби доста успешно са живяли и без пластмасови кутии за еднократна употреба, чаши за еднократна употреба, вилици и лъжици за еднокранта употреба, сламки, пликове, бутилки за еднократна употреба. И не, не става дума да се връщаме назад и/или да отричаме прогреса. А да сме наистина разумни същества, каквато ни е като цяло претенцията да сме.

Бързите лесни и никак не нарушаващи комфорта ми лични хакове – споделям с надежда някой да се вдъхнови и последва:

Торбички за многократна употреба. Платнени, забавни, практични – винаги имам по една-две в чантата си, за да не се налага да взимам пликчета от магазина.

Винаги когато може – без пликчета. Банички, ябълки, всякаква стока продавачките бързат да напъхат в найлонови торбички, пликчета и пликченца. А не е нужно. Опитвам винаги, когато купувам подобно нещо още в аванс да кажа „И моля без пликче!“. Често ме гледат странно, но от това не се притеснявам. Понякога добавям „По-добре е да щадим природата.“ и виждам разбиране.

Не на кафето в пластмасови чаши. Все по-често са хартиени, което е някаква утеха. Най-добре е човек да си носи своя чаша (стъклена, порцеланова), но знам, че това е вече упражнение за напреднали.

Не на малките бутилки вода и безалкохолни. И това е трудно. Самата аз понякога се поддавам (не си купувам, но на срещи пия от дадено малко шише вода). И все пак все повече хора си носят стъклени шишета за вода и това е радващо!

Пластмасови лъжички и вилички, сламки. За училище често даваме на децата млекца за закуска. Към тях върви лъжичка. Напоследък намерихме и купуваме дървени лъжички. Отива за тях дървесина, но тя поне няма да чака да се разгради още 100 години напред.

За всичко останало, защото искаме – не искаме – пластмасата си влиза в живота ни – изхвърлям разделно! Търся жълтият контейнер на Екопак и в него слагам смело. Знам, че така моят отпечатък ще се рециклира и няма да стигне до природата, за да й попречи да съществува.

Александър Паркис пръв е открил пластмасата през 1860 г., но масовото й производство започва едва през последните няколко десетилетия. Днес световното производство на пластмаса надхвърля 80 милиона тона годишно.Годишно в Бълария се образуват приблизително 12 000 000 тона битови и промишлени отпадаци, като около 7% от тях са отпадаци от пластмаси или 840 000 тона. Личната ми надежда е скоро да започне това количество да спада. И все по-голям процент да се рециклира. Но за целта е нужна воля и на обикновените хора и на бизнеса и на държавите като цяло.

Пластмасите се рециклират лесно. Тъй като биват различни по състав, те задължително се сортират преди да се рециклират в нови продукти. Могат да се рециклират и смесени пластмаси, но те не са така ценни както сортираните, защото физичните свойства на рециклираната пластмаса, като здравина, ще бъдат различни за всяка партида.

recycling pic

Събраната, предадена, рециклирана пластмаса може да има много и различни приложения. Горната картинка показва част от тях. Отделно се пести енергия, не се замърсяват океаните и моретата, животните не се душат и тровят от нашите ежедневни отпадъци. Накратко – може и има смисъл!

Още за пластмасата – на сайта на Екопак.

#UseLessPlastic

less-plastic