Sticky Post

If Cats Disappeared From The World. Genki Kawamura

При едно от последните ми пътувания изчетох бързико каквото си носех за из път и с голяма радост влязох в голяма книжарница в центъра на Флоренция. Бях с тийнейджъри и за тях това също бе любопитно и желано. Отнесохме почти час в триетажната книжарница и си тръгнахме с няколко книги. Сред тях бе и If Cats Disappeared From The World, за която ще споделя накратко тук.

Обичам японските автори, защото винаги поднасят нещо неочаквано за мен, умеят да преплитат магическото в здраво стъпилия на земята реализъм, не са прекалено разточителни и винаги има котки, музика и забавни елементи. Разбира се и любов, една така прибрана и не шумна любов, както и храна, мда. Е, книгата на Генки Кавамура не прави изключение.

Оставям си няколко цитата, като си ги превеждам на български сама:

„Виждал ли си Дявола? … Дяволът изглежда точно като теб.“

„Хората винаги опитват да вземат нещо срещу нищо. Но това е кражба. Ако вземеш нещо, то това означава че някой, някъде губи нещо.“

„Мобилните телефони ги има от около 20-тина години, но наистина за толкова кратко време те успяха да постигнат пълен контрол върху нас.“

Забавна, лека, въпреки преплетените сериозни теми, актуална е тази книга и ако ви попадне – не се колебайте, зачетете и прочетете я.

Sticky Post

Ю Хуа в София Литературни срещи 2025

Ю Хуа в София! Еха! Благодарение на Литературни срещи 2025. Залата на Археологическия музей се пръскаше по шевовете. Водеща бе писателката Елена Алексиева, а преводът от китайски бе на преводача на книгите на Ю Хуа на български – Стефан Русинов. Идеална комбинация, която можехме да слушаме с часове.

Събота вечер, навън вали, а в залата влизат още и още хора.

Сред публиката виждам доста приятели – част от тях са писатели и поети, други – преводачи, университетски преподаватели, издатели, любопитни читатели. До мен сядат две много млади момичета. Заговарям ги, интересно ми е дали са чели нещо от автора, с какви очаквания са дошли, как са разбрали. Едната учи счетоводство, другата – дизайн. Едната е чела, а другата ще чете – намерили са романа „Живи“ трудно няколко дена преди срещата. Гледаха и слушаха в захлас и бяха силно впечатлени.

Срещата е като празник, но и като разговор между стари приятели – земна, със смях и много споделени истории, от част от които ни настръхваха косите, докато слушаме. А Ю Хуа говори както и пише – с лекота казва тежки истини, с усмивка ни превежда през сериозни случки, сякаш е обикновен човек, а е необикновен. Запазвам си историята за пирона в черепа, както и тази за гроба като подарък.

Публикувам част от нещата, които каза Ю Хуа и които успях да запиша:

„Писането – събуждане на паметта“

„Писателят пази историята по-добре от археолога“

„Писателите имат за задача да откриват истината и да пазят паметта“

„Писането е безпомощно пред лицето на реалността“

„Паметта сама по себе си е живот“

„Животът винаги ще е по-мощен от писането“

Предполагам екипа на Литературни срещи ще публикува видеото и още материали. Ю Хуа е дал и няколко интервюта, за по-любопитните, може да потърсите.

Някак срещата с Ю Хуа бе „черешката на тортата“, но всяко друго от многобройните срещи, четения, дискусии, перформанси, инсталации в програмата си струваха. „Археология на паметта“ бе темата та тазгодишните срещи, по Фуко вероятно. Браво на целия екип на Фондация „Прочети София“ и Литературни срещи не само за тази среща, а за цялото толкова мащабно, многослойно и смислено събитие, което прави града ни още по-жив и човешки.

За романа Живи съм писала през лятото на 2021 тук.

Sticky Post

Разкази от пандемията или как се сприятелих с един комар. Иван Димитров

Разкази от пандемията. Иван Димитров

Разкази от пандемията или как се сприятелих с един комар.“ е сборник с разкази на младия български писател Иван Димитров. Книгата получих като подарък и от много време, като че около година, стои на нощното ми шкафче и чета, когато имам нужда да се усмихна, да се разсея и да се сдобия с оптимизъм. Защото разказите в тази книга са именно такива – забавни, кратки, необичайно-обичайни, хем леки, хем ама доста лъкатушещи на моменти. Както това „з“ на корицата. И както на много места „ззз“-кането на комара.

Комарът като другото „аз“. Комарът като приятел, съквартирант, комшия, желан гост, нежелан гост, досадник, доверено лице, роднина, ням свидетел, събеседник, повод за разговор, повод за мълчание, обект на гонение, свидетелство за живот.

Да, разказите са от пандемията. Но макар да знаем коя именно пандемия, то може да е всяка пандемия. И това ги прави универсални. Днес ми звучат съвсем навременни.

Браво, три пъти „Ура!“ за Иван и за комара!

Великолепно издание на Издателство Кота 0.

Още по-чудни корица, графичен дизайн и илюстрации от Бояна Павлова.

Книгата е едно бижу, което препоръчвам и за четене и за подарък.

Sticky Post

Рана. Захари Карабашлиев

Рана на Захари Карабашлиев е, по скромното ми мнение, най-силната му книга. И е хубаво да се чете. Преди години, когато излезе първия роман на Захари Карабашлиев – 18% сиво го купувах и подарявах на много хора, които не четат, защото бе забавен, лесен за четене, динамичен и всички го харесваха много. Рана е по-скоро обратното – не лек, тъжен, сериозен, но се надявам много хора да го прочетат.

Истински майсторлък се изисква, за да се напише достоверно, от дистанцията на времето, толкова лично разказана история. За толкова необговорена страница от историята на страната ни. Освен роман, книгата може да служи за учебник по история. И дано поне учителите по история я прочетат. За да не стои като рана този важен епизод от миналото на България.

Уж е за историческите събития от преди повече от 100 години, а всъщност Рана е за днес. За разделението между хората, за липсата на милост, за войната като най-нечовешкото действие, за нуждата от близост, от хоризонт, от мечти. За бежанците и границите – тези в главите на хората и на картите, фикция, която струва винаги много човешки съдби.

Сава, студент по право, войник на Добруджанския фронт и малката Ленче търсят своето спасение. И минават през нищетата на военното време, през ниви, поля, села, срещат войници, загубили разсъдъка си хора, добри люде.

Днес е 3 март 2025 г. и нарочно избирам тази дата, за да споделя за романа Рана. Днес е важно да четем – повече от всякога. Да знаем историята си – повече от всякога. Да съхраним човешкото у себе си – повече от всякога.

Великолепна корица на Дамян Дамянов.

Sticky Post

Куклената къща. Туве Янсон

Кулкената къща на Туве Янсон, любим автор, ме изненада и очарова. Защото чрез нея открих една друга Туве Янсон. Мечтателката, създала Мумините, по-зряла, по-смела дори, с привкус на магически реализъм, с меко човеколюбие, разбиране, приемане, търсене.

И големите хора са деца. И те имат нужда от мечтане, игри, свой свят, дори другите да не го приемат.

Разказите са кратки, четат се бързо, но след всеки е нужно време за осмисляне.

Препоръчвам.

Книгата ми е подарък от Мира, благодаря й за това!

Малко инфо за Туве Янсон от Уикипедия: Родена е на 9 август 1914 г. в Хелзинки в творческо семейство (баща ѝ е скулптор, а майка ѝ – художник-график). Самата тя завършва илюстрация и живопис.

Известна е повече с детските си произведения (серията за муминтролите, започната като комикс през 1945 г.), въпреки че публикува и голям брой разкази и романи за възрастни, както и множество отлични илюстрации. Освен своите книги за муминтроловете е илюстрирала шведския превод на „Хобитът“ на Дж. Р. Р. Толкин и „Алиса в страната на чудесата“ на Луис Карол. Пише на шведски.

Детските книги на Туве Янсон са преведени на над 30 езика. Авторката е носителка на многобройни литературни награди и отличия, сред които и златния медал „Ханс Кристиан Андерсен“.

От 1956 г. до смъртта си през 2001 г. има любовна връзка с графичната дизайнерка Тулики Пиетила.

Има един период от живота, който няма нужда да бъде развалян от безпокойство и отговорности. Начинът, по който се събуждаме, е важен, защото трябва да се справим с всеки дълъг ден. Нашето детство е нашето утро.

Sticky Post

Нежното изкуство на шведското разчистване. Маргарета Магнусон

За Нежното изкуство на шведското разчистване на Маргарета Магнусон научих от публикация на Мария Донева и ми стана любопитно.

Книжката е малка и се минава много бързо. И е за разчистването в края на живота. Това не го бях разбрала. Но все пак си взимам някои подсказки – как да не се зариваме с вещи, как да се освобождаваме от вече натрупаното и как да живеем по-спокойно. И за самоуважението, за спомените, за тежестта на миналото. И за лекотата на живота.

Пиша тук не защото книгата ми хареса, мисля че можеше още, но защото знам, че самата идея би била полезна за доста хора, та да ги подсетя.

Книгата си купих от любимата Книжарница зад ъгъла.

Sticky Post

Ловецът на хвърчила. Халед Хосейни

Ловецът на хвърчила започнах на хартия преди години и сега успях да довърша, но в аудио формат. И със сигурност е една от най-изненадващите и разтърсващи книги за мен, които съм чела напоследък.

Самата история, монументална, с много обрати, не ме изненада. Изненадаха ме много детайли за Афганистан. И за неговите хора. Както самият автор ги определя – добри, леко наивни, леко щури. Но и земи, подложени на големи изпитания, отвън и отвътре. А хората, повечето хора остават такива – наивни добряци, въпреки всичко.

Великолепен прочит за Сторител на Владимир Михайлов, в превода на Любомир Николов. Радвам се, че книгата е добре издадена на български език и на хартия и в аудио формат. Надявам се повече хора да я прочетат.

Sticky Post

Цяло тяло. Цвета Делчева

Тази книга чака отдавна на нощното ми шкафче.

От Цвета Делчева четох „Реконструкция“, преди години (тогава правих и интервю, в Кафене е публикувано). Знаех, че ще прочета нещо още по-хубаво, и не се излъгах.

Цяло тяло“ е роман, който поглежда към човешката съдба от перспективата на различните връзки. В трагичен пътен инцидент загива жена. Историята й виждаме през очите на жена-очевидец, на шофьор на автомобил в насрещното, на братовчеда, чичо й, актьор, братовчедка, приятелка от детството, по-голямата й сестра, зет, барман, асистент-режисьор на кастинга, съпруга, журналиста, племенничка, племенник, разследващ полицай, прокурор. Животът, разказан от толкова много ъгли, а всъщност един. Цял.

„Хората с въображение страдат повече.“

„Всеки от нас е и този, който би могъл да бъде.“

Романът се чете бързо. Не е лесен, но е хубав и мъдър. Поздравления за авторката!

Сговор на глупци. Джон Кенеди Тул

Сговор на глупци на Джон Кенеди Тул е истинска класика, но от необичаен порядък. Хумор, сатира и забава бликат от всяка страница на този обемен роман, който се чете бързо и с лекота именно заради усмивките, които поражда. На места съм се смяла искрено с глас.

Критиката казва, че историята на Игнациус и останалите герои е ирония на съвременното американско общество. Писана е през 60-те години на миналия век. Но, към днешна дата, всъщност книгата е критика на цялото ни общество – глуповато, надменно, самовлюбено и засилено само към собствения си просперитет.

Колкото е смешно, толкова е и тъжно.

Тул не е жив, за да се радва на успеха на романа си. Дори не е ясно дали би се радвал на този успех. Но е сигурно, че доста се е забавлявал, докато го е писал. Книгата излиза години след смъртта му. А през 1981 писателят е удостоен за нея посмъртно с Пулицър.

Емблематична книга, препоръчвам.

Браво на ИК Лист за подбора, превода на Вениамин Младенов и мега яката корица на Емил Марков.

Преди кафето да изстине. Тошиказу Кавагучи

За Преди кафето да изстине на Тошиказу Кавагучи научих от позитивен отзвук от приятел, споделен онлайн и доста се заинтригувах.

Книгата събира четири истории, развиващи се в едно японско кафене с името на неаполитанска песен. И, без никаква изненада, кафенето не е обикновено, а позволява при много стриктни правила да се пътува във времето. Както във всички истории с пътувания във времето и тук – пътуването реално нищо не може да промени. Но всъщност – променя. Променя мен, четящата. Защото всичко се случва само преди кафето да изстине.

Имаме малко време за важните неща. За това да си кажем „Обичам те“. За това да си простим. За това да се усмихваме по-често. За това да сме хора, приемащи и другите, и себе си.

Накрая си поплаках.

Освен мистиката, така специфична за японските истории, други характерни, очаквани и любопитни за мен елементи са детайлните описания на хората, а също на храната, особен акцент има винаги върху нея и с това историята някак се приземява и става още по-истинска.

Преводът от японски е на Маргарита Укагева, а Люба Халева е художник на корицата.

Чела съм няколко японски автора, сред фаворитите ми като цяло е Мураками (за доста от книгите му съм писала тук), както и отскоро Приказки от военни времена, сборник с разкази на съвременния японски писател Акиюки Носака, за която писах тук. Вече сред любимите ми японски автори е и Кавагучи.

Препоръчвам ви да я прочетете, преди кафето да изстине.

Книгата си купих от любимата Книжарница зад ъгъла.