Синът на управителя на сиропиталището. Адам Джонсън

IMG_6344

 

Синът на управителя на сиропиталището на Адам Джонсън, с награда Пулицър за литература 2013 – роман, в който потънах за дълго – и по време на четенето, и дълго след това.

Ясно е, че история за, от Северна Корея няма как да е лека. И да, самата история е изумителна, а същевременно много приказна. Жестока и нежна. Лъкатушеща и все пак с очакван край. От скромната ми камбанария звучи и много достоверно, макар за това експертите да имат своя версия.

Докато четях, както правя винаги с четиво, което ме вълнува, споделях активно за романа с близки и приятели. Много хора не бяха изумени от жестокостите, за които се разказва. Звучаха им очаквано. За мен всичко в този роман бе неочаквано. Дълбочината на реализма наистина граничи със сюрреализъм, с което го прави още по-искрен.

В много силни размисли ме отнесе Синът на управителя на сиропиталището. За свободата, несвободата, границите им, приемането им. За възможното и невъзможното. Да, за човешкия дух, за който толкова много е писано, за изпитанията, но тук, в обкръжението на тотално нямане и тотален контрол всичко това придобива съвсем други измерения.

„Акулите с отрязани перки поне бяха виждали дъното на океана и утехата им беше, че знаят точно накъде пропадат.“

„От мен да знаеш – геройството е лесно, трудното е да бъдеш герой.“

„основно правило на добрите граждани: Въздържай се от бъдещето!“

„В Затвор 33 човек лека-полека се разделя с всичко – най-напред с утрешните дни и онова, което идва след тях. После изчезва миналото ти … Преди да изгуби себе си човек забравя другите, всички, които някога е познавал …“

Някъде към средата има един много силен разговор за свободата между Джун До и Уанда. Да се счита, че е цитиран и той тук.

Браво на издателството, браво и за превода и корицата.

Силно препоръчвам този роман на всички любители на съвременна литература.

Спасимире, благодаря ти, чудесен подарък!

Остайница. Рене Карабаш

3_1523949430

Остайница на Рене Карабаш – толкова се радвам, че го има този роман. Разтърсващ. Интимен. Смел.

Кануна, който още е на власт в някои селца в Албания. (за още по темата – Посърналият април на Исмаил Кадаре)

Кануна, както много други неща, предопределя съдбата на хората. Но не и когато хората са силни и имат смелостта да избират своята съдба. За да получи една жена свободата си, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Героинята на Рене Карабаш е такава. Затова става остайница.

Не, Остайница не е любовен роман, въпреки интимните сцени. Не, Остайница не е и политически роман, нито бунтарски. Това е роман за изборите, които правим. За отстояването на мечтите ни и правото на любов. За правото да избираме съдбата си. За правото на любов.

Толкова ме плени Остайница, че след като изчетох на хартия изслушах и аудио версията, във великолепен прочит на Петя Абаджиева. Браво и за корицата. И за всичко в този роман – благодаря!

„По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият.“

Препоръчвам. И очаквам нови книги от авторката.

Поразените. Теодора Димова

IMG_6061

Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

Нощ. Камелия Кучер

Нощ, Камелия Кучер

Нощ, Камелия Кучер

Бях много боязливо любопитна да прочета втората книга на Камелия Кучер – Нощ. След Дом, която много харесах, очаквах още от авторката. Затова и се сдобих бързо с книгата, щом излезе, но дълго не посягах към нея, оставих я да отлежи месец-два на нпщното ми шкафче.

Отново авторката подбира за сцена на романа си място различно от България. В Дом действието се развиваше във Франция. В Нощ – в Италия. Времето е от Втората световна до към днешни дни. Отново има голяма любов и силно страдание при загубата й.

“ … леко измършавели, защото войната ни краде от храната, детството, че и живота …“

“ … двамата сме приятели, откакто се помним, а тези приятели се помнят цял живот.“

„Не можеш да водиш битка с безсилието.“

„Никоя прошка не е толкова силна, колкото тази, която можеш да дадеш на себе си.“

„За всяко минало си има място. Там, където избереш да го поставиш.“

Виторио е хлапашки влюбен в Ева. Гледа я с далекогледа си, докато тя чете или свири на цигулката си. По-късно разбираме, че тя е знаела за това … Децата и войната, войната и непорастването, любовта като порастване.

Ако още не сте чели Камелия Кучер препоръчвам да започнете с Дом.

Писах за Дом по-рано тук.

Биографията на Леонардо да Винчи на Уолтър Айзаксън

34684622._SY475_

Да, наваксвам с биографиите, особено написани от Уолтър Айзаксън – много ми харесват. Особена радост ми достави да чуя, след тази на Айнщайн, биографията на друг гений – Леондардо да Винчи.

Щура глава е бил Леонардо. Толкова талантлив, толкова многопосочен в любопитството си и неуморен, забавен, ексцентричен, многопластов, а с всичко това – и вечен.

Едно пътуване във времето и през живота на този неземен човек.

Ето и малко цитати за доказателство:

Vision without execution is hallucination. .. Skill without imagination is barren. Leonardo [da Vinci] knew how to marry observation and imagination, which made him history’s consummate innovator.

Above all, Leonardo’s relentless curiosity and experimentation should remind us of the importance of instilling, in both ourselves and our children, not just received knowledge but a willingness to question it—to be imaginative and, like talented misfits and rebels in any era, to think different.
Мen who desire nothing but material riches and are absolutely devoid of the desire for wisdom, which is the sustenance and truly dependable wealth of the mind.
Leonardo had almost no schooling and could barely read Latin or do long division. His genius was of the type we can understand, even take lessons from. It was based on skills we can aspire to improve in ourselves, such as curiosity and intense observation. He had an imagination so excitable that it flirted with the edges of fantasy, which is also something we can try to preserve in ourselves and indulge in our children.
Да, може би вече става ясно – силно препоръчвам тази книга. Идеална за четене и вдъхновение по всяко време. Чуден подарък за приятели, подрастващи, колеги и семейството.
Има я преведена и издадена и на български език.

Биографията на Айнщайн на Уолтър Айзаксън / Einstein: His Life and Universe

51M5QdLf+9L._SX330_BO1,204,203,200_

Биографията на Айнщайн на Уолтър Айзаксън ме върна към един поизоставен от мен жанр, който в периода на подрастване ми бе любим – биографиите на знаменитости. Книгата не е нова. Откривам, че е издадена на българси език 2009-та. При мен достигна в аудио формат на английски език тази есен и си признавам, че силно ме очарова.

Очарователно е да се докоснеш до биографията на толкова значима, екстравагантна и чаровна личност като тази на Айнщайн. С всички лъкатушения на съдбата му, превратности, изпитания, успехи и слава. Времената, в които Айнщайн живее също са доста съдбовни за целия свят и това пътешествие допълнително дава много.

Освен гений – физик, който поставя основата на науката днес, Айнщайн е и изключително интересен мислител и човек. Изумително е как велики открития идват в толкова сложно, противоречиво и тръдно време. Как науката намира своите пътища без значение от фона, на който се развиват събитията.

Айнщайн е и от големите пацифисти. С това допълнително печели моите симпатии.

В доказателство и няколко цитата:

The value of a college education is not the learning of many facts but the training of the mind to think.

Politics is for the present, while our equations are for eternity.

If we want to resist the powers that threaten to suppress intellectual and individual freedom, we must be clear what is at stake. Without such freedom there would have been no Shakespeare, no Goethe, no Newton, no Faraday, no Pasteur, no Lister.
Freedom is a foundation for creativity.

Walter Isaacson, Einstein: His Life and Universe

Книгата е написана превъзходно. В аудио формата й я слушах в прочит на Едуард Херман – великолепно изживяване. Силно препоръчвам.

Сливовиц. Катерина Хапсали

IMG_4436

Не съм си мислила доскоро, че ще ми се случи – но ето. Сливовиц на Катерина Хапсали е първата книга, която започнах на хартия, а довърших в аудио формат, прочетена от Койна Русева. Нямах време, а исках да я изчета. Изчетох / изслушах я на един дъх.

Първо за романа. Хареса ми. Вероятно ме свари в такава кондиция. Балкански, на моменти суров, на моменти романтичен, на моменти ежедневен, на моменти забавен. Роман за днешния ден, за отчуждението, за забързания живот, за самотата, за рода и корените.

За книгата. Мнооого хубава корица. Наистина. Точно за този текст. Точно с това лице и тези корени. Точно в този цвят. Тя първо ме грабна. На Дамян Дамянов е.

За аудиокнигата. Да, чете я Койна Русева. Знам, че е име голямо. Текстът й приляга. И сега звучи гласът й в ушите ми. Мисля, че това нейно изчитане променя текста. И да, вероятно следващата й аудио книга ще е по-добре.

 

Свети вълк. Елена Алексиева

IMG_3436

Свети вълк на Елена Алексиева. Дълбоки, дълбоки води, изключително любопитен, актуален, тъжен, тъмен, философски прочит на епохата ни. Еклектичен, многопластов роман. Изумена съм. Искрено се възхищавам на Елена Алексиева за подхода, прочита, смелостта да разкаже за нашето време по този нетрадиционен, смазващ начин, като с това все пак успява да запази светлината, която има въпреки мрака, живота, въпреки смъртта, тържеството на човешкото в нечовешки времена, дори под кожата на вълк.

Учени от БАН, мини под земята, хора, които не знаят как да обичат, как да плачат, ромски ритуали с веселие и танци, влак, смисъл без търсене, радост без богатства, пренареждане на света, поп, който не е поп, тъмнина, светлина, още. Мъдрост, носена и споделена от обикновени хора, закодирана в тях. Контрасти.

„Нямаше представа, че е толкова уморително да държиш живота си в ръце.“

„Беше му станало тежко от толкова безнадеждност.“

„Той не беше лош човек, а само покварен от обстоятелствата.“

„Не можем да вземем повече, отколкото можем да носим.“

„Той не плачеше, не знаеше как.“

„Мирише на истинския живот, помисли си пътникът и разбра, че точно оттам идва радостта му.“

„Земята не можеше повече да търпи. Тя махаше от себе си всичко излишно. И прибираше хората обратно в недрата си, понеже се срамуваше от тях, а нямаше къде другаде да ги дене.“

Трябва да се прочете.

Великолепна Елена Алексиева. Чудесна корица на Кирил Златков. Браво на Факел експрес.

Захарното дете. Олга Громова

IMG_4289

Захарното дете. Историята на едно момиченце от миналия век на Олга Громова не е само детска книга. Корицата го подсказва. И със сигурност е история, която е нужно да се знае и е много хубаво, че Издателство Точица са ни я издали и на български. Ще ми се да се учи в училище, хайде, да не се учи, не да се чете задължително, но да се чете, да се помни, да се говори, да не се повтаря историята в тези нейни мрачни, кървави години, които не са пощадили дори и децата и са оставили много дълбок печат върху съдбите, душите на много, много хора.

Историята на Стела ни отвежда в Съветския съюз през 30-те и 40-те години на миналия век – мракобесни времена. Стела е на 5, когато баща й е отведен в лагер, а с майка й са изселени от Москва. И все пак, достойните хора успяват да съхранят човешкото в себе си, дори при тези тежки условия. Истинска история, записана  по разкази на Стела Нудолская.

Най-пленителното е, че на фона на унищожителните събития детето остава дете, с човешка доброта, да и доста наивност, но доброто повиква добро у хората и не оставя лошото да го скърши. А това дава надежда. Затова и препоръчвам тази книга. Защото ни позволява да запазим вярата в хуманността, казва ни, че е възможно да се съхраним като човеци дори в най-смазващата жестокост.

„Добрият човек няма страх от нищо.“

„Добрият човек развръзва всички възли сам.“

„Добрият човек умее да търпи…“

„Не си позволявай да се страхуваш“

За всеки е тази история. За всеки човек, малък или голям. Вероятно по-малките няма да разберат, че всичко това се е случило наистина, а на по-големите ни е трудно да осмислим как е възможно и най-вече защо …

Великолепен превод на Здравка Петрова. Изумителна корица на Издателство Clavis. Благодарности за Издателство Точица!

Светлината, която не виждаме. Антъни Доер

IMG_3437

Изпитвам страх да зачета книги, за коити много се говори. Оставям време да поотмине. Е, ясно е, че за добрите книги време няма и когато и да са писани, когато и да ги срещнеш – тази среща остава за дълго.

Светлината, която не виждаме на Антъни Доер е от тези много специални книги. И ако някой, като мен се е залутал без още да я е прочел – силно препоръчвам.

Втората световна война. В сърцето на случващото сме – Германия и съвсем близо – окупирана Франция.

Машината има нужда от гориво, войната – от хора. По изискванията на тази конкретно всички момчета, които се готвят сериозно следва да са руси, много руси, със сини очи – много сини, стриктно измерени по многобройни начини и отговарящи на високи критерии. Вернер, сираче на 14, което живее със сестра си в дом е идеален. Има мерките, е нищо че не е достатъчно висок, силен е и умен, ще издържи. Машината го засмуква.

Незрящата Мари-Лор, която до войната живее с баща си в Париж и ежедневно е с него в Природонаучния музей, където той работи, а тя общува с учени и изследва света, е евакуирана в Сен Мало при чичо си, също учен, силно травмиран от участието си в Първата световна война.

Не, няма любовна история. Има много човешки съдби, преплетени на фона на безумието на войната, в която си жертва без значение на чия страна си. Без спестени детайли за оцеляването и отстояването на човешкия дух. За мястото на обикновения човек в голямата битка.

Да, бомбите, гладът, сринатите върху главата ти сгради, безчинствата са само фон, наред с плахи мечти, трудното да излезеш от шаблона, който обществото ти слага, споделянето на възторга от науката, радио предаватели, излъчващи класическа музика, албуми за птици и чекмеджета с минерали и черупки на мекотели, макети на улици и книги на брайл.

За мен една от линиите бе допълнително много любопитна – научната и по-конкретно – дядото на Мари-Лор между двете Световни войни записва серия аудио епизоди с наука за деца и я броудкаства. Некомерсиален проект, който намирам за изключително симпатичен. Има развитие в целия роман, но няма да издавам.

Много, много хубав роман е Светлината, която не виждаме. Силно, силно препоръчвам.

Да не пропусна – чудно хубава корица.

Купих си тази книга от милото място Книжарницата зад ъгъла.