Студии по социология на културата. Карл Манхайм, 1956 (за Карл Манхайм в У)

Златорог, 2002, превод Елика Рафи

„В различните общества подборът на елита приема различни форми. Много са нюансите – от свободната конкуренция до безкомпромисния монопол на феодалната или кастовата стратификация.“

„В модерното общество селекцията на елита приема три основни форми:

а/ издигане в административния апарат

б/ нерегулирана конкуренция

в/ класов натиск

Хората, достигнали елитни позиции демонстрират явни различия в зависимост от избора на ефикасен за тяхното издигане механизъм.

Бюрократичният тип селекция на елита благоприятства усърдните служители, които са в състояние да реагират на всяла ситуация според предварително установени правила. перспективите пред тях са сведени до набор от правила и регулации. Индивиди с широки интереси и склонност към импровизация обикновено са пропускани при повишение.“

Политическият елит в XIX век разчита основно не на професионализма в конкретна област, а притегателната сила на лидера, която импонира на масите.

С появата на класови партии през XX век успехът в политиката започва в по-малка степен да зависи от личния магнетизъм, а в по-голяма от партийния ред.

„Една система е демократична само, ако достъпът до елита не е ограничен единствено до членовете на някоя затворена група.“

„демокрацията влече след себе си промяната от морфологичен към аналитичен светоглед“

„В обществата със силни съсловни ограничения и липса на вертикална мобилност морфологичното мислене изцяло доминира. Повечето хора са в позицията на аутсайдер, който отдалеч съзерцава централните авторитети. Хората ги преживяват през техния символизъм и ритуали.“

„демократизацията значи разочарование“ (стр. 307)

Хуманистичният културен и образователен идеал е универсален. Той е изцяло пропит с ценностите на класическата античност.

„Всички хуманисти намират най-искрено уровлетворение в заниманията с интелекта и духа в уединение от останалия свят.“

„Доколкото „образование“ означава разширяване на екзистенциалната перспектива, демократичният културен идеал като че ли превъзхожда хуманистичният. При него това разширяване се постига по по-естествен начин.“

„Най-значимото потенциално постижение на демокрацията е създаването на основа за чисто екзистенциални човешки отношения.“

Величието на модерния индивид – заплаща се със загубата на усещането за сигурност. „Ориентацията в общества, в които статусът е от първостепенно значение е лесна. Всеки знае към какво може да се стреми и какво може да очаква.“ Модерният живот не гарантира очаквания, предлага само безкрайно предизвикателство. В миналото единствено бедните могат да мечтаят до безкрай (по Макс Вебер). В този смисъл днес всички сме станали бедни. „Несигурността каъо споделена съдба е характеристика на модерната епоха“ (стр. 344)

„Да си обречен на несигурност е трагично усещане. Но то е и път към морален и културен ръст.“

„Дълбоко погрешна е склонността ни да интерпретираме колапса на старите йерархии и модели на ред като симптом на морална и културна разруха.“

 

Харесвам епизоците на подкаста Ratio – серията на Стоян Ставру Vox Nihili. Затова и щом мернах тази книга из стелажите с книги в библиотеката на НБУ, докато търсех друго, веднага я грабнах. И споделям с вас тук за и от нея.

Три основни презумпции:

„По-добре е да знаеш, отколкото да не знаеш“

„Действай, за да разбереш“

„Дай, за да получиш“

„Знанието не е предмет, който се дава, предава и взема. Знанието е състояние, което се постига. То не може да бъде нищо друго, освен лична отговорност на всеки един от нас.“

„Вярвам, че най-силното по своята интензивност удовлетворение е пряко свързано със съучастието ни в щастието на другите.“

„Когато си намерил това, което търсиш – изживей го, сподели го, радвай му се, поеми отговорността за него, отстоявай го.“

Още презумпции:

базисни

„Картата не е територия.“

„Всичко в света съществува като система.“

оперативни

„Светът е дружелюбен.“

„Не можем да не общуваме.“

„Смисълът на общуването е в реакцията, която предизвиква.“

Още интересни концепции, които си записвам, за да си имам:

„незнанието е ресурс“

„саможертвата на изтритото“

„дали светът, в който могат да ни намерят, е светът, в който ни търсят другите?“

И още малко за „Всичко в света съществува като система“:

• Системата се управлява от най-гъвкавия елемент в нея,
• Всеки проблем има решение,
• Пречките не се премахват, а се интегрират.
• Няма безполезен опит.

„Въздействието върху част от системата се отразява върху цялата система.“

В допълнение на лаконичния, забавен и с това доста четим стил на автора, книгата е богато илюстрирана със симпатични карикатури, голяма част от които вероятно са авторски (не намерих указване по темата).

Много ми хареса как Стоян си е надписал дарението за университетската библиотека. И като цяло, че е дарил книгата. И че книгата изглеждаше четена. И препоръчвам да я прегледате и вие – лека и забавна, смислена и усмихната.

Не успях да стигна до Париж този път. И не видях опакованата Арка.
Но я съпреживях през десетките репортажи на приятели, които я стигнаха, пипнаха, изживяха.

Но успях с изложбата в Софийска градска. И ви я споделям, защото още имате време да отидете.
До 7 ноември 2021.

Не, не защото Кристо е българин. Защото сам е избягал и не е искал да се асоциира със страната си. Това няма никакво значение.

А защото, поне за мен, размахът на мисълта на всички проекти на Кристо и Жан Клод отива отвъд човешкото. И казва толкова много. За всички нас.

За стените, за границите, за мостовете. За суетата. За времето. За преходността ни. И не/значимостта ни.

И нищо, че са творени преди години. Днес имаме още повече нужда от тези творби и посланията им.

Пред снимките на творбите на Кристо и Жан Клод останах безмълвна и погълната за дълго. Какво би е било да ги усети човек тези великани на живо …

И тук ще цитирам Петя (Димитрова), която сподели при вида на арката в Париж:
„изкуството е за каквото си искаме. именно за тая свобода е. нищо друго. то повече от това има ли.
да ни харесва, да не ни харесва, да ни вълнува, да ни вдъхновява, да ни възбужда, да ни отвращава, да ни провокира, да ни окрилява, да ни замисля, да ни кара да спрем да мислим.
и да дишаме. и да спрем да дишаме. и пак да дишаме. дълбоко. осъзнато.“

„на мен ми става от тази гледка. от мисълта само. от целия процес. идея. мечта. подготовка. реализация. оргазъм.
масово освобождаване от хилядолетна фрустрация. тихо, кротко уж. ама категорично. пред целия свят.
дойдох на арт поклонение. а избухването е отвъд.“

В СГХГ има и филм за Кристо и Жан Клод. И стена с още снимки и творчески търсения.

До 7 ноември. Минете.

В седмицата, посветена на гората ви споделям за една книга за гората!

Докато търсих попаднах на това, че в България Седмицата на гората се е чествала още през 1939 година! Тогава излизат и доста материали по темата. Жалко, че по-късно във времето сме позабравили уважението си към гората / природата. Е, не всички, но голяма част от хората.

Има и Световен ден на горите. Историята на този ден започва 1972 г., когато страните членове на конференцията на  Организацията по прехрана и земеделие към ООН гласуват 21 март да бъде определен за Световен ден на горите („World Forestry Day“).

Благодаря на прекрасната Мая Дългичева, която ми каза за Петер Волебен наскоро. Потърсих и намерих една от книгите му на български език (издадена от Ера, 2018 г.; браво за корицата на Живко Петров). Чух в аудио формат други две негови книги и съм във възторг от лекотата и увлекателността, с която пише за природата, за малките детайли от живота на насекоми, животни, растения, за всичко живо на нашата планета. И голямото уважение към живота като цяло, което струи от всяко изречение в книгите му.

Социалната мрежа в природата е вдъхновяваща на толкова много нива! Лека, закачлива, с много плътност от малки истории от истинския живот, научен прочит, който не тежи, разбираемо и четимо написана. Великолепно четиво и за деца и за възрастни. Сложни и не много традиционни идеи са поднесени с елегантност и простота. С цитиране на научни изследвания и интересни заключения от тях. Широк и едновременно дълбок поглед към природата и живота като цяло в гората. Ще подскажа само с някои заглавия на главите от книгата – Вълци помагат на дърветата, Дъждовни червеи регулират популацията на глиганите, Мравки – тайните господари. Няма да издавам повече.

Силно препоръчвам да си подарите четене на тези истории от Социалната мрежа в природата на Петер Волебен.

Много ми се иска тази книга да стигне до училищата и да се чете там. Както и от повече хора.

Надявам се и другите книги на Петер Волебен да излязат и на български скоро и да намерят повече прием и читатели. Ако работите в библиотека или милеете за природата – дарете на библиотеката си тези книги, за да има шанс повече хора да прочетат.

 

Много се забавлявах да чета „Изкушението да бъдеш щастлив“ на Лоренцо Мароне. (Сега, претенциозно ще прозвучи вероятно, но съвременната европейска проза е като цяло наслада.)

Нищо, че разказът е на старец (а рядко се пише за старци и те са в центъра на събитията), мнооого ведрост лъха измежду страниците! Доооста свежи неща минаваха през главата на Чезаре постоянно. И ме усмихваше от всяка страница. Плюс много ме замисляше. А това харесвам в книгите – да ме замислят. Усмихването идва бонус. Както и сълзите в края. Те са доказателство, че книгата си е струвала.

Ако обичаш книги с истории, то „Изкушението да бъдеш щастлив“ не е за теб. Не е като да няма история, но не тя е водещата. И да, сериозна е историята. Но ако обичаш книги с лежерни закачки, с много италианско настроение, с котка, с много свалки и с радостта от живота в най-малките му детайли – това е книга за теб.

Мда, някъде прочетох сравнение между „Изкушението да бъдеш щастлив“ и „Стогодишният старец, който …“, но не, книгите са различни, макар и двете да са за старчета, да са с голяма доза усмивка и мъдрост. Различни са. И носят различно усещане в края. Поне при мен.

Идеална корица от Дамян Дамянов! Перфектно пасва на текста.

„Ние вярваме, че животът никога не свършва и зад ъгъла винаги ни чака някоя новост, която ще промени всичко. То е нещо като надлъгване със самите себе си, така че да не се вживяваме много в провалите си, в пропилените си шансове, в изпуснатите си влакове.“

„… мечтите понякога се появяват на прага ти, но това става само ако си си направил труда да ги поканиш. Иначе може да бъдеш сигурен, че ще прекараш вечерта сам.“

„Мислим си, че нямаме нужда от никого, докато не забележим, че вече нямаме никого.“

„Ако още от дете не те научат да прегръщаш, после всичко става дяволски сложно.“

„За съжаление, животът ме научи, че никой никому не може да помогне. Спасяваме се сами, ако поискаме.“

„Учат ни на уравнения, стихотворения наизуст, имената на царе, но никой не ни обяснява как да се изправяме срещу страха си, как да приемаме разочарованията, откъде да намерим кураж, за да понесем болката.“

Идеално четиво. Препоръчвам.

За какво говоря, когато говоря за бягането на Мураками – две любими неща в едно – Мураками и бягане! Прочетох я когато излезе и напоследък се присетих да погледна какво съм писала за нея тук в блога и ха – оказа се, че не съм писала за тази важна (за мен) книга. Препрочетох я тези дни (и подчертах доста нови пасажи, не че не бе доста подчертавана и при предишното четене) и ето – споделям я 🙂

Винаги ми е любопитно да знам повече за любимите си автори, за живота им, за ежедневието, за вдъхновението, за малките неща, които водят до тези прекрасни книги, които пишат. А Мураками е сред най-любимите ми и най-любопитни. И когато видях За какво говоря, когато говоря за бягането, нямаше как да я пропусна. Тогава още самата аз не се бях запалила по бягането, ама никак.

Първият прочит ми донесе много за Мураками като човек и като писател. Споделени мисли в главата на един креативен и нестандартен ум и то по време на самотното действие бягане няма как да не са повече от интересни. Още повече, че Мураками споделя и любими свои книги, автори от които той самият е повлиян, музика, важни събития от света, които афектират личностното му развитие, а и творческото.

От многото наслагвания на мисли и много бягане, като време и като самовглъбяване се стига и до много мъдрости, които са общовалидни – нито свързани само с писането, нито само с бягането:

„В човешката душа няма как да съществува истинска празнина. Човешкият дух нито е достатъчно силен, за да обеме нищото, нито е последователен.“

„В реалния свят не съществува нищо толкова прекрасно, колкото фантазиите на човек, изгубил разсъдака си.“

„Талантът притежава свой собствен живот, извън мисловната ни дейност, избликва самичък когато пожелае, тече колкото го има, пресъхва и толкова.“

„Очаквам с нетърпение да видя какви ли ще бъдат следващите произведения, които ще излязат от мен.“

Вторият прочит ми донесе много за бягането. Може би защото съм във фаза да бягам, да изпитвам удоволствие от бягането и да искам да бягам все повече. И Мураками има сигурен пръст в тази работа. Да, използвам случая да спомена и други важни хора, които са ме довдъхновили за това – Пешо, Любо, Петко, Милена, 5 km run и още много бягащи около мен. Книгата отново се оказа много ценна, макар да я видях в друг аспект този път. Отново, никак не се отнася само за бягането всичко, което този мъдрец скромен Мураками казва.

„Болката е неизбежна. Страданието е въпрос на избор.“ Мантрата на маратонеца

„Щом действам последователно, методично, без мрънкане (понякога свъсвам вежди), търпеливо, силата послушно расте.“

„При пълния маратон, докато преодолявам последните метри, съзнанието ми обикновено е заето с мисълта как да финиширам час по-скоро и да приключа с надпреварата. Нищо друго не ме занимава. На ултрамаратона обаче това даже не ми минава през главата. Струва ми се, че краят е само завършек на един етап, без особена мисъл. Също като живота. Той притежава смисъл не защото някога свършва.“

Великолепен превод от японски на Албена Тодорова.

Много неща за четене дойдоха след тази книга, от бележките под линия на Мураками. И за слушане. И за размисъл. Благодарна съм. И силно я препоръчвам.

p.s. ще ми се да спомена за нещо, което не ми допада сред родния интелектуален и творчески елит (за по-възрастното от моето поколение някъде говоря) – погнусата от физическите занимания, добрата форма, здравото тяло. Като че болестта, страданието, нищетата следва да са основния фон за твореца в ежедневието му. Вероятно е от соц-а. А може и от преди това. Много ми харесва това време днес, което носи новото поколение талантливи хора, водени от желанието и активната работа и за добро тяло и за добър ум едновременно.

---

Писах за друга вдъхновяваща книга за бягането: Родени да тичат
и още от Мураками: Мъже без жени
Безцветният Цукуру Тадзаки.
1Q84
Птицата с пружина
Танцувай, танцувай, танцувай
Преследване на дивата овца
Кафка на плажа

от Сиври-Синек

Аз съм един обикновен хор. Искам да кажа, че съм един от обикновените хора. Нали така ни нарекоха ония отгоре? Тия – необикновените де? Ясно е, че ние – обикновените хора не може да бъдем във властта. В опозиция – също! Ако махнем лафа за кокала, борбата за власт е неспирна от векове. Така днешните лошотии властта обяснява с миналите действия на днешната опозиция, а опозицията обяснява със сегашните действия на днешната власт. Е-е?

Ха да си представим, че ние – обикновените хора сме на власт, че и всички минали власти са в опозиция и в един глас ще ревнат:
– Ако ние бяхме на власт, вместо вас:
1. Кражби, лъжи и измами – нямаше да има
2. Дупки по пътищата, катастрофи – нямаше да има
3. Замърсяване на води и въздух – нямаше да има
4. Бежанци и демогравска криза – нямаше да има
5. Болести, мъки и умирачки – нямаше да има
6. Необразовани и недоучени – нямаше да има
7. Африканска чума по глиганите – нямаше да има
8. Корупция, незаконни лукс-вили и коли – нямаше да има
9. 10. и т.н. ….

И какво стана? Пак сме обикновени хора! Ни за власт ставаме, ни за опозиция. Щем – не щем пак ще гласуваме – кой за властта, кой за опозицията – и така до края на света.

P.S. Моля, запазете си този текст и на следващите избори да си го припомните.

Последна любов в Цариград – Наръчник за гадаене с приложени Таро на Милорад Павич е ексцентричен, смешен, забавен, но и много любопитен роман, който изчетох преди време и си припомних тези дни в изданието от 1998 година на Народна култура, в превод на Ася Йованович.

За хората, които не са запознати с удивителното чувство за хумор на балканските автори този роман е прекрасно въведение. А за любителите – истинска наслада! И изненади и неочаквани развръзки, и брилянтни закачки и намигвания в уж ежедневен контекст, забавни персонажи, мистика в обикновеното, за да го превърне в смешно, обрати, препратки, мъдрости от всяка страница без досада или прекалена назидателност. За бърза справка – първа глава се нарича „Ключовете на великата тайна за госпожи от двата пола.“ 🙂

„Бъдете мъдри и не вярвайте на всеки вятър.“

„От великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот.“

„- Коя си ти? – попита я той повторно.
– Коя съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това….“

За любопитните – видях, че има и ново издание от 2017, което въпреки неподходящата корица предполагам е добро.

Благодаря на Асен, че сподели тази книга с мен.

Писах още за Стъкленият охлюв на Милорад Павич тук. И още един важен цитат от книгата – тук.

Есето на Вирджиния Улф Собствена стая на български език – едва ли би имало по-подходящ момент именно тази книга да се появи на родната книжна сцена! Уау! Ако имате да прочетете само една книга за месеца (или дори за годината) – нека е тази! Удивително умело, убедително, красиво, уплътнено с много истории, факти, цитати Вирджиния Улф извежда тезата си защо е нужноравенството между половете. Ух, това звучи толкова плоско на фона на прекрасния текст. Просто вземете книгата и я изчетете.

„Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.“

„Във всеки случай, когато една тема е много противоречива, а всеки въпрос, свързан с пола е именно такъв, тогава човек не може да се надява, че ще изрече онази истина, която е от последна инстанция. … Може дамо да даде шанс на своите слушатели да стигнат до собствените си заключения, наблюдавайки ограниченията, предразсъдъците и индивидуалните предпочитания на лектора.“

„Имате ли представа колко са книгите, написани за жени само в една година? Имате ли представа колко са книгите, написани от мъже? Давате ли си сметка, че вие може би сте най-обсъжданото животно във Вселената?“

„Онова, което най-много липсва на читателя е силата на внушението, която го подтиква към размисъл.“

„За писателя е пагубно да мисли за собствения си пол, докато твори. Пагубно е да си само мъж или жена в пречистен вид.“

„Аз не вярвам, че талантът – на интелекта или на духа – може да се измери, както се мерят захар или масло, нито дори в Кеймбридж, където толкова много са свикнали да разпределят хората в категории, да им поставят шапки на главата и съответните букви след името. Нито пък вярвам, че йерархията на чинове, представлява окончателния порядък на стойностите …

Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всички тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има „страни“ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне. Съзрявайки, хората престават да вярват във взимането на страна, както в директори и в богато украсени гърнета.“

И в подкрепа цитат от Сър Артър Куилър-Куч за големите имена в английската поезия от последните стотина години: „… може да си дрънкаме за демокрация колкото си щем, ала всъщност едно бедно дете в Англия няма по-големи възможности от сина на атински роб да се изучи и усвои онази интелектуална свобода, от която се раждат великите творби.“

„Но аз ви моля да пишете всякакви книги и нека темата не ви спира, колкото и тривиална или всестранна да е тя.“

„Млади жени: вие сте по мое мнение срамно невежи. Вие никога не сте направили нито едно значително откритие. Никога не сте разтърсвали основите на някоя империя, никога не сте предвождали армия в битка. Пиесите на Шекспир не са написани от вас и никога не сте рискували живота си като мисионери, за да запознаете някое варварско племе с даровете на цивилизацията. Какво е вашето оправдание? Знам какво ще ми отговорите …“

„… ако свободата стане наш навик и ако добием куража да пишем точно онова, което мислим; … ако започнем да възприемаме човешките същества не само в отношенията им едно към друго, но и в отношението им към действителността, … към всичко, което може би носят у себе си, … тогава ще се появи нашият шанс … Но това ще бъде невъзможно, … нито ще се случи без усилие от наша страна, без нашата решимост …“

Благодаря и браво на Колибри за избора и за хубавия превод на Иглика Василева. За корицата – хм, не че е лоша корицата, но чисто човешки бих я дала на жена художник да я направи. Имаме добри илюстраторки. А този текст го заслужава. Иначе изданието е чудно!

p.s. Признавам си – плаках, докато я четях!
И да – цялата ми книга е в маркирани текстове …

Тази малка книжка е видяна като голяма заплаха за властта, защото малко след излизането й през 1968 година е иззета от книжарниците и унищожена. Единични бройки са останали у малцината, успели да си я купят. Днес се намират единични бройки из антиквари.

Пресовани размисли на Кунчо Грозев съдържа афоризми. Но знаем, че както хуморът и сатирата могат да хапят – никой друг не може. Издателството е „Български писател“, а редактор е самият Радой Ралин. Художник на корицата – Георги Чаушев. Радой Ралин се застъпил за Кунчо Грозев и само това го спасило от затвор.

„Когато невежеството грабне писалка, знай, че пише донoс срещу знанието.“

„В царството на глупците лудниците са построени за гениите.“

„Животът би бил много кратък ако нямаше заседания.“

„Спокойствие и „здрава храна“ – това явно го е казал някой голям шегаджия.“

„Знам, че всички хора са добри, но как да разбера кои именно са хората?!“

„Едни цял живот се подхранват с вяра.
Други цял живот се изхранват от нея …“

„Глупостта е такова явление, че с нищо не подсказва колко е опасно да се шегуваш с него.“

Публикацията е и по повод 1 февруари – ден за почит към жертвите на комунизма. Нека помним.