Ура за Юлия, доброволчеството и промяната

12742636_10207573653492487_3357843762134145501_n

Как мислите се запознахме с Юлия? Разбира се – въвлечени в работа по обща кауза! А общите ни каузи се оказаха не една и две. Юлия Андонова се занимава от много години с доброволчество и е избрала това и за свое професионално развитие – битката за каузи, за по-доброто на отделни групи хора и на обществото като цяло. Абе, от хората, които като срещнеш си казваш Wow! и аплодираш бурно, искаш да помагаш и знаеш, че дават смисъл на цялото.

Затова и взехме да си поговорим, защото примерът й е заразен!

Кога и как Юлия откри доброволчеството? Или то те откри?
Въпросът ти ме провокира да проверя кога точно се случи това вълшебно намиране. Случи се преди около 14 години (УАО…). Бях в училище, тъкмо приета в гимназията и около мен имаше изобилие от възможни клубове – Млад икономист, Екология, ученически съвет, „Милосърдие“ към БМЧК и т.н. Мисля, че опитах от всички възможни клубове, но намерих своето място в клуба на БМЧК. И така неусетно се заразих с „вируса“ на БМЧК и отделях много, много, много от времето си в името на другите. Забавно, смислено и изпълнено с уникални моменти време. Мога да разказвам с часове какво се случи за тези 14 години.

Какво ти носи това, отвъд клишираното „удовлетворение“, което само по себе си не е никак малко?
Удовлетворението е само част от цялостното усещане, то е началото. Удовлетворен си, че днес си помогнал на деца да научат нови неща за наркотиците и вредите от тях, удовлетворен си, че в дома за сираци (по онова време бяха много разпространени) си си играл с децата от дома и си полагал грижи за тях и така безкрайности от примери.
Доброволчеството за мен донесе много повече от удолетворение. Помогна ми да се изградя като личност, да реша какво искам да правя, в каква сфера на живота бих искала да се развивам, даде ми смисъл и много, много спиращи дъха моменти, в които осъзнаваш, че наистина този свят може да се промени и точно ти си част от тази промяна.
Доброволчеството ми донесе много сила, знания и умения. С едни от най-близките ми приятели сме се намерили именно по време на доброволстването ни.
Доброволчеството ми позволи да видя колко лоши неща се случват в света, но също така ми позволи и да видя как те могат да се променят и как хората ЗАЕДНО помагат и променят.
Да, не е толкова лесно, колкото звучи, но е възможно и има десетки малки и големи примери, които го доказват. И това не са примерите по новините, които отшумяват за три дни. Това са десетките хора, с които съм се срещнала за тези 14 години, които не са в новините, но които са имали нужда от помощ и ние сме им помогнали.

Кои каузи припознаваш като свои и по кои работиш с най-голямо желание?
Често с приятели се шегувам, че щом става дума за наркотици и насилие значи съм в свои си води…. 😀 Извън странния ми хумор – каузите, които трайно се настаниха в живота ми са свързани с едни от най-тежките моменти, които хората преживяват. Моменти, в които хората има нужда от някой, който да повярва в тях и да се бори с тях и за тях. Защото работата с насилие и наркотици често пъти е една голяма битка.
Ще разкажа за това малко повече. Нали знаете, че мечтите се сбъдват? Когато бях на 15 мечтаех да порасна голяма, да имам подходящо образование и обучение и … да работя с хероинозависими на терен. Има едни специални програми – Програми за намаляване на здравните щети сред употребяващи наркотици. Ето в такава програма си мечтаех да работя. Но за да си част от такава програма трябва да отговаряш на много условия. Научих за тези програми на едно от обученията за обучители по превенция на зависимости, в което участвах. През годините натрупах много опит в обучението на връстници по тази и други теми. Неусетно годините си минаха, с опит, обучение, подходяща специалност в университета…
И така през не толкова далечната 2010 година станах част от екипа на Фондация „П.У.Л.С.“. Започнах работа на терен с хероинозависими и станах нощен дежурен в Кризисния център за пострадали от насилие или трафик.
Така каузите за подкрепа на пострадали от насилие и работа с употребяващи наркотици трайно се настани в живота ми. Мога дълго да разказвам и за двете каузи, за болката и смисъла да помагаш. Общото и в двете големи каузи е човешкото страдание и необходимостта от незабавна защита, която често пъти спасява животи. А усещането в края на деня, колкото и тежък да е понякога, че си помогнал истински на някой, е толкова приятно и истинско, толкова награждаващо и даващо смисъл и енергия да продължиш.

Има ли моменти, в които искаш да се откажеш или ти е трудно, предвид сложността на казусите, темите, с които си се захванала?
Понякога съм тъжна, понякога чувствам голямо безсилие пред действителността, в която живеем. Не само в Българя, в целия свят. И понякога се питам какъв е смисълът, защо са всички тези безсънни нощи, безкрайни усилия и битки… И тогава си мисля за всички хора, на които сме помогнали през годините, за онези истински, вдъхновяващи истории, за тези, които няма да чуете по новините, защото имат happy end и по един или друг начин, с екипа на Фондация „П.У.Л.С.” сме били част от този щастлив финал. За всички хора, които няма към кого друг да се обърнат… И не се отказвам, някъде намирам сили и продължавам, защото има смисъл.

Кога се чувстваш удовлетворена от работата си?
Всяка вечер. Аз съм щастлива с всичките си 1001 занимания, които вярвам, че правят този свят едно по-сигурно място за едни хора, по-усмихнато и позитивно за други и т.н.
Работата ми е такава, че удовлетворението е част от всеки един ден, защото във всеки един миг виждам смисъла от усилията ни.
Имам и безкрайно много истории, които просълзяват, спират дъха и те карат да се усмихнеш. Виждала съм деца, с които съм работила като малки, които виждайки ме отново години по-късно ми споделят колко важни са били срещите и обученията ни, как това им е помогнало в университета, работата и т.н. Понякога получаваме и-мейли или съобщения от клиенти, които ни благодарят, че сме част от промяната в техния живот, че вече живеят без насилие….

11219063_10205634979026837_8007828283304519750_n

Какво казваш на всеки, който се колебае да помага и да се включва?
Понякога хората се колебаят дали има какво да дадат или как да помогнат- Всеки човек пази в себе си доброто, то е част от нас. Има безкрайности от каузи и възможности за помощ на другите. Просто трябва да си поемеш дъх и усетиш кое е твоето нещо, коя е твоята кауза….
И тук се сещам за една от любимите ми песни на Емил Димитров „Ако си дал“. Тя изчерпва отговора на този въпрос.

Ако имаше вълшебна пръчица какво би променила първо в нашия свят?
Толкова неща искам да променя в нашия свят… Истината е, че с много хора ежедневно работим за промяната на света.
Но ако наистина имах една вълшебна пръчица бих направила хората по-усмихнати, по-щастливи, вярващи в себе си, обичащи….
Вярвам, че всеки човек носи в себе си добротата и възможността да променим днешната ни действителност – нужно е само малко смелост и вяра за да се случи., а вълшебната пръчица се крие във всеки един от нас 😉

Благодаря ти, Юлия!

The Righteous mind. Защо добрите хора са разделени

IMG_5586

The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Мъжът от Константинопол

FullSizeRender

Мъжът от Константинопол на Жозе Родригеш Душ Сантуш дойде при мен като подарък от моя вуйчо и със силната препоръка да я прочета. Тъй като това вуйчо ми Миго Кавафян да ми подари книга не ми се бе случвало от детските години, реших че е повече от редно да я прочета и дори редът й за четене да изпревари книгите, чакащи отдавна на нощното шкафче.

Книгата в класическа форма разказва за живота на Калуст Саркисян – арменец, чието дело остава дълбока следа в цяла Европа през миналия век. Историята е съпроводена с много интересни детайли освен за живота на арменците при първиде кланета от османска страна около 1996-та, но и около историята на Турция, Европа и света като цяло в този период на динамични промени, войни, завоевания, отвоюване на свободи на балканските страни, навлизането на петрола.

Мъжът от Константинопол е прекрасно четиво за всеки, който обича историята в голям детайл. В допълнение има вдъхновяващи елементи за предприемаческия дух и разгръщането на бизнес с мащаб, разбира се съпроводени и със скритите иначе моменти при достигането на висоти.

Въпреки че е художествена измислица, романът е инспириран от реални исторически събития.

Преминавам директно към втората част „Милионерът от Лисабон“.

Книга за другите

IMG_5683

Който е чел книга от издателство ICU знае, че всичко, което те издават е специално. И заслужава внимание. От подбора на текста, акуратността и сърцатостта на превода до великолепните им (винаги) корици.

Е, и Книга за другите не е изключение.

Под редакцията на Зейди Смит са събрани много разкази от съвременни автори, които ни разказват за другите. Любопитен детайл е, че разказите са писани специално за сборника и авторите са ги предоставили безвъзмездно, т.е. не са получили обичайния си хонорар. Което е чаровно, признайте си. И ги прави различни – и авторите и разказите. Средствата отиват за обучаване на бъдещи писатели.

Колекцията е перфектна за летните дни и отпуски, носи силен заряд човечност, много усмивки и удоволствие от случайната / неслучайна среща. Носи много силно усещане за тук и сега, за космополитност и за себе си, чрез другите.

„Свободата беше стеснена, отсята, амнезирана.“

Браво за корицата на Люба Халева и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева, Надежда Розова, Елка Виденова, Бистра Андреева.

 

Рута Сепетис. Сол при солта

IMG_5608

„Сол при солта“ на Рута Сепетис (Salt to the Sea, Ruta Sepetys) е от книгите, които се помнят много дълго, а се четат на един дъх. От задължителните, поне по моя списък. И съм напълно склонна да се присъединя към New Yourk Times в твърдението „Най-забележителната книга на 2016“ и на Goodreads и Amazon, които я определят като най-добра книга за 2016-та.

Януари 1945. Войната е в края си, но не и за жертвите, които поглъща като безпощадна бездна. Германия и Русия завличат целия свят в битката си за надмощие и погубват милиони невинни. Полша и Източна Прусия стават главна арена на битки, глад, смърт … Сред всичко това все пак някои хора успяват да оцелеят и да запазят човешкото в себе си.

Историята е разказана през погледа на Йоана, сляпо момиче от Литва, Флориан, младеж-реставратор от Прусия, Емилия – 15 годишна полякиня, изнасилена от руски войници, Алфред – немски младеж, въвлечен във войната и Йоана, медицинска сестра от Литва.

Историята на бягството, оцеляването, потъването на „Вилхелм Густлоф“ – вероятно една от най-големите трагедии по време на Втората Световна война, с удавянето на на 9000 души на борда му.

„Отчаянието беше до такава степен осезаемо физически, че спокойно бих могъл да го рина с лопата от кея.“

„Мъничкото бебе се гушеше в прегръдките ми. … Как би могла да различи истините от лъжите? Щеше ли да повярва, че поляци, евреи, украинци, арменци и унгарци живееха заедно в мир в Лвов преди войната?

Войната беше изсмукала цветовете, оставяйки единствено вихрушка от сивота.“

„Ако историческите романи събуждат интерес у вас, проучвайте фактите, историческите документи, разказите и свидетелските показания на участниците в събитията. Те представляват раменете, върху които се крепи историческата проза. След като съвременниците на събитията напуснат този свят, не бива да позволяваме истината да изчезне заедно с тях. Моля ви, дайте им думата.“

След Тесният път към далечния север, който прочетох миналото лято и ми разкри Втората Световна, погледната от към войниците от Австралия, Нова Зеландия, хванати в плен в Азия, Сол при солта допълва картината през погледа на цивилните поляци, литовци, прусяци, в бягството им от / между еднакво безпощадните и загубили всичко човешко немски и руски войски. Войната ще е винаги неразбираема за мен, нелепа и грозна. Иска ми се да се поучим от всички войни и намерим по-скоро път към човечни решения, заедно, всички.

Сол при солта не е леко четиво. Но ми се иска повече хора да прочетат тази книга.

Присъединявам се към призива на Жоро към Сиела да издадат и другата книга на Рута Сепетис – Between Shades Of Gray.

Браво за Венко и браво за Успелите

17796802_1394751260548217_5918373815629770393_n

Това е Венелин Добрев, когото мнозина познаваме като Венко – изключително усмихнат, проактивен и позитивен човек. Венко е сред създателите на Успелите и на редица други добри инициативи. Без мрънкане, с действие, ежедневно променя България към добро. Един изключителен човек. За мен е радост, че си поговорихме и мога да споделя тук.

Разкажи за Успелите – как ви хрумна, как го реализирате и развивате?

„Успелите“ започва своята история като всички хубави неща – от един бар във весела компания с хабли бира. Най-общо казано идеята тръгна след един спор с мои приятели, с които тогава се срещнахме в един рок бар в Стара Загора. Тогава всички от нас бяха ходили или плануваха да ходят на студентски бригади в САЩ и някак логично, може би се стигна до въпросът „тук или там“, който прерасна в една оживена дискусия. Повечето от тях смятаха, че един млад човек не може да успее в България освен ако не е връзкар, не е от богато семейство или не се занимава с нещо, което не е съвсем законно. Понеже видях, че нямаше как да ги убедя реших да интервюирам млади хора, които са под 35 години и се реализират в България. Започнах с мои познати, като в началото нивото и качеството беше много ниско. Съвсем скоро след началото се намерихме с Александър Хинков, който имаше опит в онлайн медия и внесе доста ноу-хау и идеи. След това лека-полека започнахме да растем, да се развиваме, да публикуваме повече и по-качествени неща, а в един прекрасен ден се запознахме с Ирина, нашата дизайнерка и Калоян Гаджев, който внесе много полезно ноу-хау от техническа и маркетингова гледна точка. Мисля, че нашето събиране като екип беляза огромният прогрес, който последва. От обикновен студентски блог с периодични публикации ние изубнахме за по-малко от две години до най-голямата положителна медия у нас с около 100 000 читателя месечно, екипът ни от доброволци се разшири главоломно, а между тях намерихме и нашата прекрасна главна редакторка Десислава Иванова, която честно казано ми напомня донякъде на теб 🙂

Чисто оперативно бих казал, че работим на принципа на холокрацията – има определени кръгове, като всеки доброволец според интереса си отразява приоритетно материали, интервюта и отделно може да пише авторски текстове по различни теми. Разбира се, има насоки при развитието на материалите, но цялата ни работа най-вече е основана на свободата във вземането на решения и именно заради това смятам, че „Успелите“ са това, което са днес – всеки човек в екипа е оставил своя белег и отличителните резултати от неговата работа са разпознаваеми. Ние сме като едно семейство зад една думичка от осем букви (Успелите). И ако трябва да съм напълно честен без приносът на всеки един от екипа, най-вече на другите трима съоснователи на „Успелите“ това щеше да си остане един средностатистически студентски блог с прекрасна идея. А сега е една прекрасна идея, която расте, развива се и най-важното – вдъхновява.

Бъдещото ни развитие ще е фокусирано върху бизнес модел, който да ни носи източници доходи от различни източнци. Като започнем с „Носия“, минем през дарения от нашите читатели и се надяваме скоро да си направим електронен магазин. Разбира се, ще търсим спонсорства и реклама, но имаме високи критерии за нашите спонсори. Отказвали сме на няколко пъти на компании, които по един или друг начин не сме смятали, че могат да отговарят на посланието, което искаме да отправим с нашата работа по сайта. В насока на съдържание – ще разширяваме партньорствата си с различни медии, надяваме се да успяваме да привличаме все повече журналисти от други медии в екипа, които паралелно с работата си да бъдат част и от „Успелите“. Скоро решихме да изказваме личните си мнения по различни актуални обществени теми – през прайда до темата за паметника „1300 години България“. Ще се опитаме да се фокусираме върху видео съдържание и повече интеракция с нашите читатели, която и към момента е доста висока, но искаме да сме пионери в тази насока. Искаме не само да сме медия за хората, а хората да са част от медията.

Имаш силни позиции по важни за обществото ни теми. Това не е много типично за младите хора у нас? Или греша?

Аз мисля, че всеки човек, независимо млад или стар има свое лично мнение по всяка наболяла тема – от интеграцията на малцинствата до образователната ни система. Обаче масово хората, а и доста от младите не се чувстват удобно да говорят за това, защото по някакъв начин е загубена средата за дискусия. Това от една страна се дължи на факта, че при дебат по актуални теми се канят хора с подчертани крайни гледни точки, които си крещят един на друг (нормално, рейтинг трябва да има) и зрителите виждайки това остават с впечатление, че масата от хора смята така. Не се чува гласът на аргументацията, а на крайността. И друг голям проблем, който ни води до това е, че не се изслушваме. Ние чакаме другия да се изкаже, за да му кажем, че не е прав без дори да осмислим думите му. Аз лично съм имал подобна ситуация неведнъж (и държа да подчертая, че това отразява личното ми мнение) – по темата с бежанците съм съгалсен, че трябва да приемаме хората свободно, но не трябва да забравяме елементарни мерки за сигурност и проверка на техния истински произход. И когато седна и споделя това свое мнение някъде аз или съм наричан „расист“ или съм наричан „толераст“. Имам същите примери за теми като феминизма, хората с различна сексуална ориентация, малцинствените групи, социализма и още много други. Реагирайки така ние убиваме средата си за диалог, а именно в това се ражда истината – да чуеш другата гледна точка, да я разбереш и ако смяташ, че си прав да се опиташ да я обориш. Разбира се, има хора, с които не може да се спори и те са твърдо убедени в това, което твърдят дори да изложите неоспорими факти, но има и много други, които имат различно мнение от моето или твоето и могат да го променят, или пък да повлият на нашето. Това, което искам да кажа е, че не всеки, който е гласувал за БСП е задължително луд комуняга, не всеки веган обикаля и обяснява на хората как да ядеш пържола е убийство и не всеки бежанец е опасан с динамит фанатик. Но за да променим тези предсатави ние първо трябва да сме готови да изслушаме различно мнение от своето и да приемем, че хората мислят различно. Защото иначе просто гледаме света през своята ключалка и си крещим разни неща, като похранваме крайности.

Всеки човек у нас, млад или стар има позиция по важните за обществото ни теми, която е пречупена през призмата на личния му опит, ежедневие и мироглед. Не всеки обаче е готов да я сподели и защитава. Много го правят, защото не смятат, че ще бъдат чути и разбрани. Или мислят, че няма смисъл. И независимо в кой сценарий попадат трябва да променим това, но да го направим по начин, чрез който самите хора да осъзнаят коя е наистина правилната страна. Трябва да създадем среда за дискусия, в която на преден план стои аргументацията и изслушването на другия, а не надвикването. Мисля, че това би било едно добро начало.

Къде живее доброто и можем ли да черпим вдъхновение за добро от другите?

Доброто живее навсякъде. В мен, в теб и във всеки човек. Добро може да се намери и в привидно лошите хора, както и можем да намерим нещо лошо в добрите хора. Можем да намерим доброто в новините (дано да става все по-често), в нашето ежедневие и работа, но най-хубаво е да черпим вдъхновение чрез доброто, което ние самите предизвикваме. Било то дори в нещо малко като това да купим кафе и закуска на колелите в офиса в понеделник. Това, че някой е щастлив заради ваша постъпка или действие е най-прекрасното чувство, което човек може да изпита и да го мотивира да твори още прекрасни неща.

Как средата ни може да е по-добра за всеки от нас?

Като всеки един от нас стане по-добър и по-взискателен към самия себе си и към заобикалящата го среда. Аз вярвам, че промяната започва от вътре, от самите нас. Не можем да изискваме другите да бъдат по-достойни хора ако самите ние бъдем такива. Не е много добър пример да казвам на приятелите си как трябва да тренират и да се хранят здравословно докато пия 3 бири и хрупам чипс 🙂 Най-вероятно няма да ме послушат. Конкретно за това как нашата среда може да е по-добра смятам, че започва с това да бъдем по-активни като граждани в различни насоки – да участваме в доброволчески инициативи или сами да инициираме такива, да се усмихваме повече, да сме по-любезни с другите и да започнем да вярваме, че нашите собствени действия могат да започнат да носят промяна към по-добро, било то изчистена градинка пред блока, запълнена дупка с чакъл или благотворителна акция. Трябва да бъдем и по-взискателни към институциите и по-малко толерантни към несправедливостта. Когато бият някой не трябва да снимаме с телефона, а да се намесваме или поне да извикаме полиция, като някой полицай ни спре в нарушение не трябва да се опитваме да му бутнем 20 лева, за да ни се размине. Така ние допринасяме за цялостното болестно състояние на системата. Оправдателните думи „Еми те всички го правят“ са супер, но те са основен симптом на деградацията ни като общество и държава. Ако някой ви поиска рушвет – подайте сигнал и приканвайте други да го правят. Всичко е въпрос на критична маса. Един човек, който отстоява своите права може да бъде подминат и заглушен, но стотици или дори хиляди не могат.

Голяма част от дребните далавери и общото състояние на некадърност в институциите са породени от факта, че смятат, че на хората им е все едно и си правят каквото си искат. Ами нека им покажем, че грешат. Подавайте сигнали, търсете правата си и ако сте убедени в правотата си (в случаите когато тя е подкрепена с факти и наистина знаете, че е на ваша страна) вдигайте врява до небето. Рано или късно ще бъдете чути и все повече хора ще започнат да правят същото. А този процес ще задвижи институциите и ще бъде насърчен от всички кадърни хора, които са в администрациите. Защото има и множество такива, но фокусът от тях остава настрани в морето от обща посредственост.

Къде оставяш мрънкането и с какво го заменяш?

Оставил съм го някъде назад във времето и се надяам да не го намирам отново 🙂 Заменил съм го с действие. Като видя даден проблем се опитвам да го реша, дори това да означава да си „начукам канчето“ и да се разочаровам. Много неща ще се оправят и както каза вече покойният доц. Кристиян Таков – България се е събудила. Ще е е бавно, мудно, но все повече хора ще изоставят мрънкането и мисля, че ще видим приказката за Неволята, само че ние ще си оправим държавата, а не каруцата.

Какво си пожелаваш?
Простички неща – здраве за мен и любимите ми хора и любов, че без нея сме за никъде. 🙂

Чудесен Венко! Благодаря за това интервю и желая успех!

Снимка: Иво Желев

Ромен Гари. Птиците идват да умрат в Перу

IMG_5572

За феновете на Ромен Гари е ясно – задължителен е сборникът му разкази „Птиците идват да умрат в Перу„.

Съкровищница от истории, които само Ромен Гари може да събере и разкаже по този начин – с едри щрихи, между които ясно изпъкват неочаквани детайли.

Хуманисти, луди, убийци, мечтатели, мафиоти, румънци и сърби, араби и арменци, италианци и руснаци, джуджета и великани, герои и обикновени хора. Космополитна компания, прилъстена от благородство и величие, жадуваща невинност, оставена в сблъсъка със себе си, между войни, израстване, споделена и несподелена любови, страх, самозабрава, самота …

„бе скъсал с другите, както винаги, когато човек иска да скъса със себе си“

„естествено, една голяма любов може да оправи всичко“

„единственото изкушение, което никой никога не е успявал да победи, е надеждата“

„Науката обяснява света, психологията обяснява съществата, но човек трябва да умее да се отбранява, да не се дава и да не позволява да му изтръгнат и последните трохички илюзия.“

Поздравления на издателство Леге Артис за хубавото оформление и на Зорница Китинска за превода.


Още от Ромен Гари тук: Големият гальовник, Животът пред теб, Сияние на жена, Зарядът на душата

Зеленчукови композиции идеални за компост

kompost

Това са отпадъците от подготовката за една семейна вечеря.
От една семейна вечеря. Салата. Зеленчуци за яденето. Около 200-250 грама обелки, семки, дръжки. Понякога може да достигне до килограм (динени кори, кори и семки от пъпеши, например). Ако се умножи за обяд и за вечеря стават около 0.5 кг на ден. Умножено по 300 дена в година прави около 150 кг. Да, 150 кг органичен отпадък, който отива в общия кюп отпадъци. От всяко семейство, от всеки вход, блок, къща, квартал на всеки град.

Ако дори малка част от нас компостират тези 150 кг годишно то това е био маса, която може да се превърне в прекрасна почва за зеленината около дома, блока, градинката в квартала. А и може да се спести разход за извозването на този отпадък към сметището.

Какво може да се компостира ли? Всякаква био маса – листа, обелки и други остатъци от плодове (ябълки, диня, пъпеш, круша, банан, цитруси и още и още) и зеленчуци (листа от зеле, обелки от картофи, семе и дръжки от чушки и още и още), черупки от яйца.

Другаде семействата са насърчени и дори на места задължени да компостират или изхвърлят био масата за компост в отделни контейнери. За това получават облекчения от данъци или глоби, ако не го правят.

Крайно време е това да започне да се случва и у нас.
Лесно е. Не е мръсно. Ползите са големи. За всички нас.

За компостирането писах още:
И пак ви казвам – компостирайте
Всеки може, навсякъде може
Моят начин лесно да изхвърлям разделно
а и едно чудесно видео с Любо Ноков, за който още не го е гледал, патриотично видео – тук.

Jen Sincero: You are a badass

IMG_5384

От време на време човек е хубаво да минава някоя надъхваща мотивационна книга – „You are a badass – как да спреш да се съмняваш в своето величие и да започнеш да живееш страхотен живот“ на Джен Синсеро. Ама от качествените. Е, тази е именно такава. Мисля, че е доста симпатична и за начинаещи и за напреднали – по елегантен начин припомня доста напомпващи истини.

Личностното развитие не е права, която се движи само напред и нагоре. По-скоро е силно нагъната линия, която понякога може дори да прекъсва. Процес е, не от лесните. Затова книгата е полезна. Няма откриване на топлата вода, разбира се, но има с хумор и лекота добре структурирано мотивиращо съдържание, което се чете бързо, попива се и със сигурност помага.

Еееето споделени малко мъдрости:

  • The only failure is quitting. Everything else is just gathering information.
  • Love yourself. You can do anything.
  • When you up-level your idea of what’s possible, and decide to really go for it, you open yourself up to the means to accomplish it as well.
  • The more you have, the more you have to share.
  • One of the best things you can do to improve the world is to improve yourself.
  • Nothing has any value other than the value we put on it.
  • Money is an exchange of energy between people.

Мерси на Вася, че сподели книгата с мен!

Мат Ридли: Геномът

FullSizeRender

Геномът – автобиография на един биологичен вид в 23 глави на Мат Ридли е издадена от Сиела преди доста години, а е писана 1999-та. Въпреки това книгата е фантастично пътуване, поднесено с добра доза чувство за хумор и многоплатова информация из човешките гени. И не само човешките.

Дори да сте с не добри спомени от часовете по биология в училище, да сте забравили всичко, научено в класната стая, учителката ви по биология да ви е стресирала или отегчила, да се страхувате от тежка наука и досадни теории – тази книга няма да ви уплаши, напротив ще ви прилъсти.

Защо 23 глави ли – всяка глава е посветена на една от нашите 23 хромозоми.

Забавна, оптимистична, лека за четене е поднесена сложната иначе ДНК теория. Мат Ридли привнася една свежест и дори по-философските концепции ги поднася с приятна гарнитура от любопитни факти, биографични детайли за учените и обяснение на контекста на всяко откритие или ситуация в света на гените.

Корицата на българското издание не ми допада много, затова споделям една от чуждите такива.

 

Genome_(Ridley)_cover

Силно препоръчвам за любопитните.