По-малко еднократна пластмаса. Малки стъпки за устойчиво бъдеще.

turtle

Знам, че zero waste – нулев отпадък звучи тежко за хората, които са още далеч от темата. Но за малка стъпка в посока начало на промяната към по-устойчиво бъдеще предлагам да помислим и да махнем от живота си възможно повече неща от пластмаса, еднократна пластмаса или такива, които имат кратък живот и са от пластмаса или още по-лошо – смес от пластмаса и метали (например кабелчета, слушалки, техника) или пластмаса и хартия (например еднократни чаши за кафе уж хартиени). Възможно е.

Много пластмаса ежедневно минава през ръцете ни. Ако е една идея по-осмислено може и да е доста по-малко.

Например:

  • пликчетата за опаковане в супермаркета (плодове и зеленчуци, тарелки, кутийки от щандовете за готова храна и т.н.), могат да се заменят успешно с торбички многократни – специално това за меренето на зеленчуци и плодове и кутии за многократна употреба за храната;
  • за бутилките за вода вече казахме – лесно е доста;
  • по-големи опаковки от опаковани в пластмаса неща – от ориза и боба например (вместо 3 пликчета по 1/2 кг може 2 с по кило, излиза и по-изгодно) или вместо няколко броя малка опаковка веро / течен прах за пране – една по-голяма (пак излиза и по-евтино);
  • за кабели, слушалки, дребни джаджи, техника – знам че в последните близо две години ни се наложи доста да ползваме – просто ги предавайте за рециклиране, те не се изхвърлят в обикновените цветни кофи, а се връщат, но в магазините за техника са длъжни да имат кът за предаването им за рециклиране;
  • и да – каквото не успеем да спестим и все пак дойде при нас – поне да не влиза в общия боклук, а да отиде за рециклиране.

Не е толкова сложно, нали? Можем. Хайде. 🙂


Писах още за планините за рециклиране на техника – тук. и за по-малкото пластмаса и повече живот – тук.

Дигитална диета август 2020. Модел по време на ковид19 и протести

Дигитална диета

Дигитална диета

Лятото от вече няколко години, а също понякога пролет и зима имам правило да спазвам дигитална диета.

За тази година – специална е за всички, за всеки предполагам, без значение на кое място от планетата е, с какво се занимава, какви интереси има. Да, 2020 си е шашава година.

Вълнува ме какво става с пандемията. Вълнува ме какво става с хората. Вълнува ме какво става на Орлов мост, в София, с траната. Вълнува ме какво става в Беларус. Вълнува ме какво става по света. Толкова интензивен август, че за мен поне не исках да остана изцяло извън информационния поток. Но успях да постоя малко леко встрани от него.

Традиционната августовска дигитална диета нямаше как да е съвсем както преди – с изцяло офлайн. Затова пък пълни 12 дена с:

  • до 2 телефонни обаждания на ден, кратки
  • до 15 минути на ден социални мрежи (главно twitter) за информация за протестите, случващото се в Беларус и безумията на политическата ни сцена
  • до 10 минути на ден подкасти с актуална информация
  • служебна поща в лимитирани дози

Общо около 30-45 минути на ден максимално.

И това с позициониране във времето и както винаги

  • телефони / устройства / екрани по време на хранене за цялото семейство – далеч
  • устройства на плажа – не (освен по изключение в 1-2 дни за снимки)
  • времето, което остава (а то никак не е малко, особено ако се елиминира безсмисления скрол и воайорство, нелепата комуникация и безконтролното време онлайн) е много и се превръща в разходки, разговори, четене, усмивки, спомени, серендипити, малки красоти в деня, големи планове за бъдещето, хубаво и плътно време заедно

Как се случва ли? С дисциплина в началото (първите ден-два), после става лесно.

Мисля, че както се научаваме да работим е нужно да се учим и да почиваме. А почивката е истинска офлайн. Когато се връщаме към истинските неща и към себе си.

118635754_10158733815913988_1935935462447307225_n

Няколко разхвърляни наблюдения:

  • „лайковете“ още повече девалвираха и обезцениха
  • все пак е важно да изравяваме позициите си политически и да подкрепяме каузи, които са важни за нас
  • все още има много хора, за които лайковете са много важни
  • на плажа (както вече по традиция в ресторанта … искрено не го разбирам това) майка и татко забили нос в телефоните си, а детето играе с камионче
  • хора с мисъл и претенция след макс час офлайн среща посягат и намират повод да бъркат в телефона си
  • все пак виждах доста хора с хартиени книги, четящи, около мен

Препоръчвам дигитална диета да спазва всеки – според вкуса и възможностите.

Писах още:
Дигитална диета 2017

Подготовка за дигитална диета 2018

Дигитален фастинг (след локдаун) 2020

 

Как спестявам време и за какво давам спестеното

IMG_3077

В последните години преосмислих понятието си за време и осъзнах, че то е най-важното, с което разполагаме всъщност. Всичко друго е достижимо по един или друг начин. Времето, което да имам за най-близките си, за приятелите и семейството, за себе си!

Опитвам се да отсея важните от маловажните неща – никак не е лесно, да! И да откажа повечето неща, които ми крадат от времето и не ми позволяват да правя това, което предпочитам да правя.

Интернет. Едно от най-времеемките неща, дори без да се усетим, е времето онлайн. Уж само да погледнеш това, само да си видиш мейла, само да качиш една снимка … уаууу какъв крадец е Интернет! Затова прилагам редовно диетите, за които вече съм споменавала. (Тук разказах за дигиталната ми диета)

Домашните задължения. Това също яде доста време, но ако се опитаме да разпределим между всички у дома задачите е една идея по-лесно. (За това още не съм писала, но може скоро)

Пазаруването. Ухааа … колко време отива в уж набързо купуването на хляб, на кафе или на нещо друго, необходимо. Опашките, чакането на касата, пък после и за самото плащане. Досадно. Затова и потърсих решение в по-бързо справяне и картово плащане, безконтактно, за да намаля времето и за себе си и за останалите ненужни формалности. (Тук разказах за коледното пазаруване без напрежение)

IMG_2568

Много хора и сега ме питат – как се справяш?! Бизнес, семейство и деца, пък и два блога, и НБУ, и книги, и градина … Всичко е само в моите 24 часа. Толкова, колкото са и вашите. И всеки сам решава как да ги уплътни, как да ги подреди, как да ги приоретизира за себе си.

За 2018-та си пожелавам повече време и по-успешно справяне с всички маловажни неща, за да имам повече време за нещата, които обичам да правя:

  • за спорт и движение,
  • за ченете, книги и рисуване,
  • за градината, семената и цветята,
  • за децата и игрите,
  • за срещите с приятели, семейството.

Обещавам на себе си:

  • по-малко време онлайн,
  • почти никакво време за хора и неща, които са „черни дупки“ и само теглят време и сили, нямам нужда от това,
  • по-малко време в чакане и досадно  нищоправене.

Така ще съм и по-усмихната и по-доволна.

Да бъде!

А вие как си намирате време?

 

Тийн и лични финанси

Понасъбрах някаква опитност по темата за тийн и личните финанси и решавам да споделя. Като цяло ми се струва, че повечето родители предпочитат да отложат разговорите за парите за по-късен етап, а често и да не ги проведат въобще. Честно казано от моето детство-юношество нямам спомен да съм имала подобни теми с моите родители и съм се „спасявала“ сама. Та сега доста четох, мислих, обсъждахме у дома. И ето как постъпихме.

С получаването на лична карта (на 14 години, по закон) възникна темата за карта – лична тийн карта за вече големия човек. Бюджетът му до този момент не бе фиксиран и не бе голям. Със сериозните разговори за пари, нужди, възможности дойде и необходимостта от фиксиране на месечен бюджет. Фиксирахме го. В него по уговорка влизат всички младежки разходи от лично естество – като закуски и хапвания около училище, с приятели, книги и кино, плащане на спотифай и други дигитални услуги, игри, джаджи по лично решение.

Направих сериозно проучване кои банки у нас при какви условия откриват Visa карти за юноши в тази възраст. Трябваше да е кредитна, а не дебитна, за да може да се извършват и плащания онлайн към чужбина. За там Visa е добър избор. За банки, които работят с тийн изборът не бе голям и условията са доста идентични. За нас бе важно да има добро онлайн банкиране, за да проследяваме и ние родителите и младежът плащанията и текущите движения по сметката. Самото изкарване на карта отне само няколко дена. Младежът бе повече от доволен да има карта със своето име на нея! И собствена, лична месечна сума!

Бяхме смели. Скочихме с двата крака. Изкарахме картата и започнахме да я зареждаме с договорената сума в началото на всеки месец. И това са всички джобни за месеца. Планиране, харчене – остават грижа на картоносителя. В повече бюджет няма.

Според мен това учи на много неща – дисциплина (ох, така сложна в тази възраст), отговорност (оооще по-сложна), мърдост (евентуално) при взимане на решения, извеждане на приоритети, спестовност (евентуално), планиране и още, и още.

Първите месеци парите бяха изразходвани в рамките на 1/3 от периода, т.е. за по 10-тина дни. Във времето нещата се балансираха и вече разходването на бюджета е доста по-равномерно, а дори и понякога има спестовност.

Хубаво, че родителското тяло имаме що-годе идея за какво отиват парите, с нотификациите за всеки разход в рамките на няколко минути след плащането. Странно е, когато плащанията се случват през нощта или в учебно време. Но се научихме да не се шашкме – обикновето това са автоматичните месечни плащания.

Ето така при нас. При вас как е? Ще се радвам да науча 🙂

IMG_2525

Браво за Венко и браво за Успелите

17796802_1394751260548217_5918373815629770393_n

Това е Венелин Добрев, когото мнозина познаваме като Венко – изключително усмихнат, проактивен и позитивен човек. Венко е сред създателите на Успелите и на редица други добри инициативи. Без мрънкане, с действие, ежедневно променя България към добро. Един изключителен човек. За мен е радост, че си поговорихме и мога да споделя тук.

Разкажи за Успелите – как ви хрумна, как го реализирате и развивате?

„Успелите“ започва своята история като всички хубави неща – от един бар във весела компания с хабли бира. Най-общо казано идеята тръгна след един спор с мои приятели, с които тогава се срещнахме в един рок бар в Стара Загора. Тогава всички от нас бяха ходили или плануваха да ходят на студентски бригади в САЩ и някак логично, може би се стигна до въпросът „тук или там“, който прерасна в една оживена дискусия. Повечето от тях смятаха, че един млад човек не може да успее в България освен ако не е връзкар, не е от богато семейство или не се занимава с нещо, което не е съвсем законно. Понеже видях, че нямаше как да ги убедя реших да интервюирам млади хора, които са под 35 години и се реализират в България. Започнах с мои познати, като в началото нивото и качеството беше много ниско. Съвсем скоро след началото се намерихме с Александър Хинков, който имаше опит в онлайн медия и внесе доста ноу-хау и идеи. След това лека-полека започнахме да растем, да се развиваме, да публикуваме повече и по-качествени неща, а в един прекрасен ден се запознахме с Ирина, нашата дизайнерка и Калоян Гаджев, който внесе много полезно ноу-хау от техническа и маркетингова гледна точка. Мисля, че нашето събиране като екип беляза огромният прогрес, който последва. От обикновен студентски блог с периодични публикации ние изубнахме за по-малко от две години до най-голямата положителна медия у нас с около 100 000 читателя месечно, екипът ни от доброволци се разшири главоломно, а между тях намерихме и нашата прекрасна главна редакторка Десислава Иванова, която честно казано ми напомня донякъде на теб 🙂

Чисто оперативно бих казал, че работим на принципа на холокрацията – има определени кръгове, като всеки доброволец според интереса си отразява приоритетно материали, интервюта и отделно може да пише авторски текстове по различни теми. Разбира се, има насоки при развитието на материалите, но цялата ни работа най-вече е основана на свободата във вземането на решения и именно заради това смятам, че „Успелите“ са това, което са днес – всеки човек в екипа е оставил своя белег и отличителните резултати от неговата работа са разпознаваеми. Ние сме като едно семейство зад една думичка от осем букви (Успелите). И ако трябва да съм напълно честен без приносът на всеки един от екипа, най-вече на другите трима съоснователи на „Успелите“ това щеше да си остане един средностатистически студентски блог с прекрасна идея. А сега е една прекрасна идея, която расте, развива се и най-важното – вдъхновява.

Бъдещото ни развитие ще е фокусирано върху бизнес модел, който да ни носи източници доходи от различни източнци. Като започнем с „Носия“, минем през дарения от нашите читатели и се надяваме скоро да си направим електронен магазин. Разбира се, ще търсим спонсорства и реклама, но имаме високи критерии за нашите спонсори. Отказвали сме на няколко пъти на компании, които по един или друг начин не сме смятали, че могат да отговарят на посланието, което искаме да отправим с нашата работа по сайта. В насока на съдържание – ще разширяваме партньорствата си с различни медии, надяваме се да успяваме да привличаме все повече журналисти от други медии в екипа, които паралелно с работата си да бъдат част и от „Успелите“. Скоро решихме да изказваме личните си мнения по различни актуални обществени теми – през прайда до темата за паметника „1300 години България“. Ще се опитаме да се фокусираме върху видео съдържание и повече интеракция с нашите читатели, която и към момента е доста висока, но искаме да сме пионери в тази насока. Искаме не само да сме медия за хората, а хората да са част от медията.

Имаш силни позиции по важни за обществото ни теми. Това не е много типично за младите хора у нас? Или греша?

Аз мисля, че всеки човек, независимо млад или стар има свое лично мнение по всяка наболяла тема – от интеграцията на малцинствата до образователната ни система. Обаче масово хората, а и доста от младите не се чувстват удобно да говорят за това, защото по някакъв начин е загубена средата за дискусия. Това от една страна се дължи на факта, че при дебат по актуални теми се канят хора с подчертани крайни гледни точки, които си крещят един на друг (нормално, рейтинг трябва да има) и зрителите виждайки това остават с впечатление, че масата от хора смята така. Не се чува гласът на аргументацията, а на крайността. И друг голям проблем, който ни води до това е, че не се изслушваме. Ние чакаме другия да се изкаже, за да му кажем, че не е прав без дори да осмислим думите му. Аз лично съм имал подобна ситуация неведнъж (и държа да подчертая, че това отразява личното ми мнение) – по темата с бежанците съм съгалсен, че трябва да приемаме хората свободно, но не трябва да забравяме елементарни мерки за сигурност и проверка на техния истински произход. И когато седна и споделя това свое мнение някъде аз или съм наричан „расист“ или съм наричан „толераст“. Имам същите примери за теми като феминизма, хората с различна сексуална ориентация, малцинствените групи, социализма и още много други. Реагирайки така ние убиваме средата си за диалог, а именно в това се ражда истината – да чуеш другата гледна точка, да я разбереш и ако смяташ, че си прав да се опиташ да я обориш. Разбира се, има хора, с които не може да се спори и те са твърдо убедени в това, което твърдят дори да изложите неоспорими факти, но има и много други, които имат различно мнение от моето или твоето и могат да го променят, или пък да повлият на нашето. Това, което искам да кажа е, че не всеки, който е гласувал за БСП е задължително луд комуняга, не всеки веган обикаля и обяснява на хората как да ядеш пържола е убийство и не всеки бежанец е опасан с динамит фанатик. Но за да променим тези предсатави ние първо трябва да сме готови да изслушаме различно мнение от своето и да приемем, че хората мислят различно. Защото иначе просто гледаме света през своята ключалка и си крещим разни неща, като похранваме крайности.

Всеки човек у нас, млад или стар има позиция по важните за обществото ни теми, която е пречупена през призмата на личния му опит, ежедневие и мироглед. Не всеки обаче е готов да я сподели и защитава. Много го правят, защото не смятат, че ще бъдат чути и разбрани. Или мислят, че няма смисъл. И независимо в кой сценарий попадат трябва да променим това, но да го направим по начин, чрез който самите хора да осъзнаят коя е наистина правилната страна. Трябва да създадем среда за дискусия, в която на преден план стои аргументацията и изслушването на другия, а не надвикването. Мисля, че това би било едно добро начало.

Къде живее доброто и можем ли да черпим вдъхновение за добро от другите?

Доброто живее навсякъде. В мен, в теб и във всеки човек. Добро може да се намери и в привидно лошите хора, както и можем да намерим нещо лошо в добрите хора. Можем да намерим доброто в новините (дано да става все по-често), в нашето ежедневие и работа, но най-хубаво е да черпим вдъхновение чрез доброто, което ние самите предизвикваме. Било то дори в нещо малко като това да купим кафе и закуска на колелите в офиса в понеделник. Това, че някой е щастлив заради ваша постъпка или действие е най-прекрасното чувство, което човек може да изпита и да го мотивира да твори още прекрасни неща.

Как средата ни може да е по-добра за всеки от нас?

Като всеки един от нас стане по-добър и по-взискателен към самия себе си и към заобикалящата го среда. Аз вярвам, че промяната започва от вътре, от самите нас. Не можем да изискваме другите да бъдат по-достойни хора ако самите ние бъдем такива. Не е много добър пример да казвам на приятелите си как трябва да тренират и да се хранят здравословно докато пия 3 бири и хрупам чипс 🙂 Най-вероятно няма да ме послушат. Конкретно за това как нашата среда може да е по-добра смятам, че започва с това да бъдем по-активни като граждани в различни насоки – да участваме в доброволчески инициативи или сами да инициираме такива, да се усмихваме повече, да сме по-любезни с другите и да започнем да вярваме, че нашите собствени действия могат да започнат да носят промяна към по-добро, било то изчистена градинка пред блока, запълнена дупка с чакъл или благотворителна акция. Трябва да бъдем и по-взискателни към институциите и по-малко толерантни към несправедливостта. Когато бият някой не трябва да снимаме с телефона, а да се намесваме или поне да извикаме полиция, като някой полицай ни спре в нарушение не трябва да се опитваме да му бутнем 20 лева, за да ни се размине. Така ние допринасяме за цялостното болестно състояние на системата. Оправдателните думи „Еми те всички го правят“ са супер, но те са основен симптом на деградацията ни като общество и държава. Ако някой ви поиска рушвет – подайте сигнал и приканвайте други да го правят. Всичко е въпрос на критична маса. Един човек, който отстоява своите права може да бъде подминат и заглушен, но стотици или дори хиляди не могат.

Голяма част от дребните далавери и общото състояние на некадърност в институциите са породени от факта, че смятат, че на хората им е все едно и си правят каквото си искат. Ами нека им покажем, че грешат. Подавайте сигнали, търсете правата си и ако сте убедени в правотата си (в случаите когато тя е подкрепена с факти и наистина знаете, че е на ваша страна) вдигайте врява до небето. Рано или късно ще бъдете чути и все повече хора ще започнат да правят същото. А този процес ще задвижи институциите и ще бъде насърчен от всички кадърни хора, които са в администрациите. Защото има и множество такива, но фокусът от тях остава настрани в морето от обща посредственост.

Къде оставяш мрънкането и с какво го заменяш?

Оставил съм го някъде назад във времето и се надяам да не го намирам отново 🙂 Заменил съм го с действие. Като видя даден проблем се опитвам да го реша, дори това да означава да си „начукам канчето“ и да се разочаровам. Много неща ще се оправят и както каза вече покойният доц. Кристиян Таков – България се е събудила. Ще е е бавно, мудно, но все повече хора ще изоставят мрънкането и мисля, че ще видим приказката за Неволята, само че ние ще си оправим държавата, а не каруцата.

Какво си пожелаваш?
Простички неща – здраве за мен и любимите ми хора и любов, че без нея сме за никъде. 🙂

Чудесен Венко! Благодаря за това интервю и желая успех!

Снимка: Иво Желев

Злати Михайлова в Мисия Мама

IMG_2438

През март 2016-та излезе от печат книжката, която написахме с Богдана Трифонова Мисия Мама.
Освен нашите споделени моменти от майчинството съм щастлива, че уплътнихме тезите си, че родителството, отговорното родителство е и забавно и усмихнато с интервютата на много популярни майки. Ще публикувам в поредица любимите си откъси от моите приятелки-майки, които ме вдъхновяват и чиите интервюта са в книгата. Целите интервюта и цялата книга са налични по книжарниците.

Ето и велоколепната Златина Михайлова – майка на четирима и активист за промяна.

За какво трябва да си готов, когато тръгваш на…“Мисия Мама“?

Мисия Мама, според мен е хубаво да е осъзнат проект. Това е коренна промяна. Няма никакво значение дали детето ще е спокойно, бурно, ще спи или ще будува, абсолютен факт е, че то се ражда и завинаги, необратимо променя живота на майката. Освен че бебето се ражда, жената се трансформира в майка. Още едно раждане. Цялата тази новост, изисква хем себеотдаване, понякога не на 100, ами на 200%. Но и изисква и дълбока и искрена грижа за себе си. Ето някои полезни неща за раницата на туриста:

Готовност да промениш плановете си, или изобщо да се откажеш тях – те вече никога не зависят само от един човек (от теб). Маршрута често се променя.

Приемане на невероятната дарба на майката да изхранва детето само от себе си, т.е. приемане на великата сила на майката. Може всеки ден да се открива нова сила

Невероятно разширяване на сърцето – толкова много любов ще се събира в него, и този процес само се разширява, не се свива

Признаване, че майката, жената, съпругата, дъщерята, и всичко други роли, които жената съвместява, имат нужда от подкрепа и помощ. Да, жената е много уязвима тогава, и това е ок.

Спокойствието, че има толкова много, ама толкова много неща, които не знаеш – коя температура е ок; как се лекуват сополи; дали да се слагат ваксини; колко страшни са антибиотиците; кое е по-добре за детето – да го гушкам, или не; има ли смисъл да се говори с бебето; как се слага памперс; как се режат бебешки нокти и т.н.

Тоталната вяра в собствената интуиция и в себе си – това е едно от най-големите израствания в живота, и на майката, и на бащата. Вярата, която ти дава увереността, че каквото и да пише по блоговете, каквото и да ти казва майка ти, сърцето ти е най-верния източник на правилното решение и точния избор

Честността – да се изправиш пред собствените си ограничения и редом с това, истински потребности. Да избереш каква да си цяла и истинска, без да спазваш рецептата и препоръката на някой друг, а само собствената си преценка.

Способността да се радваш и въодушевяваш от микроскопичното, от детайла, от мига – някак си, спокойствието, на което ни учат децата е медитативно и омагьосващо.

Цялото интервю със Злати и още много – в книгата Мисия Мама :)
И още:
И Юлия Спиридонова – Юлка в Мисия Мама.

#продължаваменапред или за пътя и правото да се лутаме

IMG_1017

по темата за започнатите тефтери писа Денис, пък Мирянка продължи в посока размисли за мотивацията да се продължи напред, та се включвам и аз в темата, нали е време за равносметки

да, фокусът е много важен, за да успееш. търпението и настойчивостта да допишеш започнатата тетрадка, да довршиш започнатият проект, който знаеш, че е важен, не само за теб, а за още хора – това дава смисъл, носи ценност

но също да, възможността да опитваш в различни посоки, да тръгваш нанякъде без план, да започнеш неща, с идеята че може и да не ги довършиш – не бива да си го отнемаме, защото това е да вкусваш, това е да експериментираш, да твориш, да си жив

във времето се научих да стискам зъби и да продъжлавам напред за важните неща, без да губя фокус (или поне не за дълго). това е уморително, изисква доста воля, особено когато проектите се движат с години (например 15 за БГ Сайт)

във времето се научих да си позволявам да започвам проекти, знаейки, че част от тях ще отпаднат по пътя. някои съвсем скоро след началото си, други доста след това. но ако няма драма излишна, подобни проекти също носят. може би не точно удовлетворение, но със сигурност опит, нови и интересни хора наоколо, бъдещи възможности

така че #продължаваменапред

блогдайджест 26март. три жени

Гордостта като епидемия срещу добротата като мода е текст на Алиа. за доброто, благотворителността, обществото ни. размисли „за приемането, защото за даването се говори достатъчно“
„и е време да поговорим за това, да се научим, че не е срамно, не е обидно, не е зла прокоба да бъдеш сам, отчаян, нуждаещ се, обезверен и нещастен. Защото там, някъде, все има нещо или някой, който може да те спаси, когато не виждаш никакъв друг изход.“

The Nu Project – Яна пък не е съгласна с „красотата“ на жените, които не се грижат за телата си. колкото и да е скандално, все повече съм съгласна и аз с нея

Шефе, къде ми е короната? – Петя разказва за колега, който е работлив, предприемчив и прозорлив
„след само една година работа, CV-то му изглежда бомбастично и то единствено защото не се свени, а настоява за повече задължения, повече отговорности, по-сериозна титла (та макар и без финансово поощрение)“

нейно величество Конкуренцията

IMG_7979

много често чуваме израза „конкуренцията е голяма“ и всякакви оплаквания от конкурекцията. истината е, че конкуренцията е много важна за всеки бизнес. конкуренцията е тази, която ще стимулира развитието на твоя бизнес. защото иначе ще стигне бизнесът връх, ще лежи на стари лаври и няма да има стимул да се развива.

конкуренцията кара всеки бизнес да се хване за косите, като Барон Мюнхаузен, и да се изтегли нагоре.

лошото е когато нямаш конкуренция. тогава и на хората, клиентите им е по-трудно да направят разликата.

така че, да й се радваме на конкуренцията. нека я има.

писах още за негово величество Клиентът

всеки ден е велик ден

IMG_7622

познавам хора, които живеят само за „важните“ дати в живота – уикендите, празниците. броят ден след ден – остават 12 дена до това, остават 22 дена до онова … и така живеят истински едва около 2/7-ми от живота си, останалите дни ги претупват, пропускат, скриват, омаловажават, отхвърлят, забравят. хм …

познавам и хора, които се радват на живота всеки ден, без значение Великден или поредния труден понеделник или зорлен петък. хора, които откриват радост във всяко малко нещо, любопитни са за новото, отворили са широко очи и сърце, за да не пропуснат и най-малкия детайл от своя ден. хора, които с усмивка посрещат всяко предизвикателство и с готовност поемат всяка глътка живот, която им е отредена.

защото, както пее крокодилът Гена в една любима на всички песен „Медленно минуты уплывают вдаль, Встречи с ними ты уже не жди.“ и ако чакаме само празниците – губим. губим много. всеки ден, в който сме е велик ден.