съпротива

Събирам тук няколко фб статуса, за да не потънат:

„Как е турското робство тази сутрин?“
Василена Доткова

„Аз пък чакам от учебниците по математика да отпаднат задачите дето от една тръба се пълни басейн, а от друга се изпразва. Възпитава респект към разхищението“
Александър Христов

„За всички, които ведро очакват, Европа да дойде да ни реши проблемите, докато ние сме си сипали и боцваме салатка, да припомня: За разлика от Москва, Брюксел няма навика да праща танкове.“
Христо Христов

„Последно, че вече ми дойде до гуша от горестни емоции.

Обикновеният българин е абсолютно невеж за социалистическия период отпреди няколко десетилетия, който е живял, от който има тонове документи и изследвания – не е наясно с базисни политически събития, които пряко са влияли на живота тук, колко пъти е фалирала държавата в „Живковия рай“, не знае цената на нелепи мастодонти като „Кремиковци“ и прочие. Не знае. Пази само емоция, понякога положителна, понякога отрицателна, ако е пострадал от режима по някаква причина.

Същият този обикновен българин демонстрира абсолютна увереност, че знае какво е било през сложен петвековен период – 14-19 век, – по време на който империята, от която сме насилствена част, се променя из основи (знаете ли какво се случва с прословутите еничари изобщо?!). Сигурен е, че всяка народна песен и предание е фактологичен извор, че „Време разделно“ е достоверно историческо събитие, че никога и по никой начин никой българин не е бил щастлив в османския период, а всички вкупом са стенели под робския хомот. Не отчита богатите градове, богатите българи, постоянната борба, която се е водела срещу властта, която изисква базисната възможност да се бунтуваш изобщо, която като цяло на робите е отнемана във всеки един исторически период. Има толкова неща, с които може да се гордеем от този период, когато дори под чужда власт българи правят изключителни неща, но нееее, избира да вярва, че всички са били само клани, ограбвани и изнасилвани.

Вбесява ме невежата увереност, че ТОЙ ЗНАЕ, защото го е учил в училище и са му го показали нагледно с филми, книги и рисунки. И никое ново изследване, никой нов документ, никое вникване от различна гледна точка не може да промени това – и дори те трябва да са забранени, защото ИСТИНАТА е казана и толкова, тя е непоклатима, безспорна, а всички околни народи лъжат в своята история, защото ни мразят и завиждат. Полуостровът е наш, точка. И някой ден ще си го вземем.

Ей това е проблемът. И разбира се, че ония лайнари горе знаят, че патриотичната карта винаги може да се разиграе, когато поредното политическо лайно се е размирисало и трябва да се замете под килима. И така е винаги и ще е – и следващият министър ще е заложник на кресливото множество, което си иска своето си. Не за детето си, което може да възпита както прецени – а за да не се позволи никой да мисли различно. Защото, както се казваше в една добра статия тия дни, у нас национализмът е религия, която не си дава догмите. Защото ако използваш „владичество“, отричаш Батак, видиш ли – и този довод го видях използван стотици пъти. Логика, логика…“

Христо Блажев

Гаяне Минасян за понятието за лидерство

Слагам този текстна Гаяне Минасян за истинското лидерство, за да не потъне. А е много ценен, за да го оставим да потъне във фийда на социалките:

„Една от причините, поради които не виждаме желаната социална промяна, е остарялото ни, тоталитарно понятие за лидерство. За прекалено много от нас лидери са хората, които са на власт – политиците. Истинските лидери на едно общество обаче не са тези, които държат лостовете на насилието (политическата власт), а тези, които държат лостовете на съзиданието – дейците на културата, науката, иновациите, изкуството.

Промяната не започва от законодателството, което ще ни я „спусне“ отгоре; промяната се създава от гражданите, които водят, а властта може само да следва. Именно заради големите ни очаквания към властта има такъв вакуум на лидерство и сякаш само се лутаме като муха без глава, без да отиваме наникъде. Време е да забравим чл.1 за ръководната роля на партията.“

Когато изпратим деня. Пиер Мейлак

IMG_1450

Когато изпратим деня на Пиер Мейлак е като наниз пътешествия из човешкото – красота и самота, тъга и безвремие, фантазии и земности, влюбвания и мечтания, загуби и загубвания. Книга, изпълнена с любов към момента, към хората, към думите.

Когато изпратим деня е колекция от 14 разказа за нас, за несподеленото, за мислите и мечтите ни.

Браво на ICU за избора, за корицата на Живко Петров и за превода на Невена Дишлиева-Кръстева.

Идеална за дългите зимни вечери на януари.

p.s. и като уикипедианец не мога да не споделя специално един от разказите – Държавен преврат (вече в Уикипедия); същият разказ е доста показателен и за медийния свят и препоръчвам и на колегите журналисти

Ако ви се плаче, излезте навън

IMG_1796

Ако ви се плаче, излезте навън е книга за успеха на жената в комплицирания свят на бизнеса. Кели Кътроун е голямо име в ПР на мобната индустрия в Америка. Разказва личната си история без да спести паденията, сълзите, наркотиците, оцеляването, пътя нягоре. За успеха и неговата цена. За предразсъдъците, които човек трябва да пребори у себе си и у другите. И много неща, които майките не казват, а би било добре да знаем.

Книгата е както за момичета, решили да се захващат със свой бизнес, така за хора, занимаващ се с комуникации, с личностно развитие, с бизнеса с мода и красота.

В края има доста поучителни истории за това как Кели управлява компанията си и дава практически съвети от това как да се явите на интервю за работа, през това как да се обличате, до това, че ако ви се доплаче в офиса е по-добре да излезете навън.

„Твърдо вярвам, че всяка жена е богиня и че дълбоко в себе си тя го знае.“

„Ако твърдите, че сте свръхорганизирана и инициативна личност, трябва да бъдете такава и в работата си.“

„Най-често постигат успех хората, които реагират на отказите, като мобилизират силите си и продължават напред.“

Книга за смелостта да вървиш напред. Книга за това как по пътя напред да не загубиш човешкото. Книга за напредъка.

Да, книгата може да се види като феминистка. Да, има някои странни неща като това, в какво вярва авторката. Да, ще кажете – тя касае Америка. Но в моя прочит я видях като доста релевантна за нашето тук и сега, за мъжете точно колкото и за жените. А всеки е свободен да вярва в каквото желае, стига да не пречи с това на другите.

Хм, в края искам да спомена, че книгата си заслужава. За жалост корицата по никакъв начин не е адекватна и по-скоро прикрива чара на текста. Тъжно е, че е попретупана. Но преводът е ОК. И книгата (повтарям се, знам) си заслужава.