материалният живот. Марьорит Дюрас

IMG_8064 Large

Маргьорит Дюрас си е винаги предизвикателство за читателя, но и наслада, когато потъне човек в идеите и вижданията й. Така и със сборника материалният живот, книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, както и разкази, които Дюрас разказва пред Жером Божур през 1987 г., а после заедно редактират.

Маргьорит Дюрас смело, открито и дори безпощадно говори за приятелството, снобите, алкохолизма, жената любовница, майчинството, Пруст, писането, за писането когато си жена,

„Думата „дами“ няма да ви говори нищо, ако не познавате тези от Ламанша. През лятото те съграждат отново Европа благодарение на своите приятелски мрежи, срещи, светски и дипломатически връзки, виенски и парижки балове, жертвите от Аушвиц, изгнанието.“

„Има жени, които изхвърлят. Аз много изхвърлям.
В продължение на петнадесет години изхвърлях ръкописите си веднага след публикуването на книгата. Ако се попитам защо, мисля, че го правех, за да излича престъплението, да го обезценя в собствените си очи, да „ми бъде по-лесно“ в собствената ми среда, да пристъпя непристойността да пишеш, когато си жена …“

„Нямах нужда да се труфя в красиви дрехи, защото бях писателка. Тези неща са валидни дори отпреди писането. Мъжете харесват жените, които пишат. Те не го казват. Писателят е чужда страна.
Е, сега вече знаете всичко.“

„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда. Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.

Софи Унг е художник на корицата, а преводът от френски – на Тодорка Минева, чудни са!

Писах още за Емили Л. от Дюрас, след четенето й в Читателския клуб на НБУ

Дъхът на ближните. Андонис Георгиу

IMG_7941 Large

Разказите от Дъхът на ближните на Андонис Георгиу почувствах много близки, в духа на сборника – дори усетих дъха им, физически, докоснаха ме, стояха с мен, напомняха ми значимостта на малките неща от деня, които правят живота – колкото голям, толкова и обикновен и истински.

Всички сме еднакви, сме, човеци сме. Усещаме се, усещаме докато животът тече, между нас, с нас, през нас. Животът в самота и животът с другите, тленни, чувствени, потни, маструбиращи, желаещи, насилващи, незадоволени, удовлетворени, мечтаещи, живи, мъртви, оставащи, забравени.

Много ми допада стила на Андонис Георгиу – лаконичен и обилстващ, не спестяващ, интимен, разкостващ, докосващ, запомнящ се. А темите – някак хем глобални, хем видяни от нашата си, балканска перспектива (без грам пошлост).

Благодаря на издателство ICU за това, че издават подобни книги на български език, браво на Ирена Алексиева за превода и на Стоян Атанасов за корицата.

Книгата получих като част от годишния ми абонамент към издателството.

Моя небесна избранице. Марийке Лукас Райнефелд

IMG_6546 Large

Моя небесна избранице на Марийке Лукас Райнефелд ме свари съвсем неподготвена. Този роман ме прободе, потресе, провокира, ядоса, смири. Не бе лесен за възприемане, макар много красив за четене.

Музикалните, филмовите и литературни препратки ми помагаха да преглътна тесните и задушаващи на моменти части от романа. Линията с Хитлер, Сталин и падането на двете кули 9/11 също ме държа като спасителен пояс. Личната отговорност и правото на щастие, границите в любовта, размити от първичната страст – отведоха ме далеч тези теми.

„ти кимна вяло и на свой ред ме попита дали историята би се развила другояче, ако Хитлер имаше жена, дали щеше да е все така зъл, ако беше влюбен, защото откакто скъсахте с големия ми син, си била сърдита на всички, дори на клисаря, който се грижел за светлината в дъното на църквата – сърдеше му се, сякаш той е виновен за мрака в теб, сякаш е угасил свещите в главата ти, а аз отвърнах, че не е имало начин Хитлер да се влюби, защото не е обичал себе си“

Безкрайно лъкатушещи изречения и мисли, преливащи една в друга по красив и нежен начин. Плетеницата в главата на героя Кърт, която повтаря лабиринтите на неувереността на живота, мистерията на смъртта, привличането, абсурда, бъркан с любов.

Благодаря на издателство ICU за подбора, както винаги – прецизен и с усет, за прекрасните превод – Мария Енчева и корица – Таня Минчева.

Емили Л. Маргьорит Дюрас

Книга на месец април 2022 в нашия Читателски клуб на НБУ бе Емили Л. на Маргьорит Дюрас, издадена през 2011-та в превод на Албена Стамболова.

Поетична, странна, с особен, нетипичен начин на разказване.
Новия роман в най-добрата му светлина.

Да не отделя писането от тялото – това постулира Дюрас. Писането да не е символическо. Особена незавършеност на изреченията, която вероятно придава тази мечтателност на текста и тази негова поетичност.

Текстът едновременно е земен и доста накъсан и абстрактен. Разбираемост и естественост са заедно със силна фрагментираност и заиграване на авторката с дълбоките теми на любовта, писането, смъртта.

Стилистична провокативност, която ще накара и най-изтънчения и запален читател да се запита – разбирам ли? разбирам ли добре?

А отговорът е накрая.

Емили Л.

Емили Л.

Корицата е на Дамян Дамянов. И е хубава. Има леко разминаване в два детайла – героинята не пие шампанско и на мен ми се видя не толкова строга, по-скоро лека и игрива, но това може да е субективно.

Много задълбочено за Дюрас и тази новела е написал Васил Димитров тук.

Ако ви е любопитно да следите Читателски клуб на НБУ – подробностите са тук.

Момичето, което предсказваше миналото. Красимир Димовски

IMG_9713

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Превъртане. Петър Денчев

IMG_8130

Превъртане, новият роман на Петър Денчев, прочетох два пъти, преди да мога да пиша за него тук. Както в много други произведения на изкуството, така и тук има стряскаща доза пророчество. Романът излезе преди малко повече от месец, а звучи с всеки изминал ден все по-актуално. Ако сте в питанка, както вероятно мнозина сме, защо се случва така в нашата политика, живота ни, толкова години не я превъртяхме тази игра – ами Превъртане може да даде част от отговорите.

Защо го четох два пъти ли? Ами защото ме ядоса, именно с тази детайлна картина на човека тук и сега, трупал, трупал лукавство, алчност, парвенющина. Детайлна картина на невъзможността да се измъкнем от собствените си слабости. Липсата на воля. Търсенето на лесното решение. Плъзгането по повърхността. Защото познавам, знам че има толкова много хора като тези, описани от Петър в романа.

Хора, на които светът, новият свят не им е отредил роля и това ги назлобява още повече.

Хора, които с огромна ловкост манипулират другите с чувството им на вина.

Хора, на които „все някой друг им е виновен за собственото им нещастие“.

Хора, „които мразят това, което обичат“.

Хора, „влюбени в своето окаяно състояние“.

Хора, „които искат по-добър живот, но не искат да променят себе си“.

Петър Денчев го умее това, да събере и опише в детайл неща, които сякаш само миг преди това ги е гледал отдалеч и в мащаб и после е зуумнал и ни ги показва под лупа. Да ни озадачи и ядоса, като в същото време синтезира случващото се и отговори на въпроси, трупани с години.

Сега, преди изборите, третите избори за тази година, е идеалното време да прочетете този роман. Наистина.

Браво за корицата на Христо Гочев, на редактора на романа Борис Минков и на ИК Жанет 45.

Писах още за другите книги на Петър:
Малкият бог на земетръса, която много ме разтърси
и за Тихото слънце, една много специална история.

Книгата си купих от Хеликон на Съборна.

 

Живи. Ю Хуа

IMG_7035

За романа Живи на Ю Хуа научих от един от любимите ми подкасти на български език – Бележка под линия. Стефан Русинов прави подкаста, а също е преводач на романа Живи. И като цяло инициатор за превеждането и издаването му на български език.

Ясно е, че китайската литература не е много популярна у нас и май нямаме никакъв почти поглед върху нея.

Поглеждайки назад си припомням и други китайски автори, които съм чела в последните години – Иун Ли с Хиляда години молитва и Ма Дзиен с Майсторът на фиде. Много, много силни и различни книги.

От Бележка под линия знаех в аванс неща за романа. Като цяло в по-честия случай предпочитам да не знам много подробности за книга, а да се оставя на приятелска препоръка, лека интуиция, онлайн референция от човек, с когото имаме сходен литературен вкус. За Живи знаех, че е е обявен е за едно от стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на ХХ век. Че преводачът Стефан Русинов много и съвестно е работил върху текста. Че романът ще ми хареса.

Е така е, четох го разтеглено във времето, но наистина Живи ме държа живо доста силно. С обикновения живот на Фу-гуей в Китай по време на идването на социализма на власт (40-те – 70-те години), разказан увлекателно, забавно, земно, леко, живо. Фу-гуей, който в началото е наследник на богати земевладелци, пройдоха, води живот сред жени, мързел и охолство, минава през войник, който по чудо оцелява, връща се при семейството си, където един по един губи най-близките си хора, сам погребва сина си, дъщеря си, жена си и още и още. И след всичко това става истински, загрижен, емпатичен човек.

Повече от сюжета няма да издавам, защото си заслужава всеки да го открие за себе си. Ще подскажа, че романът е екзотичен, с жилав и плътен стил, впечатляващ език.

Много ме учуди и удиви начинът на писане. Не е бил лесен за превод текст. Понякога трудни моменти са придадени с такава лекота и тежка ирония, трагичността на смъртта така линее пред силата на живота. Може да е от вглеждането в детайла, от реализма на картината, но и от липсата на категоричност на времето или сингуларността на гледната точка на разказвача. Нямам представа дали е типично за китайския език, литература, за този автор или само за романа. Но придава една специфична нотка на живост и бълбукане на текста, която ми допада.

Хайде, няма нужда от повече. Романът Живи ще стигне своите читатели и в България, сигурна съм.

„Под небето няма задънени пътища.“
“Дълго време не се чу никакъв гърмеж, до нас достигаха само стоновете на хилядите оцелели, сякаш плачеха, но и сякаш се смееха – това е звукът на нетърпимата болка, в живота си не съм чувал по-страшен от него”.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.


До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли 46 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Граница, Капка Касабова
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

Трилогия. Бдение. Бленуванията на Улав. Отмала. Юн Фосе

IMG_6656

Ехаааа си казах, докато четях много пъти и накрая, след като си изтрих сълзите след последния ред на Трилогия на Юн Фосе.

Какво пише критиката обикновено гледам след като съм прочела произведението. Затова и сега разбирам, че критиците определят Трилогията като „призрачно, тайнствено и трогателно извикване на любовта“ и съм напълно съгласна.

За мен романът е силно поетичен, сюрреалистичен, с повторения, семплост и лъкатушещи времена, на фона на северен минимализъм, сурова действителност, безкрайни изречения, чувства, предадени в малко думи, нечовешки човечни хора, жестока и красива природа, дълг и отдаденост, щедрост и недоимък, златна гривна със сини перли, глад и мълчание, съдби в самота и любов.

Научих за тази книга от подкаста Бележка под линия и благодаря на Стефан Русинов.

Браво за превода на Стела Джелепова. Предполагам никак не е лесно да се превежда подобен текст.

Браво за корицата на Люба Халева.

Браво на Издателство Лист.

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

Силно препоръчвам.

Ангелски езици. Димитър Динев

IMG_1042

Датата е 9 септември и за съвременната българскат история остава като най-кървава и преломна, белязвайки началото на режим, който оставя силни последствия за цялата нация, държава, икономика, култура и всички области на обществото ни и до днес.

Изчаках да споделя за романа Ангелски езици именно на тази дата. Романът е великолепен разказ за многослойността, противоречивостта и голямата параванност, кухост и изкуственост на това време – „социализъма“ (не е с правописна грешка) и времето на прехода малко след 10 ноември.

Романът обхваща няколко поколения на две фамилии, чиито съдби се преплитат невидимо във времето. Много ми хареса, че действието основно се развива в Пловдив (когато се разказва за България). Дали защото частично съм съвременник на героите – всичко описано ми звучи толкова близко и познато, чак плашещо. Любопитно би ми било дали и други хора, които са го чели, са изпитали същото. А и ми е интересно по-млади хора, които не помнят „онова време“ дали и за тях е толкова достоверно.

Историята на Народна Република България, БКП и партийните дейци в цялата им парадност, показност, неуместност и надменност и историята на „плодовете“ на това време – самозабравил се полицай, изневери, формалност, липси от всякакво естество. Преплетени животи в едно сложно време, което не предвещава нищо добро, макар да обещава само добро.

Емигрантската част на романа също бе много интересна за мен. Детайлът, в който е разказано всичко, е силно реалистичен. Спах и се събиждах с героите във виенската тоалетна, усещах миризмите и плочките и влагата … Сурово време, сурови истории. Прекрасно разказани.

Книгата излиза преди няколко години, на немски език и прави фурор в Германия и Австрия. Много се радвам, че е преведена и издадена и на български език. Подреждам я в топ 10 класацията си за книги, посветени на тази тема и този период.

Браво и на Дамян Дамянов за корицата и на Гергана Фъркова за превода от немски.


по темата препоръчвам да се чете още:

Майките

Анна и алената глутница

Кротките

Късна жена

Поразените

Хотелът на спомените

Книгата си купих от любимата ми Книжарница зад ъгъла

Някой си господин Пекелни. Франсоа-Анри Дезерабл

IMG_6558

Истински фен на Ромен Гари само може да напише подобен роман и Франсоа-Анри Дезерабл, както и хората от издателство Аквариус явно са такива. Не, романът не е само за фенове на Ромен Гари, но именно и само големите фенове на този изумителен писател могат да оценят в дълбочина романа Някой си господин Пекелни.

Роман за любителите на литературата. Детективски роман. Философски роман. Минало и настояще, литературна фикция и реалност, войната и мира се смесват в забавна и симпатична история за ценители. Роман за влюбеността в литературата, в историите и това колко са важни за живота на всеки от нас.

„В крайна сметка, ако на писателя му харесва да мисли, че в своята област е наистина всемогъщ, че единствената движеща сила е неговата чиста, неизменна свободна воля, в името на какво да го лишим от това удоволствие? Защо да не го оставим да живее с илюзиите си? Трябва ли наистина да му кажем, че всъщност сюжетът избира писателя в много по-голяма степен, отколкото той – сюжета си.“

„беше толкова дискретен и безличен, и да го кажем направо, отсъстващ, колкото може да бъде човек, принуден въпреки всичко от силата на обстоятелствата да се откъсне, пък било то и малко, над земята.“

О, за малко да забравя – на улица „Голяма Погулянка“ 16 във Вилно живееше господин Пекелни.

Вася, благодаря ти, че сподели!