Зелените очи на вятъра. Здравка Евтимова

IMG_0237

Лелеееее … приказна и сурова, силна, като планината, омайно пленяваща като … зелените очи на вятъра … отнесе ме тази история на Здравка Евтимова.

Зелените очи на вятъра е за времето тук и сега, но е в безвремието на силата на човешкия дух. Носи мъдрост и нови измерения на думи като „любов“, „самота“, „смърт“. Дълбоко копае. И колкото повече болка извира от проникването на дълбоко, толкова и лекота. Отстояване. Дух. От майка на дъщеря. От човек на човек. От живот на живот.

Из между страниците се носи мирис на печени бадеми, щръкват дрянове, които пазят тези, които обичаме, скътава се в шепа сърце от кал …

А за хората като мен, които още не са чели нищо на Здравка Евтимова – ще откриете цял нов свят, който ще ви омагьоса.

„… Щото дори и да има очи, сърцето е един нещастен затворник между костите и нищо не вижда, докато не го извадиш на светло.“

„Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си.“

„Когато съм с мама, аз не зная дали е друг, или е същият ден, защото тя е и ден, и нощ, и трева, и къща, и коприва, и пътечка през копривата.“

„В тоя край от камък хората знаеха, че най-твърдото нещо е страхът.“

„Думите с нищо не можеш да вържеш, нито пък можеш да ги уплашиш. Те са като вселената – уж започват тук, а са оттатък баира, още преди да си поел въздух.“

„Да си мъж значи на Коледа да купиш една дебела жилетна на мама Вяра. Така тя е по-корава от гриповете и въобще не кашля … Да си мъж, значи да знаеш къде стои бъзът и да кажеш на мама: „Направих ти чай от бъз, жено. Ще ти мине.“ Достатъчно е мъжът да каже „ще ти мине, жено“ и ти минава.“

„Водех го в магазина за играчки и той ми купуваше нов пъзел. Редяхме го заедно с часове на петия етаж, затварях вратата към северната стаичка, защото беше студено и любовта се подреждаше някак, попадаше на мястото си, но никак не ме интересуваше любовта. Тя е съвсем обикновена, тъй или иначе се изперчва на пътя на хората, за нейна сметка сводници трупат пари. Търсачи на слава заснемат слаби филми, пишат фалшиви истории и стихове, а тя е толкова елементарна. И красива. Дори когато беше отчаяна.“

Истински подарък е този роман. Силно, силно препоръчвам.

Браво на Жанет45 и на Христо Гочев за корицата.

Радвам се, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е влязъл в учебник. Някъде по света. Ще се радвам много поне някой от текстовете й да се изучава, чете, изживява и у нас.

И да, тази книга ми е подарък от Дари и искрено й благодаря!

Малкият Бог на земетръса. Петър Денчев

IMG_0156

Много, много ми хареса новия роман на Петър Денчев. Очаквах го с нетърпение. И съм силно пленена. Една наша история, историята на всеки от нас. На цяло едно поколение – това на тъмните 90-те. Мътни, безизходни и неизговорени, бледи и блатисти.

Историята на продавача на цветя, който не е научен какво е щастие. Безнадеждна и нежна история, жестока и земна. За стремежа към щастие и стрмежа към свобода. История за миналото, което неизменно живее винаги в нас. Разтърсващ разказ за Русе, за България, за Балканите. С тъгата, безвремието, с липсата на бунт … място на приучена безпомощност … Само най-жилавите оцеляват, след този земетръс.

„Бях просто продавач на цветя, измъчван от тревожни разсъждения за света. В известен смисъл обичах самотата и разсъжденията, на които се отдавах. Харесваше ми да усещам как мозъкът ми работи. С други думи – нещо като загубеняк.“

„Миналото е най-сигурното място. Никога не можеш да се измъкнеш от там.“

„Ако има едно нещо, което със сигурност съществува в хората – това е болката и всяко нейно поглъщане, всяко нейно консумиране е много по-човешко от всяко въздаване на справедливост.“

„Пълното отсъствие на градска елегантност в хората контрастираше на чудесната архитектура. Това бяха напълно независими светове, които се срещаха в напречното сечение, което времето и историята им осигуряваха.“

„Обяснявах си това с приучената безпомощност … живите същества притежават способността да се адаптират дори към най-лошите условия на живот … когато хората не реагират на насилието, страхувайки се да не предизвикат още повече наисилие, всъщност се научават да го приемат като част от собствения си живот … Това парализираше всякаква сбособност за действие.“

„… невъзможността да си щастлив на място, където никой не те учи на щастие. Когато щастието не се учи, то всъщност отсъства. …Никой земетръс не може да унищожи копнежа да бъдеш цял. Копнежа да се превърнеш в жял човек. Неразкъсан.“

Поздравления за Петър Денчев! И за великолепния роман и за уража да скочи дълбоко в темата. Чудесна корица от Христо Гочев. Поздравления за ИК Жанет 45.


От Петър Денчев задължително е да се прочете и Тихото слънце

Макбет. Ю Несбьо

IMG_0126

След Жажда и Хлебарките очаквах много от следващия роман на Ю Несбьо, но няма да скрия, че към Макбет нямаше как да имам още по-високи очаквания. Защото Макбет е по-специален роман – част от проекта за модерен прочит на Шекспир Hogarth Shakespeare.

Scheksp

През 2018-та издателство Hogarth Press кани известни съвременни автори да направят свой прочит на Шекспирови текстове. Виждате на картинката и на сайта на проекта 8-те подбрани автора и заглавия. От тях на български Емас издават в поредицата си Крими Макбет.

Е, класика е това. Знаем, че Ю Несбьо е майстор на добрите истории, заплетени и облечени по великолепен начин. Да, и страшни. В Макбет го виждаме като автор в пълния му блясък. Историята е футуристична, но човекът е все така оплетен в собствените си страхове, а борбата, както винаги, е между доброто и злото. Един роман в стил ноар, с много поетичност на фона на мрачния сюжет. 500 страници, които се четат на един дъх.

А за който още не чел – после идват и Жажда и Хлебарките.

Имаго. Радостина Ангелова

Imago-dolphin-1

Имаго на Радостина Ангелова отдавна чакаше на виртуалния ми рафт с аудио книги. И – Уау! Защо съм я оставила да чака толкова дълго!

„Ръкавите на нощта понякога са къси, за да прегърнат двама души. Само защото нощта е била несъобразителна, магията не се случва. А би могло да бъде и друго – вместо тишърт с надпис I lost, нощта да носи копринено кимоно, което да приюти двамата и да ги накара да се влюбят.“

Имаго, по определението в Уикипедия се нарича последната фаза от метаморфозата на насекомите. Обикновено в тази фаза те вече са способни да се размножават и са достигнали размерите и формата на възрастните индивиди. Това е първият етап, в който насекомото е полово зряло и, ако е от крилат вид, вече има функционални крила.

Имаго на Радостина Ангелова е разказ за обикновените хора, които се лутат, търсят, обичат, колебаят се, не знаят, не могат, искат, грешат, таят в себе си, смели са, тъжни са, хора са.

Романът е всъщност сбор от разказите на всички герои. Хора от цял свят, чиито съдби се преплитат, точно както е в истинския живот. Сцена на действието е Испания, но често сме умело отведени по родните места и в детството на героите. Промъкваме се и из мислите им, интимните им желания и страхове, мечти и въжделения.

Много ме плени Имаго. И силно препоръчвам. Ще се огледам да чета и друго на Радостина Ангелова.

Совата. Самюел Бьорк

IMG_0024

Втората книга на Самюел БьоркСовата (втори роман на автора като цяло, и бързо преведен и на български език), чета около година по-късно (след Пътувам сама) бе, както и очаквах, идеалното криминале. Напрегнато, разнообразно, с много пластове.

Отново в центъра на разследването е познатият екип – Холгер Мюнк и Миа Крюгер. Отново сме някъде из Норвегия.

Авторът е по-милостив към читателя (вероятно към това може да има и други гледни точки), но убийствата са по-малко, което никак не отнема от динамиката на сюжета.

Браво на ЕМАС за подбора. Преводът е много добър. Корицата – също, като вплюс е запазената стилистика от Пътувам сама.

За любителите на крими – препоръчвам.

Ура за Ирина и бар Барабар!

Irina-Barabar
Ирина е смело момиче, което решава да опита и сбъдне своя мечта и прави бар Барабар (ако не сте ходили може да наминете, усютно и леко място за с приятели, ул Триадица 4). Отделно има (заедно с Енея) свой подкаст – Сонар Каст (ако не сте го слушали – сега му е времето, от любимите ми подкасти на български е и май не съм изпускала епизод). И защото Ирина е яка, защото прави неща, рещих, че ще е симпатично да ви срещна с нея и да си поговорим за предприемачеството в този му вид, с бар.

От корпоративният свят скок в предприемачеството – как стана това?
„Корпоративният свят“ е много разтегливо понятие. Компанията, в която аз бях и прекарах последните 7 години там се развиваше много бързо и много динамично. Става дума за Александър груп и аз отговарях за хранителните бизнеси на компанията. Хората ми дадоха шанс. Аз бях трейнър. Те ми дадоха шанс да стана оперейшънс мениджър на един световен бранд. Което се случва само в България! Ти си на 25-6 години и някой ти казва „Искаш ли да станеш оперейшънс мениджър и да управляваш един Burger King“ и аз „Ами хайде да го правим!“. Беше страхотно! Отворихме страхотни ресторанти, наехме страхотни хора. Беше супер! Много ценен опит. В момента, в който започна да ми става скучно с този бизнес те казаха „Добре, сега ще имаме и други франчайзи“. Отворихме още 3 франчайзингови ресторанта, още няколко други. Запознах се с невероятни хора. Имах страхотния шанс на една от конференциите, на които бяхме с момчето, което отговаряше за други брандове (него го наехме като служител в Burger King, той започна с обръщане на кюфтета и за няколко години успя да стигне до оперейшънс мениджър) седяхме на една маса с хора, които имаха повече трудов стаж в компанията, от които той беше на години. Това е страхотно! Имах възможност да съм в това! Корпоративният свят на мен ми се отрази страхотно, наистина! Това са невероятни хора. Запознах се с невероятни хора, направих невероятни неща. Имах голям късмет. Това не се случва на всеки.
Истината, обаче е, че от определен момент нататък изпълняваш таргета на някой друг. Таргетът на някой друг и визията на някой друг – това е супер, защото хората, с които работих са страхотни. Но това не е задължително моята мисия. Беше ми интересно дали ако изпълнявам моята визия за нещата, така както аз искам да се случат, не те бъдат успешни. Затова напуснах работа и си направих бар. Той е успешен! Той работи! Всичко е супер! Моята визия е ОК.

Въпрос: Защо бар?
Защото така или иначе бях в хранителната индустрия и ако имаш доста по-лимитиран бюджет за инвестиция не е добре да предприемаш големи рискове. И това е съвет за всеки, който иска да стартира каквото и да е, да става солопреньор, предприемач – не разчитай, че ще стартираш бизнес, в който ще наемеш много хора, защото в момента, в който наемеш първия човек трябва да му плащаш всеки месец заплата. Отвъд наема за помещението, доставчици, партньори, трябва да плащаш и на служителите. И ако стартирам с ресторант, на мен ще ми трябват определен брой готвачи, определен брой сервитьори, което означава, че времето, за което мога да го развивам, ще бъде много по-малко. Това са финансите, делени на времето, което можеш да изкараш този бизнес да бъде захранван от теб, докато започне да се захранва от сам. Затова голяма част от колегите, които отварят подобен тип заведения се провалят. Просто защото не смятат правилно – голяма част от инвестицията, която правят е преди отварянето на заведението. А всъщност голяма част от инвестицията е за след отваряне на заведението. Въпрос на математика.
Така че Барът в този формат ми позволи да бъда по-гъвкава с времето. И времето, което трябваше да имам, за да започна възвръщаемост на инвестицията, е по-голямо, което дава доста по-голямо спокойствие и комфорт.

Въпрос: Защо именно такъв бар си направи – Барабар?
Познавам хора, които са си направили барове и казват „Ами на мен не ми харесва много интериорът и музиката, но го направих защото на клиентите им харесва. Пък аз си направих бара така, че на мен да ми харесва. Защото ако на мен не ми харесва интериора, музиката, това, което продаваме и сложа два големи телевизора, на които се гледат футболни мачове … аз нищо не разбирам от футбол и ако дойдат хора, които се интересуват от футбол, а барманът им няма никаква представа от футбол или художествена гимнастика, защото и от художествена гимнастика нищо не разбирам, това означава, че ти подвеждаш хората, те не са на правилното място, ти не си човекът за тях. Аз си направих бара така, че на мен да ми харесва. Това ми е любимият бар в София. Аз в свободното си време идвам тук. Не защото е мой. А защото е моето място, каквото ми харесва.
Хората тук са страхотни. Тук идват хора, които харесват нещата, които аз харесвам. Това е най-якото.
Никога няма да направя Кока Кола, Пепси или Дженерал Мотърс. Край. Вече се правят малки нишови бизнеси. И ако ще правиш малък нишов бизнес – таргетирай хората, с които ще ти е приятно да го правиш. Ще ги виждаш всеки ден, ще си говориш всеки ден с тях. Никой не заслужава да се вижда с хора, които не харесва.

Въпрос: Как се случи този бар? Кок го направи толкова приятен?
Хората са. В момента, в който отворих бара започнаха да идват хора и да си водят приятелите. Припознаха го като свое friendly място. Първата изложба, която направихме беше една девойка, която каза, че излага картини в бар, който затваря и попита дали може да ги преместим тук. После други хора предложиха да направим музикална вечер. Когато един човек направи музикална вечер в края й част от гостите решиха, че и те ще направят и взеха китара, започнаха да свирят … Нещата от една страна са планирани, но от друга страна хората, които идват, те сами измислят и помагат цялото това нещо да се случи. Не е някакъв мащабен план. Много искам да съм такъв човек, но не съм – да имам един огромен екселски файл и в следващите 10 години да знам какво ще се случи.
Истината е, че хората, които идват, променят мястото, и то за по-добро.

Въпрос: Кое те прави щастлива?
Първо това, че барът стана. Щях да съм нещастна, ако не се беше получило, щеше да ми е тъпо.
Другото е, че дълго си казвах, че искам да направя нещо и хилядите ми страхотни планове не се случиха, защото си имах работа. А сега вече знам, че когато можеш да направиш едно нещо знаеш, че можеш да направиш и друго. Например – бар, супер, стана! Хайде да си направя подкаст – и така стана Сонар Каст. Сега планирам да направя серия видеа за това как да си направиш бар.
Най-хубавото на това да си направиш нещо свое първо е да разбереш, че можеш да правиш каквото искаш. Така че свободата да правиш нещата, които искаш е абсолютно безценна и тя не може да се остойности с никакви знаци, каквито и да са. Не става. Свободата е най-хубавото нещо, което имаш и разбирането, че можеш да направиш всичко. Всеки има тази свобода. Въпросът е, че преди да направиш първата стъпка си мислиш, че е много страшно. Не е страшно! Ако стане! Ако не стане … може би изпадаш в тежка депресия. Истината е, че 99% от стартъпите просто не успяват. Хората трябва да се подготвят, че може и да не им се случат нещата. Но няма страшно, ще им се случи нещо друго.

Въпрос: Кое беше най-трудното? Кой помогна?
Никой никога не прави нищо сам. Този бар просъществува, защото моите приятели идваха в него, водеха своите приятели, изпразнуваха се кой каквото можа първите месеци, преко сили, за да може да има посещаемост. Никога не правиш нищо сам. То винаги с подкрепата на хората около теб.
Въпреки, че не правиш нищо сам, в крайна сметка трябва да приемеш, че отговорността, че това са моите решения и я носиш. Когато работиш в корпоративния свят, в някоя друга компания, винаги можеш да се измъкнеш от отговорността при взимането на решения. Но тук, това е твоето нещо, няма зад кого да се скриеш. Затова и ти трябва кураж.
От една страна приемаш, че много хора ще ти помогнат, но от друга страна да си наясно, че отговорността си е твоя.

Въпрос: Ако трябва да дадеш съвет на хора, които сега си мислят дали да започнат нещо свое какво би им казала?
Да правят каквото искат (смее се)! Говорим си колко е добре да напуснеш корпоративния своят, но всъщност не е така. Не всички хора трябва да напуснат големите фирми, не всички хора трябва да имат свой бизнес. Това, че аз правя нещо, което за мен е ок не означава, че това важи и за другите. Ако някой харесва да е счетоводител, нека е счетоводител! Бъди каквото искаш. И това е ОК. ОК е да направиш избора си да имаш работа, която всички хора смятат, че е скучна, но теб те кефи и ще си я работиш и ще се издигаш в кариерата си или дори са си някъде и не искаш да те повишават – това също е ОК.
Живеем в 21-ви век, живеем в държава, която ни го позволява, абсолютно престъпно е да правиш неща, които те карат да си нещастен!

Благодаря на Ирина за това мило интервю! Междувременно съвсем отскоро тя продаде бара и ще се захваща със следващи свои идеи, мечти и проекти. Но Барабар си е там, наминете!