Ю Хуа в София! Еха! Благодарение на Литературни срещи 2025. Залата на Археологическия музей се пръскаше по шевовете. Водеща бе писателката Елена Алексиева, а преводът от китайски бе на преводача на книгите на Ю Хуа на български – Стефан Русинов. Идеална комбинация, която можехме да слушаме с часове.
Събота вечер, навън вали, а в залата влизат още и още хора.
Сред публиката виждам доста приятели – част от тях са писатели и поети, други – преводачи, университетски преподаватели, издатели, любопитни читатели. До мен сядат две много млади момичета. Заговарям ги, интересно ми е дали са чели нещо от автора, с какви очаквания са дошли, как са разбрали. Едната учи счетоводство, другата – дизайн. Едната е чела, а другата ще чете – намерили са романа „Живи“ трудно няколко дена преди срещата. Гледаха и слушаха в захлас и бяха силно впечатлени.
Срещата е като празник, но и като разговор между стари приятели – земна, със смях и много споделени истории, от част от които ни настръхваха косите, докато слушаме. А Ю Хуа говори както и пише – с лекота казва тежки истини, с усмивка ни превежда през сериозни случки, сякаш е обикновен човек, а е необикновен. Запазвам си историята за пирона в черепа, както и тази за гроба като подарък.
Публикувам част от нещата, които каза Ю Хуа и които успях да запиша:
„Писането – събуждане на паметта“
„Писателят пази историята по-добре от археолога“
„Писателите имат за задача да откриват истината и да пазят паметта“
„Писането е безпомощно пред лицето на реалността“
„Паметта сама по себе си е живот“
„Животът винаги ще е по-мощен от писането“
Предполагам екипа на Литературни срещи ще публикува видеото и още материали. Ю Хуа е дал и няколко интервюта, за по-любопитните, може да потърсите.
Някак срещата с Ю Хуа бе „черешката на тортата“, но всяко друго от многобройните срещи, четения, дискусии, перформанси, инсталации в програмата си струваха. „Археология на паметта“ бе темата та тазгодишните срещи, по Фуко вероятно. Браво на целия екип на Фондация „Прочети София“ и Литературни срещи не само за тази среща, а за цялото толкова мащабно, многослойно и смислено събитие, което прави града ни още по-жив и човешки.
Миналият уикенд имах щастието да бъда част от едно събитие, което ме изпълни с надежда, вдъхновение и възхищение – DigiHack НБУ, дигиталният хакатон в Нов български университет, организиран от студенти за студенти. Темата тази година беше „Образование“ – и няма как да е по-навременно. Защото образованието, както всички усещаме, има нужда от нов подход, от повече технологии, от повече сърце. И точно това донесе DigiHack.
Идеята за хакатона се роди в час по маркетинг стратегии за уеб през ноември. Двете сестри Ася и Симона Андрееви винаги седяха на първия чин и както говорихме – предложиха да направим това събитие. Ръководството на НБУ даде разрешение, студентите се събраха в екип, намериха се и спонсори и партньори и ето, че на 11-13 април 2025 се проведе хакатона и то с голям успех!
В рамките на 48 часа над 50 участници в екипи проектираха и разработиха решения, които решават реални проблеми в образователната система (а то не е като да няма) – от по-достъпно онлайн обучение, през инструменти за адаптивно учене, до платформи за ангажираност на ученици и студенти, преподаватели и родители. Видяхме идеи, които можеха спокойно да се превърнат в стартъпи, искрено вярвам някои поне ще се реализират наистина.
Специални поздравления заслужават невероятните организатори – Симона и Ася Андрееви, които с ентусиазъм, внимание към детайла и огромна любов към общността създадоха пространство, в което се раждат идеи, създават се приятелства и се гради увереност.
Образованието има бъдеще. И това бъдеще говори на езика на технологиите, сътрудничеството и креативността.
Пиша този пост с голяма тъга. Вчера, 15 април 2025 г, загубихме Владо – Владимир Kaladan Петков. След близо година битка, все пак ракът победи.
Владо е човек от голям мащаб, важен за развитието на уеб и дигиталната среда в България, мощен двигател, дълги години винаги в авангарда на онлайн пространството, а в допълнение – добър приятел, енциклопедична личност, великолепно чувство за хумор и смях, който не може да бъде забравен.
С Владо се познаваме някъде от края на 90те. От времето на *BPM – вероятно най-ключовия и мащабен проект от онази епоха за хиперкултура, който създаваше поле за свързване, изгради смислена общност, която сякаш е в основата на не малко актуални дигитални проекти и днес. Изключително бе това време, това начинание, тези хора, този проект.
Владо винаги бе пионер. Още от онези години направиха бих го нарекла творчески тандем с Еленко Еленков. Двамата поставяха начала, измисляха си неща от бъдещето (поне за мащаба на България) и превръщаха в мащабни проекти не едно и две свои хрумки.
И Владо и Еленко бяха сред първите блогъри у нас. После бяха сред най-активните в българското туитър пространство. После стартираха Говори Интернет, което с лекота за няколко години превърнаха в на шега, но и наистина в подкаст-империя, с много различни, всички смислени тематични подкасти. Бяха и от първите, както винаги, които говореха, водеха обучения за подкастите.
Владо допринесе много за дигитализацията на Икономедиа, в частност за онлайн версията на Дневник. „В различни роли през годините (между 2006 и 2011) той беше част от екипа, развил „Дневник“ като дигитален продукт и има заслуга за дългия път, който сайтът на бизнес всекидневника извървя до това днес да бъде най-влиятелната онлайн новинарска медия в България. Блогосферата, качването на хартиеното издание в Kindle (2011), разработването на приложения, на социалната мрежа към форума, на някогашната рубрика „Голямата снимка“ и много други функционалности и проекти.“ пишат в Дневник.
Владо имаше око за живота, можеше да го запечата в кадър по своя лек и различен начин. Снимките му, вероятно доста малко от тях, могат да се видят още на сайта му. Една от моите любими ми снимки е именно негово дело.
През 2008-2009-та се създаде българският клон на IAB – Interactive advertising bureau и Владо бе сред основателите, като представител на Икономедиа. Тогава бяхме мисля 6-7-8 души, заедно с представители на Dir.bg – по-често Владо Жеглов, Darik – Радосвет по-често изпращаше Людмил, NetInfo, Жанет Найденова, Момчил от Mail.bg, разбира се и Сашо Варов. Събирахме се веднъж месечно. Доста често на обяд в ресторант Добро, до театър София. Беше време на интензивни разговори, понякога спорове, поставяхме основите на по-организираното и стандартизирано присъствие онлайн. Ролята на Kaladan бе ключова. Славно време.
Нещо, което може би малко хора знаят е, че Владо бе активен доброволец към българската Уикипедия, като качваше щедро снимки. В някои от срещите ни ми разказа, че е подел инициатива да намира лоши снимки от градове из България в уики страници и да ходи да снима от сходен ракурс и да заменя старите с нови по-добри снимки. Уау. Тихо и последователно помагаше и с това.
През 2008-ма на БГУеб връчихме на Владо награда за цялостен принос за българското уеб пространство. Снимката по-горе е от там. Писала съм леко и в блога.
Намерих публикация в сайта на ФМИ, СУ (добре че от 100 години не са сменили сайта си) с програмата от БГСайт 2010 – семинара Крачка напред, където Владо имаше лекция „Мъртъв ли е Web“.
През февруари 2011 съм го снимала и писала редче тук. И именно такъв ще го помня – усмихнат, артистичен, приятел!
На БГУеб 2012 Владо отново е бил лектор, заедно с Бойчев и Варов. Писала съм тук.
Владо беше голям фен на отворената култура, отворения код, линукс. И едно от нещата, с което постоянно ме бъзикаше, беше дебиан на моя лаптоп и крона, който пусках, да си събирам пощата 🙂 Оставям си го тук, макар малко хора ще знаят какво е.
Когато писах книгата за подкастите – „Подкастите – гласът на Интернет“ – направих епизод за Създателите в разговор с Владо и мисля се получи много хубав, онлайн е и може да се чуе.
Към всичко друго Владо и преподаваше – в СУ и в НБУ, като след като времето му не достигаше поех негов курс в НБУ, Уебдизайн, за журналисти. Той държеше да продължа линията му, но някак във всички тези години за уеб мислехме доста еднакво, виждахме се и дискутирахме. Знаехме, знаем, че журналисти и като цяло комуникатори не бива да се боят от код, следва да имат грамотност в тази посока и продължавам да водя курса на Владо в НБУ именно с тази мисия.
Не е маловажно, вероятно не е и изненадващо, че с Владо споделяхме и еднакви политически виждания. Демокрацията, свободата, развитието бяха сред темите, за които говорехме помежду си, но и сред нещата, в които Владо силно вярваше и работеше активно. В последните години и като член на Да България.
Владо бе бохем, от класическите. Едно от нещата, които правихме през годините заедно бе да ме води из малки, уютни местенца за хапване из София. Обичаше хубавата храна и напитки. Както и игрите, филмите, улиците, хората, живота. Такъв ще го помня – усмихнат и забавен, раздаващ, споделящ, търсещ, създаващ.
Вероятно изпускам много неща. Защото Владо бе вселена. Вдъхновител от голяма класа. Приятел, който много ще липсва.
Благодаря ти, Владо! Оставаш с нас, знаеш го. Благодаря!
Follow
