спомени от барикадите #дансwithme

времето е онова мътното време на 89-та, 90-та, 91-ва

за това как дойде 10-ти ноември при мен съм разказвала, а ето и за след това

в университета сме, първи-втори курс. има стачка. помня я бледо някак, а някак много ярко. отмениха ни сесията. остана за есента. топло е. ние сме в Ректората. отпред има нещо като барикада. да, като по филмите за Френската революция. ама наистина. ние сме еднакво млади и ентусиазирани. някои преподаватели са с нас. хората, неучастващи, са уплашени. промяната е голяма. толкова голяма, колкото младите днес не могат да си представят. времето е гладно. по-гладно от соц-а, когато имаше малко. въпреки нямането на барикадите от време на време се появяват хора, различни, носят сандвичи, вода. приемаме всичко, делим си. говорим. говорим. говорим.

после нещата са някак ок. за малко.

зима 96-та, 97-ма. повече позната като виденовата зима. зимата на още по-голямата немотия. пак барикади и пак отменена сесия, но този път е зима. студ. национална стачка. два дена София е без градски транспорт. ходим пеша. пак до Ректората. на третия ден се случват събитията при Парламента. протестиращите нахлуват. в тази зима моята заплата в Софийски университет стига колосалната сума 4 долара за 1 месец, за месец февруари … вероятно непреживелите го не могат да си представят, на фона на днешното охолие в магазините – влизаш в магазина за хранителни стоки и рафтовете са празни, празни. тук-там само изостанала консерва домати или пакет обикновени бисквити.

за всеки, който не е минал през тези две изпитания днес вероятно звучат като истории, останали отдавна в миналото. като човек, преживял на два пъти всичко това виждам, че твърдо сме поели пътя към нов подобен сценарий. и да – това е сериозно и да, това е реално. свидетели сме на 50 дена умела работа на упралвяващите ни именно в тази посока.

photo

как попаднахме отново в 90-те

#дансwithme

в администрацията хората са нещастни

4

достатъчно е човек да прекара 10-тина минути в коя да е общинска или данъчна служба, за да разбере, че хората, работещи там са нещастни. поне в столичните май е така. още от входа разбираш къде е тоалетната и намекът за местоположението й е толкова силен, че не те изоставя и до дъното на етажа. коридорите са пълни с мебели от различни епохи, изкорубени плюшени дивани, сковани набързо пейки, метални шкафове наблъскани с документи, натрупани отгоре с кашони, бълващи формуляри, декларации, образци … из същите тези коридори се разхождат сърдити хора, служители във въпросната служба, влизат от една врата в друга, намусени, троснати, нещастни.

влизаш в стаята и ти се карат, защото едва се подават измежду камарите с документи. всички тези служители са добри. но са кисели, защото нямат въздух в своя ден, заврени са в миши дупки, едва се разминават, едва дишат, камо ли да са любезни. и все пак, дори и малцина от тях успяват да съхранят любезността, с която са ги закърмили през първите им седем години и дори намират сили да се усмихнат. за сметка на това мнозинството ръмжи, вместо да говори и е склонно да те разкара осемнайсет пъти за една дреболия, замо за да докаже, че е повече от теб. защото иначе няма как да си вдъхне оптимизъм в това задушаващо сиво ежедневие на мизерия и еднообразие.

не виня хората. системата е такава. но ми е жал за хората. и те душа носят.

горе и долу

два цитата от коментари на in2h20 на предни постове тук

„Те са
там по върховете някъде
абсолютно безгрижни
и разчитат че и публиката е“

„От живота си не очакваха топло, приятно или вкусно.
Някак бяха приели съдбата си. Пенсията на по възрастната е 114 лв с надбавките и си е спряла парното. Яде ориз, за да се побере в бюджета си. Телефонът и е платен от децата. Не е ходила на почивка с десетилетия. Единственото и развлечение денем е чаша чай, одеялото и тв сериали..на един ел.реотан. Страда от аритмия и често кръвното и се вдига до недопустими граници, но няма пари за лекарства.“

на тъмно. на студено. на червено.

не вярвах, че при червен пилотаж на държавата ще се стигне до спиране на кранчето от Големия Брат! това ме върна назад във времето, много назад, когато в България редовно имаше режими – може би малцина си спомнят – гасяха ни тока по график – два часа има два часа няма зимата, а същото упражнение се повтаряше с водата лятото …

но баща ми с усмивка ми припомни приказката за Хитър Петър, дето за да му стане по-широко у дома първо вкарал вътре цялото си животинско стопанство, а после едно по едно вадил магарето, кравата, петела и кокошките и после му се видяло мнооого широка и просторна къщата

после ще трябва да сме благодарни и да целуваме крака на висшите, които сега ни казват – спокойно де, какво толкова – просто спираме кранчето. някой нещо ни прави на балами.
и идат избори.

така е то, като сме на червено – ще сме и на тъмно и студено