този пост чака отдавна. присети ме за него постът на Майя Маркова (и постът на Веско – Циганче), а и заглавието се намери

една зимна сутрин, на софийското летище семейство се готвеше да отлети далеч. майката и бащата изглеждаха американци, дечицата изглеждаха циганета. малкото се оказа на 3, но видимо бе наполовина, а голямата на 5, тя бе по-добре и почти издаваше възрастта си. момиченцето махаше на излитащите в сумрака самолети и светлинки. повтаряше си една и съща дума постоянно. момченцето се бе впило в майка си, гледаше в смесица от уплах и благодат. семейството изглеждаше щастливо. бащата снимаше децата и ги галеше. майката бе грижовна и любяща. децата бяха сладки, като всички деца. не разбираха какво им говорят родителите им, но като да се чувстваха спокойни и обичани.

предложих да ги снимам четиримата и се заговорихме. отиваха си у дома, в Америка. там ги чакали другите им 5 деца. завидях на спокойствието и нервите им да се борят повече от година и половина с бюрокрацията, за да спасят тези две деца. защото наистина дези две деца бяха спасени. отиваха си у дома.

и ми стана усмихнато и уютно за тези деца. защото вече имаха бъдеще.

–

други приятели осиновиха тук, в България, две момченца. някои биха казали, че са от ромски произход. прекрасни деца. днес вече приличат на родителите си и това че са мургави не ги различава никак, ама никак от всички останали мургави българи.

–

а други пък имаха след големи мъки зелена светлина да осиновят, но държаха на русо момиченце около 6 месеца, та още чакат …

–

писах и преди по темата, например за Могилино, което го забравихме, и пак за Могилино