бис за осиновителите на циганчета

този пост чака отдавна. присети ме за него постът на Майя Маркова (и постът на Веско – Циганче), а и заглавието се намери

една зимна сутрин, на софийското летище семейство се готвеше да отлети далеч. майката и бащата изглеждаха американци, дечицата изглеждаха циганета. малкото се оказа на 3, но видимо бе наполовина, а голямата на 5, тя бе по-добре и почти издаваше възрастта си. момиченцето махаше на излитащите в сумрака самолети и светлинки. повтаряше си една и съща дума постоянно. момченцето се бе впило в майка си, гледаше в смесица от уплах и благодат. семейството изглеждаше щастливо. бащата снимаше децата и ги галеше. майката бе грижовна и любяща. децата бяха сладки, като всички деца. не разбираха какво им говорят родителите им, но като да се чувстваха спокойни и обичани.

предложих да ги снимам четиримата и се заговорихме. отиваха си у дома, в Америка. там ги чакали другите им 5 деца. завидях на спокойствието и нервите им да се борят повече от година и половина с бюрокрацията, за да спасят тези две деца. защото наистина дези две деца бяха спасени. отиваха си у дома.

и ми стана усмихнато и уютно за тези деца. защото вече имаха бъдеще.

други приятели осиновиха тук, в България, две момченца. някои биха казали, че са от ромски произход. прекрасни деца. днес вече приличат на родителите си и това че са мургави не ги различава никак, ама никак от всички останали мургави българи.

а други пък имаха след големи мъки зелена светлина да осиновят, но държаха на русо момиченце около 6 месеца, та още чакат …

писах и преди по темата, например за Могилино, което го забравихме, и пак за Могилино

2 thoughts on “бис за осиновителите на циганчета

  1. Аз съм на 46 години, и си спомням, че в нашия квартал имаше две осиновени деца, едното мургаво, другото хем мургаво, хем къдраво. Това, което не беше много къдраво, си беше между нас, белите, съвсем с нас, нормално, били сме сигурно на десетина години, и почти никой от нас не се сещаше, че това е осиновено от българи циганче. Дори и не ни интересуваше осиновени ли са или са родени, но разбрахме, че са осиновени, защото възрастните понякога са си говорили пред нас.
    Един ден, на едно място, където понякога ние, българчетата, имахме контакт с циганета, едно от циганетата гледа, да го наречем Митко, и ни казва:
    – Тоз вашия Митко, ако го научим цигански да говори, също като наште ще бъде.
    Тоест, дори и цигането от циганската махала не разбираше, че това е осиновено цигане. Това цигане цигански работи не правеше, беше (и сигурно още е) добро момче, баща му имаше някакво увреждане, но момчето беше добро, много по-добро от някои българчета.
    Другото осиновено цигане, по-къдравото, беше по-лошо дете, повече цигански работи правеше. Е, много от българчетата го надминаваха по лошотия.
    Та така… Обаче, като напоследък толкова много се говори за интеграцията на циганите, мисля, че най-същественият въпрос е искаме ли да ги асимилираме циганите или не искаме и каква е разликата между асимилация и интеграция. Осиновеното цигане, за което говоря, според мене си беше напълно асимилирано.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *