Семейството е най-ценното – споделянето, разговорите, подкрепата

IMG_3310

Това на снимката са Рози, Габи, Албена, Емил и Силвия. Рози е на 8, а
сестра й Габи е на 14. Рози е втори клас. Габи е първа година в
техникума по фотография. Албена е асистент-учител, а Емил боядисва коли
в голяма автомонтьорска фирма. Живеят в София и ежедневието им е като на
всички нас – динамично. Момичетата ходят на уроци по български език, а в
събота и на плуване. Уикендите се срещат с приятели, понякога ходят на
Витоша. А Рози най-много обича ваканциите на морето с цялото семейство.

Питам ги – кое им е най-трудно в ежедневието, а те ми отговарят, че
живеят нормално, свикнали са сами да се борят с трудностите.

Албена и Емил се запознали в Пловдив. Тя е родом от там. Поканил я на
бал, харесали се и се взели преди 15 години.

Ще кажете – за какво е този пост? Чудесно и мило семейство, да. Но
такива има много – и е така, но и не е. Защото рядко виждаме семейство,
което толкова да се подкрепя, да е усмихнато, но и в същото време да е
толкова специално.

Какво е специалното ли? В това семейство единствена Рози може да чува.
Албена, Габи и Емил са напълно лишени от слух. Знаят и общуват основно
на жестомимичния език. И тук идва мястото на Силвия от снимката – тя е
наш преводач по време на срещата ни.

Рози, макар и най-малка, помага на всички. И на кака си, например
обяснява й какво казва инструкторът по плуване. И на майка си – ако
някой й звъни по телефона или когато гледат новини и няма жестов превод
или субтитри.

Габи е учила в масово училище. И продължава и в гимназията така. И
двамата родители са убедени, че това е много по-добре за детето им,
отколкото да е изолирано в специализирано училище за глухи. Тя се
чувства изцяло интегрирана и добре приета от съученици и учители.
Усмихва се свенливо, когато заговаряме за мечтите й. Рисува добре, обича
да чете, спортува, снима. Още не е избрала с какво ще се занимава като
порасне.

Животът на Емил и Албена е не лек, но заедно го изпълват със смисъл. В
ежедневието с децата помага много и майката на Емил. Например на
родителски срещи ходи само тя.

Технологиите са променили много живота на глухите. Защото са им дали нов
начин за активно общуване. Макар общността да не е сплотена, тези хора
намират начин да се интегрират и успяват да живеят достойно.

В края на срещата ни Габи ми казва, че за нея семейството е най-ценното
– споделянето, разговорите, подкрепата. Замислих се колко мъдрост има у
това дете и колко сила. И колко е хубаво да се случва това, въпреки
трудностите.

Ще продължа разказите си за тези прекрасни хора. Благодаря на Силвия за
превода.
Тази публикация е част от доброволческата ми подкрепа на кампанията на
Верея За повече здрави семейства – https://semeistvo.vereia.bg/

Най-яките подаръци

IMG_3340

Най-яките подаръци са тези, които остават с теб за дълго и не можеш лесно да ги забравиш. Според мен това са най-вече емоциите. И в размисъл по темата сядам да пиша този пост, за да си напомням.

Времето заедно – великолепен, луксозен, не лесно достъпен подарък за най-близки приятели и ценители – на първо място. Уикендите, вечерите през седмицата, без бързане, с много споделяне, липса на неловки моменти, искреност и близост в изобилие. Този подарък не е само за по празниците. И някак е хубаво да си го позволяваме по-често.

Книгите – вечната класика – на второ. Ооо колко хубави книги получих по празниците от моите приятели! Най-забележителното и приятно в случая е, че те ме познават добре и знаят с кои автори и заглавия ще ме зарадват! И аз често подарявам книги. Освен ако не са електронни (около 50% от обема който чета е в електронен вариант, на английски – възхвала на електронните четци), предпочитам да ги купувам в книжарница. Да имам време, да си избирам дълго. Е, най-често купувам заглавия, които предварително съм набелязала. Бързам да се разплатя на касата безконтактно (тук, вече съм казвала, използвам моята VISA карта) и да изтичам на спокойствие да си чета.

Интересни, неочаквани, алтернативни, адреналинови емоции с добър знак – на трето. Това може да е много индивидуално, според вкуса на адресата. Но например екипна игра в ескейп стая (ясно е, че съм фен) или пък  пътуване, билет за театър или концерт.

Хапване и пийване – еее без това не може. И е чудно за избор за подарък също. Особено за хора като мен, а май почти не познавям някой, който ще се разсърди на шоколад или бутилка хубаво питие. Онлайн поръчки и плащане с VISA са повече от удобни решения в случая. Все емоции са в крайна сметка!181

Е, вече е ясно – това обичам да получавам, както и да подарявам. Ако някой случайно се чуди 🙂

Писах още и за коледното пазаруване без напрежение – тук.

50 дни в синьо

IMG_5533

Лято 2017 за мен бе синьо. Всъщност изкарах 50 дена със синя коса. Това бе експеримент. Експериментален бунт. Израз на свободна воля. Измерване границите на обществото ни. И личните, разбира се.
Споделям накратко резулатите и наблюденията си.

Лични.
Забавлявах се. Харесах се така. Мисля, че и основна част от семейството и приятелите ме харесаха. Стоеше ми естествено тази синя коса и ме зареждаше.
Прагматично, особено за лятото, когато човек рядко спи у дома, а е често по хотели и други места леко постоянно бях в стрес да не боядисам възглавниците в синьо, но някак го прескочих това леко дискомфортно обстоятелство.
Честно – най-много ме радваха хората, които си общуваха с мен без коментари за косата ми, просто както винаги, като с обикновен човек. Благодарна съм им.

Обществени.
Като цяло хората, особено тези, с които имах повод да поговоря, да им се усмихна и общуваме, ме приемаха добре.
Нооо обрах и не малко подминавания с цъкане на език, враждебни коментари и подмятания. Постарах се да не им обръщам внимание много. Но разбрах, че на различните хора в България никак не им е леко. Че традиционно мислещите хора доминират, но и че (за пореден път се убедих) промяната е възможна и си пробива път, макар и бавно.

Продължението.
За момента, за спокойствие на заинтересованите и случайните минувачи по улицата – отново съм в конвенционалната гама за цвят на коса. Но не за дълго.
Ще има продължение този експеримент.
Едно, защото е забавно в личен план.
Две, защото има ефект върху другите – на едни дава кураж да видят, че може, на други – че е възможно, на трети – да опитат да приемат, на четвърти – да разширят границите си.

Благодарности.
Благодаря на Димитър Цонев (Star Nails Bulgaria) за консултацията за цвета и за боята, както и на смелия ми коафьор Васко, който подкрепи това мое начинание.
Благодаря за вниманието.

Човек може много. „Пенкелер“ е отживяла дума

IMG_5152

Не рядко пъти чувам „Е стига де, и от това ли разбираш“ или „Ама и с това ли се занимаваш“. Леко с подигравателен тон, укорителен, съмняващ се, обиден. Чувам да се говори така и за други хора. И намирам това за доста демоде мислене. Лимитиращо и говорещо само за тесния хоризонт на изказващия се.

Някъде в соц-а си мислех преди, но всъщност от първата индустриална революция, а дори и от преди това сякаш специализацията на човек, тясната специализация се е ценяла още и още и е била издигана в култ. Специализацията явно е тясно свързана с отнемане на всякакви други способности, интереси и възможности на човека, за да задобрее в основната си област.

Да де, в соц-а имаше понятие „всестранно развития индивид“ и това бе върхът на сладоледа и само в истинското социалистическо общество можеха да съществуват такива индивиди. Да бе да.

Днес обаче, да се мисли едностранчиво за човека е крайно неприемливо и обидно. Да му се слага един етикет. С което се изключва всичко друго, което той е. (Елиф Шафак говори много добре за това в този си TED talk)

Например един човек да е дамгосан с етикет „гей“ и да не знаем нищо друго за всички негови качества, умения, способности, емоции, сили. Защото за него се казва само „гей“, „гей“, „гей“. Същото се случва и с „учен“. Или пък „инвалид“. Или пък „многодетна майка“. (примерите за думи не са случайни и могат да продължат още и още)

От нас зависи дали ще си сложим само един етикет. Дали ще позволим да ни сложат само един етикет. Дали другите ще виждат само едно нещо в нас. Или ще ни виждат в цялото ни многообразие. Цветни. Многоцветни. Каквито всъщност сме всички ние, хората.

Познавам прекрасен бизнесмен-предприемач с голям бизнес с повече от 500 служителя, който е лекар-психиатър по образование.

Познавам чудна дама социален предприемач, преподавател, вдъхновител, която е юрист по образование.

Познавам строителен инженер по образование, който професионално е програмист от топ ниво.

Познавам Анжела, която е с ДЦП, но е актриса, написала е книга и днес танцува на сцената на театъра в НБУ (на снимката).

Познавам минен инженер, голям капацитет в областта си, който отглежда пчели и вади мед, а отделно от това пише фейлетони и комични истории.

Познавам майка на три деца, която е радио журналист, а в свободното си време доброволства по много каузи.

Познавам смела жена, която освен международно известен математик в БАН е един от най-ключовите хора в българоезичната енциклопедия.

Познавам театрален режисьор, който решава за лятото да е барман, защото иска да има и тази опитност, и се справя чудесно и с това, разбира се.

Познавам толкова необикновени и разнолики хора, за всеки от които мога да кажа, че са успешни не в една и две области. (Вероятно и ти се досещаш за още примери, нали? Ако е така, чувствай се свободно да споделиш в коментар)

Смятам, че хората го можем. Винаги сме имали сили и капацитет много по-големи от това, което показваме в честия случай. Но днешното време е още по-предизвикателно и ни прави още по-разкриващи възможностите си.

Благодарна съм, че съм в това време.
И ви каня всеки да намери още свои скрити сили.
И да ги развие и покаже на света.

Елена Божинова: Относно глупостта на злото

p_45715

Благодаря на Елена за този текст!
Споделям с много вълнение, тъга и все пак надежда, че можем заедно да спрем завладяването ни от Нищото …

„От много дълго време насам българският политически живот (за съжаление) ми напомня за заглавието на една психоаналитична статия – „Относно глупостта на злото“ (Concerning the Stupidity of Evil, D. Meltzer, Sincerity, Karnac Books, 1994).

След писмото на В. Симеонов към българите в чужбина, реших, че е крайно време да помисля защо българският политически живот и глупостта често изглеждат много тясно свързани. Преди да решите, че глупостта не е достатъчно сериозен проблем, ви моля да помислите отново. Ако сте от моето поколение сигурно си спомняте един филм – „Приказка без край“, в него имаше едно „нищо“, което поглъщаше в черната си маса целият свят и бяха нужни целият героизъм на характерите от филма и цялата креативност на създателите му, за да може да му се противопоставят. Съществуването на света беше застрашено поради ширещата се глупост и безхаберие, защото, казва Мелцер:

„Доколкото индивидите са пожертвали способността си за страстен отговор на красотата на света, те падат жертва на завистта към другите, които изглежда притежават „ежедневна красота в живота си“, вътрешна красота. Но тук отново глупостта погрешно възприема външната форма за вътрешна красота и търси „тайни на успеха“, вместо „душата на мистерията“. – Доналд Мелцер, „Относно глупостта на злото“, Sincerity, Karnac Books, 1994

И така, за пореден път бяхме изправени пред бруталността на глупостта като клиничен феномен, като психична защита срещу способността за мислене, промяна, развитие, срещу глупостта, която в неизбежен екип със завистта, реагира първосигнално срещу всеки опит и всеки успех на надеждата, активността, включеността на хората, които влагат страст в живота си, които са малко по-различни, изглеждат по-успешни, имат самочувствието да се заявяват и да отстояват себе си и бъдещето си. Когато глупостта ги забележи, когато се почувства застрашена (защото идват избори, защото е била учудена от резултатите от предишните избори, защото не може да повярва и, още по-малко, може да понесе, че съществува и друг свят на красота, на възможности, на потентност, на успехи, на любов и принадлежност, която не е обвързана с преки ползи, с тънки сметки, а говори за идентичност, лоялност и надежда), тогава глупостта показва истинското си лице, изкривено от лъжи, манипулации и завист, не можещо да понесе „душата на мистерията“, а ровещо за познатите му перверзии – пари, жажда за внимание и саботаж.

Когато бях малка „Приказка без край“ беше един от любимите ми филми, той ми даваше надежда, че смисълът, страстта, надеждата могат да победят глупостта и Нищото. Сега ми коства огромно усилие да си припомням това, но пък дъщеря ми ми помага да си припомня „красотата на света“ и „душата на мистерията“.

И нещо лично, г-н Василев, ние не използваме децата си за политически цели, ние сме политични в името на децата си.

200_s

Припомнете си „Приказка без край“:
„– Защото хората започнаха да се обезверяват и да забравят мечтите си. Така Нищото става все по-могъщо.
– Какво е Нищото?
– Празнината, която остава. То е като отчаянието, унищожаващо света.
– Но защо?
– Защото хората без мечти са лесни за контролиране. А у когото е контролът – притежава властта.“

ДЕОС в първо лице: Вихрен. В Перник с номер 11 на 25 октомври

DEOS_Lista_FB_Pernik_01 (1)
Вихрен Матев има богата биография като ИТ експерт и предприемач. В последните години хората от Перник го познават най-вече от смелите и неспирни акции на Активни за Перник – група радетели за повече справедливост и спазване на законите от страна на институциите. Радвам се, че Вихрен е кандидат на ДЕОС за кмет на град Перник и водач на листата ни за общински съветници. Говорим си тук за изборите.

Иска ли се смелост, за да се кандидатираш за кмет на Перник? Друго какво е нужно?

Разбира се, че се иска смелост. Само преди 7 години Перник беше друг град. Никой не смееше да каже очевидните истини за управлението на Перник на висок глас. Медиите тогава бяха купени с нашите данъци от страна на общината. Вместо коректив – те бяха патерица на властта. Истините се казваха само под сурдинка в лични разговори. Хората се възмущаваха, но липсваше трибуна и смелост за да изразят своето възмущение. Страхът беше голям. В тази обстановка трябваше нещо да се случи. Наред с мен се появиха и други смели хора, които не ги беше страх да казват истината. Появи се и Фейсбук. Всъщност Фейсбук разчупи стереотипа и монопола на купените медии в Перник. Хората вече можеха да научат истината такава, каквато е. И нещата се промениха.

Но това не бе достатъчно. Нужно бе хората да осъзнаят, че политиката не е запазена зона само за така наречените „политици”. Политиката трябва да се прави от обикновени и добре подготвени хора за да им служи, а не да бъде винаги насочена против тях. Не беше лесно хора да бъдат убедени, че всичкото това е по силите им и е в техните ръце. Но слава-богу, такива се намериха. Надявам се в бъдеще броят им все повече да нараства. За да се кандидатирам необходимата ми увереност получих от работата си в чужбина и подготовката, която получих там. От чувството ми за справедливост, което някои наричат „болезнено“ у мен се породи увереността, че мога да направя нещо ново и различно за този град. Благодарен съм, че успях да привлека стойностни и безкористни хора, които ми повярваха и ме подкрепиха в това ми начинание. Всички те сега намират място в листата ни за общински съветници, която партия ДЕОС подкрепи!

Колко често чуваш „Нищо няма да промените. Нищо не може да се промени!“ и какво отговаряш?

Чувам го всеки ден. Обикаляме селата в пернишката община и там хората са в отчайващо положение. Те са изгубили вяра, че нещо може да се промени. Лъгани са от всички за всичко. Обещавано им е всичко и нищо не е изпълнявано. Налага се всеки ден да търпим на гърба си резултата от чуждите грешки. Но все пак не всички ни отхвърлят първосигнално. Бих казал даже, че повечето хора ни посрещат с усмивка и надежда. Те не са прости, нито елементарни. Човек с външност на клошар ни рецитира Гьоте. Друг с доста изпомачкан и окаян вид се оказва живата история на селото си. Помни кой кога е идвал и какво е обещал. Трети се оказва бивш общински съветник и започва да ни преразказва всички кусури на тази община, за които вече знаем. Казва ни „Не е проблем, че пускат водата в селото за няколко часа веднъж на два дни. Проблемът ни е, че пътя към гробището зимата е непроходим и не можем да си погребем мъртвите“. Как да не се просълзиш като чуеш това? Повечето хора са склонни да разговарят с нас. Четат диплянките ни и ни задават въпроси с трудни до невъзможност отговори. Най-трудни са тези, които са изгубили вярата си. Те искат промяна, но не вярват, че тя може да дойде чрез съзнателен и мотивиран избор. Трудно се говори с тях. Няма какво да им кажеш. Казват: „Ще гласувам за този, който докара автобус в селото ни“. Казваме им, че трябва първо да гласуват. Лошото е, че не сме първите, които са им го казвали. Искат си доверието в брой, днес и сега.

Голяма и силна група сте Активни за Перник. Какво ви мотивира?

ГС „Активни за Перник“ съществува малко повече от една година. Задължително условие за членство е всеки кандидат да представи удостоверение от комисията по досиетата, че не е работил в структурите на бившата „Държавна сигурност“. За кратката си история успяхме да получим номинация от Програма „Достъп до информация“ за неправителствена организация, използвала най-ефективно „Закона за достъп до обществена информация“. През изминалата година осъдихме Община Перник многократно за отказ да ни предостави обществена информация и всичкото това – с нулеви финансови разходи!

Мотивира ни чувството за справедливост и желанието гр. Перник да стане едно по-добро място за живеене. Успяхме да идентифицираме някои от пробойните, през които безконтролно изтичат нашите пари. Чрез публикуването на тази информация подействахме като спирачка на общинската администрация и някои свързани с нея субекти да си правят каквото си поискат на наш гръб. Открихме и доказахме с помощта на водещи ай ти специалисти, че сайта на общината умишлено е бил изключен за намиране от търсачките в интернет и това за няколко години е довело до невъзможност хората да намират публикувана информация в него. Изпратихме предложение от над 60 точни, в които описахме кое и как трябва да се промени за да стане този сайт наистина онлайн връзка между общината и гражданите. Някои от предложенията ни бяха изпълнени, но по-голямата част от тях бяха игнорирани от настоящето общинско ръководство.

Вярваш ли в ДЕОС?

ДЕОС е единствената партия, на която съм повярвал до сега. ДЕОС е различна, носител на новото. В ДЕОС се чувствам равнопоставен, защото хората там са със страхотен потенциал, който може да се разгърне до небивала величина. ДЕОС е концентрирана да прави нещата тук и сега, а не да ги отлага за светлото бъдеще. И без да съм член на ДЕОС не чувствам никакъв дискомфорт в общуването и споделянето на идеи с тях. Това, което прави ДЕОС е това, което е нужно на хората в цяла България!

Какво пожелаваш на всички за 25-ти октомври?

За разлика от всички аз няма да кажа просто „гласувайте“! Аз казвам: Гласувайте за ДЕОС, защото това е единствения ви шанс. Има много партии с добри намерения. ДЕОС има потенциал да ги осъществи. Защото ДЕОС са хора като нас, имат същите проблеми, но предлагат и решения за тях.

#щесесправим с климатичните промени

IMG_9365

Тази седмица се случи първи от поредица дебати на Горичка с тема Климат: Ще избегнем ли катастрофата?

2015 г. е ще бъде най-горещата година в историята, измествайки 2014 г. от първото място. Температурата на планетата вече е почти с градус над нормата отпреди началото на Индустриалната революция.

Времето ни за реакция вече не тиктака в часовника, а в термометъра, защото според учените имаме право само на още един градус затопляне.

Преминем ли го, идните поколения ще станат свидетели на необратими процеси в една планета, намираща се на прага на тежко боледуване. Горичка вярва, че никой от нас не би искал да завещае на децата си свят, изгубил перфектния си баланс, и бъдеще, белязано от природните бедствия, превърнали се от аномалии в ежедневие.

Моето мнение напълно съвпадаше с това на Боян Рашев и Димитър Мирчев – #щесесправим

Три силни аргумента в подркепа на тезата, че човечеството ще се справим с климатичните промени:

  • хората сме се справяли винаги, т.е. винаги когато сме се справяли 🙂
  • има много, различни, малки решения, които в комбинация ще проработят
  • да, малко хора споделят притесненията покрай климатичните промени, освен учените и част от политиците, но коя ревоклюция, коя промяна не е случена именно от малка група, но много мотивирани и ентусиазирани хора?

В допълнение – вече доста хора знаят. Доста политици знаят. Доста корпорации знаят. Знаят за промените. Знаят за устойчовостта. И действат. Малко по малко. Но с все по-големи крачки.

Лично аз разчитам на личната отговорност на всеки. Вярвам, че хората мислят и действат.

Вярвам, че ще се справим!
Но за да се случи наистина – всеки трябва да помага.
Хайде!

p.s. комплименти за Горичка, че продължават да говорят! Браво на Маги и Апостол за модерацията! Идеята да се гласува с капачки и бутилки бе чуууудесна!

Студентите ми в НБУ са …

IMG_9242

На първата ни среща с новата порция студенти в НБУ се запознахме и помолих всеки да се представи с три думи. Резултатът бе чуден и бързам да го споделя:

Истинска.
Романтична.
Креативен.
Искрен.
Добра.
Харизматична.
Забавна.
Изненадваща.
Социална.
Грижовна.
Позитивен.
Отворен.
Енергичен.
Висок, красив и умен.
Дейна.
Честна.
Емоции, сезони, любов.
Амбициозен.
Находчив.
Чаровен.
Обича новостите.
Трудолюбива.
Усмихната.
Инат.
Интелигентна.
Ученолюбива.
Емпатия, дисциплина, отговорност.
Упорита.
Свободна.
(Малко) мързелив.
Лоялна.
Различен.
Мечтателка.
Талантлив.
Оптимист.
Нахъсана.
Любопитна.
Целеустремен.
Пътешественик.
Умен, див, красив.
Съпричастност.
Въображение.

Получих също алтернативни като:
„Нека силата бъде с вас.“
„Пътувам в черно.“
„Аз съм – тук и сега.“

Ето какви са студентите (ми) в НБУ. Ами, доволна съм за начало!

Успешна учебна година!

Мениджърът – футболните лидери споделят

The Manager_Cover

Никога не бих си представила, че книга, свързана с футбола така ще ме увлече. Дори имах доста задръжки в началото. Нито „футболните“ от заглавието, нито цветовете, нито снимката ми подсказваха, че тази книга е за мен. Но преди и с политика не си представях, че ще се занимавам някой ден, пък ето – ДЕОС.

Ключовата дума от заглавието „Мениджърът – футболните лидери споделят„, която ме накара да зачета книгата бе „лидер“ и съм учудена защо книгата се казва Мениджърът, при положение че се говори основно за лидерство. Изключителни истории от реалния живот на футболни мениджъри и треньори, които с харизма, инстинкти, емпатия са успели да изведат отборите си към победа.

Книгата на Майк Карсън е завладяваща и поучителна, с много примери, за постижения, за пътя нагоре, за екипността, за ръководенето на екип в днешно време, за реалното лидерство, за разликата между мениджър и лидер, за успеха без да е заплатен със загуба на човечност.

Ролята на лидера … се отнася до създаването на условия за успех, като в същото време отговаря на множество очаквания, преодолява значителни препятствия, справя се с напрежението, оставайки винаги нащрек.“

„Просто правило – най-напред отборът, а после последователно всеки друг, който наистина се интересува от него.“

„Правех така, че всеки да се чувства важен, а това не беше лесно.“

„За да проработи един проект, отговорните за него хора следва да са обвързани с взаимно доверие и да не забравят, че в края на краищата са човешки същества, често подвластни и на емоциите на играта.“

„Споделянето на дългосрочна визия е надежден начин за установяване на трайна взаимовръзка.“

„Ясното разбирателство и точното разпределение на отговорностите са сред най-важните предпоставки за напредък.“

„Лидерът не може да ръководи успешно и авторитетно без необходимата подкрепа на структурите около него.“

„Лидерите, където и да било, трябва да създават чувство за принадлежност у своите отбори – принадлежност към нещо специално, съкровено, нещо голямо и трайно.“

Наистина доста ценна книга за ръководители на екипи, мениджъри в бизнеса и не само, лидери от всяко естество. Препоръчвам.

Пътеводител на галактическия стопаджия

IMG_6506

Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.

Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:

„Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.“

„Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.“

„Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.“

„Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.“

„Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.“

„Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.“

И разбира се – 42.

Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.