Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.
Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:
„Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.“
„Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.“
„Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.“
„Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.“
„Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.“
„Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.“
И разбира се – 42.
Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.
Follow
Да, така е то… Ето какво ми стои на заглавната страница на сайта, откакто го има:
Ако преводачът Асланян се е почувствал засегнат, да ме прощава, но някои книги просто няма как да не излязат в интернет по един или друг начин.
„След това отново слезе долу. Събуди робота, защото все пак е за предпочитане да разговаряш дори и с един маниакално депресиран робот, отколкото с никой.
– Стъмва се – каза той. – Гледай, роботе, звездите вече се показват.
От глъбините на една тъмна мъглявина се виждат твърде малко звезди, и то съвсем неясно, но все пак се виждаше нещо.
Роботът покорно погледна към тях, после пак сведе поглед.
– Знам – каза той. – Отвратително, нали?
– Ама какъв залез! Никога, дори и в най-фантастичните сънища, не съм виждал подобно нещо. А двете слънца… сякаш огнени планини се топят в пространството.
– Виждал съм го – каза Марвин. – Нищо не струва.“
Прочее така да се каже с цялата си скромност аз пуснах за първи път на български в интернет тая книга.
Викторе!
:-))