Човек може много. „Пенкелер“ е отживяла дума

IMG_5152

Не рядко пъти чувам „Е стига де, и от това ли разбираш“ или „Ама и с това ли се занимаваш“. Леко с подигравателен тон, укорителен, съмняващ се, обиден. Чувам да се говори така и за други хора. И намирам това за доста демоде мислене. Лимитиращо и говорещо само за тесния хоризонт на изказващия се.

Някъде в соц-а си мислех преди, но всъщност от първата индустриална революция, а дори и от преди това сякаш специализацията на човек, тясната специализация се е ценяла още и още и е била издигана в култ. Специализацията явно е тясно свързана с отнемане на всякакви други способности, интереси и възможности на човека, за да задобрее в основната си област.

Да де, в соц-а имаше понятие „всестранно развития индивид“ и това бе върхът на сладоледа и само в истинското социалистическо общество можеха да съществуват такива индивиди. Да бе да.

Днес обаче, да се мисли едностранчиво за човека е крайно неприемливо и обидно. Да му се слага един етикет. С което се изключва всичко друго, което той е. (Елиф Шафак говори много добре за това в този си TED talk)

Например един човек да е дамгосан с етикет „гей“ и да не знаем нищо друго за всички негови качества, умения, способности, емоции, сили. Защото за него се казва само „гей“, „гей“, „гей“. Същото се случва и с „учен“. Или пък „инвалид“. Или пък „многодетна майка“. (примерите за думи не са случайни и могат да продължат още и още)

От нас зависи дали ще си сложим само един етикет. Дали ще позволим да ни сложат само един етикет. Дали другите ще виждат само едно нещо в нас. Или ще ни виждат в цялото ни многообразие. Цветни. Многоцветни. Каквито всъщност сме всички ние, хората.

Познавам прекрасен бизнесмен-предприемач с голям бизнес с повече от 500 служителя, който е лекар-психиатър по образование.

Познавам чудна дама социален предприемач, преподавател, вдъхновител, която е юрист по образование.

Познавам строителен инженер по образование, който професионално е програмист от топ ниво.

Познавам Анжела, която е с ДЦП, но е актриса, написала е книга и днес танцува на сцената на театъра в НБУ (на снимката).

Познавам минен инженер, голям капацитет в областта си, който отглежда пчели и вади мед, а отделно от това пише фейлетони и комични истории.

Познавам майка на три деца, която е радио журналист, а в свободното си време доброволства по много каузи.

Познавам смела жена, която освен международно известен математик в БАН е един от най-ключовите хора в българоезичната енциклопедия.

Познавам театрален режисьор, който решава за лятото да е барман, защото иска да има и тази опитност, и се справя чудесно и с това, разбира се.

Познавам толкова необикновени и разнолики хора, за всеки от които мога да кажа, че са успешни не в една и две области. (Вероятно и ти се досещаш за още примери, нали? Ако е така, чувствай се свободно да споделиш в коментар)

Смятам, че хората го можем. Винаги сме имали сили и капацитет много по-големи от това, което показваме в честия случай. Но днешното време е още по-предизвикателно и ни прави още по-разкриващи възможностите си.

Благодарна съм, че съм в това време.
И ви каня всеки да намери още свои скрити сили.
И да ги развие и покаже на света.

клишетата в ежедневието и как ловко те ни омотават

клишетата. дори образовани и силно себекритични и саморефлектиращи хора им се поддават. всеки ден. единици успяват да се откопчат.

клише 1. училището е мъка, досада, тъпо, учителите са тъпи, да се ходи на училище е гадно и т.н. затънали до уши в това клише много хора го предават на децата си и така затормозяват цялата система. сигурна съм, че би имало по-голям ефект от училището, ако по-малко хора влизаха в това клише.

клише 2. работата е мъка, досада, тъпо, да изкръшкаме, да се скатаем, ама аз защо да му работя на този, той не ми плаща няма да му работя, то никой не таботи на това място и т.н. работата може да е забавление и ако повече хора се кефят от работата си и я вършат с лекота ще има повече щастливи хора и по-добре свършена работа. но лесно възприемаме подобни клишета, защото така е по-лесно, а и се предава от поколение на поколение.

клише 3. работното време. има много бизнеси, в които работното време може да не е от 9 до 6, може да се работи от дома, да има гъвкави формули за отработка на часовете работа и т.н. естествено без фиксирано работно време не може да се работи с овце, а със силно мотивирани хора, хора, които не считат, че работата е мъка. представете си само колко проблеми хора се решили, ако всички службици и инстанции, които обслужват хората работят извън стандартното работно време, например. и колко би спечелил проблемът с трафика в големите градове ако повече хора си работят от тях или пък извън стандартните 9-18. да допълним, че различните хора са продуктивни в различно време и така техният истински потенциал остава загърбен заради формалности като 9-18.

клише 4. бракът е мъка. дори прясно бракувани хора веднага лесничко влизат в клишето да се оплакват, мрънкат, да говорят още по-големи клишета за половинките си. често това е дори в противоречие с разбиранията и чувствата им, но инерцията е голяма работа.

клише 5. децата са мъка. абе хора, ако са мъка – не ги правете. истината е, че децата са голям кеф, ако успеем да избягаме от клишетата на възприемането им като бреме, от предразсъдъците на класическото възпитание, с което сме закърмени и ние, от оковите на мисленето като възрастни, от прекаленото безпокойство за тях или прекаления страх да не сбъркаме. ако си говорим с тях като равни и ги третираме като такива ще ни е по-лесно, а нататък нещата се подреждат.

списъкът може да продължи още и още – интернет е неизбежно зло, богатите са щастливи, парите са висша ценност, държавата е за да я мамим … . всеки може да допълва още и още ако се позамисли. просто ми се искаше да си поговорим по темата. не, че ще променим нещо. просто ей така.

е, никой не е обещавал животът да е лесен. но може поне да е и забавен. а това, последното си зависи от нас. ако по-ловко избягваме клишетата във всичките им форми и вариации, може би ще ни е една идея по-забавно. за по-лесно никой не обещава нищо.