Законът на Мърфи наопаки. Борис Минчев

IMG_8330

При подреждането на библиотеката у дома по повод 1-ви ноември – Ден на народните будители, се върнах към много мои любими книги, такива, които искам да препрочета, други, които искам да имам.

Някои книги отделих за дарение на библиотеката на НБУ (професионалните дарявам редовно там), на Читалнята (художествената литература), където дарявам редовно поне няколко пъти годишно, както и няколко за училището на децата.

Подредих писаните от мен (в съавторство повечето) с благодарност – на отделен ред.

И така се зачетох в тази жълтата книга, която е само на Борис Минчев, но пък предговорът й, за моя чест – е от мен. След това Борис Минчев ме покани и следващите книги за оптимизма „Законът на Мърфи наопаки“ писахме заедно. И реших, че ми се иска да споделя и тук, макар да са книги, които отдавна са изчерпани. Не са нови. Но бяха нещо хубаво и си струва да се разкаже за тях.

Борис Минчев бе мой преподавател в Софийски Университет и дори при него бе моят първи университетски изпит – по обща психология. След като завърших някак се срещнаха пътищата ни и станахме приятели. Ето как се оказахме и съавтори в поредица книги за оптимизма – оптимизмът ни събра. Първата книга, с жълтата корица, Борис написа сам, т.е. събра, защото тя е сборник с много (стотици) оптимистични мисли.

В „Законът на Мърфи наопаки 2“ – „ново мощно оръжие срещу лошото настроение, негативната нагласа, черните мисли и песимизма“, отново Борис бе събрал много мъдри мисли за оптимизма. Допълнихме с интервюта, които направих тематично с Мая Новоселска, Проф. Биолчев и с Ники Кънчев.

Специалното от „Законът на Мърфи наопаки 3“, освен мислите за оптимизма, които чинно и старателно събираше и подреждаше Борис, бе серията интервюта, който направих в Софийския затвор. Издействахме да направя тези пет интервюта, беше и плашещо и любопитно. Мисля, че никога няма да забравя този момент от живота си.

Веселка Велинова направи много жива и забавна „Законът на Мърфи наопаки 4“, като илюстрира хубавите оптимистични мисли, които събрахме и подредихме с Борис.

Всички книги от поредицата издаде ИК Сиела. Кориците са на Любомир Пенов. След жълтата с черната котка намислихме и добавихме и едно бяло куче в допълнение.

Благодарна съм, че бях част от този оптимистичен проект! И съм благодарна за процеса по работа и на всички замесени.

Писах при началото на работата ни по „Законът на Мърфи 4 наопаки“ в блога – юли 2009-та е било 🙂

 

Свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато или още 3 абсурдни спомена от соц-а

The Fall fo the Berlin Wall

Някои неща, които днес, 26 години по-късно, дори не можем да си мислим, че ни се случваха през соц-а:

  • Не можехме да излизаме в чужбина. Нито за почивка, на екскурзия, никак. Малцината, които пътуваха, бяха или отявлени комунисти или вероятно доносници. В късния соц вече пускаха до соц страни да се пътува една идея по-лесно, но отново след много бюрокрация, писмени покани, дълги одобрения и т.н. Не знам младите хора днес дали имат въображение да си го представят това.
  • Нямаше избор в магазините. В магазина имаше максимум два вида хляб (бял и Добруджа), един вид мляко, един вид кисело мляко, един вид сирене, един до два вида салам. Пред магазините, специално в късния соц имаше винаги опашки, ако продаваха нещо различно. Например само по коледа пускаха банани и портокали и на всеки продаваха само по кило. Това беше лукс. Същото важеше за всичко останало – книги, дрехи, обувки и т.н.
  • За някои неща се чакаше със записване и ред с месеци или с години, за да си ги купи човек. Например за апартамент или автомобил, ако си без връзки, т.е. не си комунист отявлен или доносник, си чакаш поне 8-10 години, „за да ти излезе реда“. За пералня, печка, прахосмукачка се чакаше по-малки – 1-2 до 3 години. Абсурдно звучи, но беше факт.

Още за 10-ти ноември през годините писах:
Моят 10-ти ноември
10 спомена от преди 10-ти ноември

Блог на 8 години – ха честито ми!

IMG_0695

през ноември 2006-та, преди 8 години (уау!) започна живот този блог 🙂

дори не мога да повярвам, че е минало тоооолкова много време, сякаш беше вчера

няма как да не кажа благодарност за Гори, която тогава ме насърчи „абе не ти ли е време да иаш блог?!“, за Тони Валяков, който така любезно хоства този блог оттогава насам, към всеки, който ме е провокирал да пиша или е чел и коментирал тук

блогът ми носи много нови приятели, понякога хейт, често приятни изненади и най-вече удовлетворение

почетпи се с тези сурови home made бонбони по повода, и да продължаваме заедно напред!

Защото бързахме да забравим.

995777_10153121510820386_418729799_n

Много пъти се питаме: Защо ни се случва всичко това? Защо трябва да страдаме? Защо сме най-бедните в Европа? Заслужаваме ли го?

Всичко, през което обществото ни минава през последната година, през последните 10, през последните 25 години е защото не си взехме уроците овреме. Защото бързахме да забравим.

Бързахме да забравим страха, който беше дълбоко във всеки от нас, загнезден, впит, унищожителен страх. Страх като обратното на живота.

Бързахме да забравим срама, който произтичаше от страха. Дълбоко в нас. Срам от себе си, от неспособността си да се съпротивим на страха. Срам като обратното на достойството.

Бързахме да забравим времето на несвобода.
Времето на липса на думи.
Времето на липса на личности.
Времето на отсъствие на Аз-а.

Затова се отзовахме в собствения си капан – от бързане. Затова и продължихме да търсим зависимости, защото така бяхме израсли – като птици в клетка. Те, както е ясно, мислят летящите, свободните, за болни.

Дали всичко свърши? Или имаме да учим още уроци? И дали не е време да си припомним и да не оставим в забрава важното, от което все още имаме да взимаме поуки?

/снимка: Комитата/

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

моите 5 най-позитивни снимки на 2013

хей, как ще запомним 2013-та?

всеки може да се включи – няма значение дали е снимано с телефон или фотоапарат, важното е това да е важен, положителен момент за теб или България.

разрови си албумите, избери снимки, усмихни се!

изпрати ги на positiveness2013@gmail.com до 23.12 и на 24 ще има топ 50 на positiveness2013.wordpress.com!

няма награди, всичко е само за идеята!

ето 5 от моите най-любими снимки за 2013-та

усмивките от площада (Ани и Марта) и Are you nuts?! 🙂 19 юни

IMG_3821

revolution или усмивката на Лора насред протеста на 21-ви юни

IMG_4103

усмивките на Събина и Крис малко преди нощта на Белия автобус и самия него в кадър …, 24 юли

IMG_6797

усмивката на Тереза в акцията „целуни полицай“, 27 юли

IMG_6914

и малката Мария, която е лице, усмивка, чар на площада и специален посланик на в-к Протест, 3 септември

IMG_8646

и при Събина

#дансwithme #оставка #избори

спомени от барикадите #дансwithme

времето е онова мътното време на 89-та, 90-та, 91-ва

за това как дойде 10-ти ноември при мен съм разказвала, а ето и за след това

в университета сме, първи-втори курс. има стачка. помня я бледо някак, а някак много ярко. отмениха ни сесията. остана за есента. топло е. ние сме в Ректората. отпред има нещо като барикада. да, като по филмите за Френската революция. ама наистина. ние сме еднакво млади и ентусиазирани. някои преподаватели са с нас. хората, неучастващи, са уплашени. промяната е голяма. толкова голяма, колкото младите днес не могат да си представят. времето е гладно. по-гладно от соц-а, когато имаше малко. въпреки нямането на барикадите от време на време се появяват хора, различни, носят сандвичи, вода. приемаме всичко, делим си. говорим. говорим. говорим.

после нещата са някак ок. за малко.

зима 96-та, 97-ма. повече позната като виденовата зима. зимата на още по-голямата немотия. пак барикади и пак отменена сесия, но този път е зима. студ. национална стачка. два дена София е без градски транспорт. ходим пеша. пак до Ректората. на третия ден се случват събитията при Парламента. протестиращите нахлуват. в тази зима моята заплата в Софийски университет стига колосалната сума 4 долара за 1 месец, за месец февруари … вероятно непреживелите го не могат да си представят, на фона на днешното охолие в магазините – влизаш в магазина за хранителни стоки и рафтовете са празни, празни. тук-там само изостанала консерва домати или пакет обикновени бисквити.

за всеки, който не е минал през тези две изпитания днес вероятно звучат като истории, останали отдавна в миналото. като човек, преживял на два пъти всичко това виждам, че твърдо сме поели пътя към нов подобен сценарий. и да – това е сериозно и да, това е реално. свидетели сме на 50 дена умела работа на упралвяващите ни именно в тази посока.

photo

как попаднахме отново в 90-те

#дансwithme

скачай.

SMALL11

скачай се води тийн постановка. но не е (само) тийн. модерна, динамична, музикална, смислена, яка е. връща ни в 66-та, на бул. Георги Димитров. и бягаме по покривите на сградите в центъра на София.

искрени комплименти за целия екип – актьори, режисьор, драматург, музика, сцена. заведох сина си. ще заведа и баща си. препоръчвам и на теб. скачай. в театър София. заслужава си.

Диоген и далечни спомени

diogen„за разлика от другите жители на Атина той презирал светските удоволствия и смятал суетата и желанието за изкачване в социалната йерархия за празни усилия“

живеел в делва и през деня обикалял с факла в ръка да търси честен човек

не се страхувал да каже на Александър Македонски да не му скрива слънцето

още за Диоген – в wikipedia

знам, че звучи наивно. но пък е мило. тази картинка е с последна редакция от февруари 1999-та. рисувах я на ръка, а после я анимирах. и беше за редизайна на сайта ми, като илюстрация за една от страниците (за всяка страница имах различна картинка). през онези години сайтът ми беше само с текст, а исках да стане по-модерен, но да остане мой и му нарисувах всичко на ръка. първата страница беше като пъзел, голямо клише. спомени.

моите уловени прекрасни мигове

IMG_3704

хубавите мигове са за това – да са мигове. идват и хоп – си отиват. остават спомените за тях. а снимките пазят спомените по-дълго.

затова фотоапаратът ми е винаги с мен 🙂

този пост е по покана на fotoprint.bg