Свети Никола от Залива на подковата

15129977_1431332583560971_800591354_n

Свети Никола от залива на подковата е новият роман на Екатерина Костова. С изчитането му у мен нахлуха тъга и размисъл. Романът е за късния соц и за прехода, онзи нескончаем преход, в който още живеем и в който откриваме още и още не дотам приятни страни.

Цялото интервю с Екатерина е в Kafene.bg

Как се „роди“ „Свети Никола от залива на подковата“?

Както се случва с всяко раждане, след износване 🙂 Мислех за историята не 9 месеца, а години. Бях я започнала след няколко прекрасни лета в Черноморец преди още да посрещнем новия век. След това престанах да ходя в градчето. До 2014-та, когато се върнах на същото място. Юли, мъжът до мен, настояваше да го направя, защото виждаше, че се вълнувам от недоразказаната история. Хората, част от чиито истории са включени в сюжета, се бяха променили, разбира се. Черноморец беше различен. Аз – също. Странно е как животът „разказва“ нашите лични съдби, вплитайки ги в историите на местата, които обитаваме. Трябваше да довърша това, на което бях сложила начало толкова отдавна.

Никола, главният герой, е обикновен човек. Виждаме живота му, разказан, в цялото му лъкатушене нагоре-надолу в книгата. Успява да се понесе и по течението и да търси как да бъде човек, от истинските. Докато четох книгата дойде и тази рисунка, затова споделям и нея. Никола е като теб и мен, един от нас. Тъгата и тежестта на живота са вечен негов спътник.

 

img_9600

Пълен си с минало. То тежи. или 9 книги за соц-а

14264163_1113799608688222_6125665478256683056_n

По повод тази черна дата 9-ти септември ми се ще да преговорим няколко чудни книги по темата, които ако не си чел силно препоръчвам:

След месец организираме събитие посветено на тези книжи: 6 октомври 2016 от 18.30 в книжарницата на Сиела при Ректората. Заповядай!

 

Анна и Алената глутница

IMG_7690

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“

Свободата е нещо, което се отстоява непрекъснато или още 3 абсурдни спомена от соц-а

The Fall fo the Berlin Wall

Някои неща, които днес, 26 години по-късно, дори не можем да си мислим, че ни се случваха през соц-а:

  • Не можехме да излизаме в чужбина. Нито за почивка, на екскурзия, никак. Малцината, които пътуваха, бяха или отявлени комунисти или вероятно доносници. В късния соц вече пускаха до соц страни да се пътува една идея по-лесно, но отново след много бюрокрация, писмени покани, дълги одобрения и т.н. Не знам младите хора днес дали имат въображение да си го представят това.
  • Нямаше избор в магазините. В магазина имаше максимум два вида хляб (бял и Добруджа), един вид мляко, един вид кисело мляко, един вид сирене, един до два вида салам. Пред магазините, специално в късния соц имаше винаги опашки, ако продаваха нещо различно. Например само по коледа пускаха банани и портокали и на всеки продаваха само по кило. Това беше лукс. Същото важеше за всичко останало – книги, дрехи, обувки и т.н.
  • За някои неща се чакаше със записване и ред с месеци или с години, за да си ги купи човек. Например за апартамент или автомобил, ако си без връзки, т.е. не си комунист отявлен или доносник, си чакаш поне 8-10 години, „за да ти излезе реда“. За пералня, печка, прахосмукачка се чакаше по-малки – 1-2 до 3 години. Абсурдно звучи, но беше факт.

Още за 10-ти ноември през годините писах:
Моят 10-ти ноември
10 спомена от преди 10-ти ноември

Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ

soc-g

Изписвайки го дори се замислих – колко ли хора днес знаят какво се крие зад „НРБ“ от „Соц гурме – куриозната история на кухнята в НРБ„? И още по-добре ако са по-малко!

Въпреки вероятно странното или непонятно звучене за по-младите на „НРБ“ и може би тотална непонятност кому е нужно връщане в това време, за мен книгата на Албена Шкодрова е машина на времето! Шедьовър, който през наглед лесната и приятна тема – храната – прави разрез до болка на едно болно, постно, гладно, мизерно време. И все пак време, в което сме живяли, обичали, готвели, дори създавали, макар и рядко някой и друг бисер, просъществувал успешно и до днес. Като бисквитената торта или шопската салата.

Изключително задълбочен прочит на тези години между 9 септември 1944-та и 10 ноември 1989-та година. В много пластове. С цвят. С доста свидетелства. С чувство за хумор. Без преувеличаване или залитане.

За бригадите и впрягането в труд на ученици, студенти и всякакви служители, за запаруването в соц-а и силата на ключовата дума „там пуснаха …“, за това как само в България от соц лагера се е произвеждала кока кола и то по погрешка, за ресторантите, за домакинята, която соцът желае да освободи от тиранията в кухнята, но всъщност натоварва още повече, зимнината, чушкопека и още и още и още … За пропагандата, липсата на творчество, уеднаквяването, кръшкането, манипулациите, плановата икономика и още и още и още …

Книгата ми подариха чудния екип на Ей Би Си Дизайн още за Коледа. Но едва сега успях да я дочета. И въодушевена споделям с всички.

Благодарна съм на Албена, че е захванала тази тема, толкова сериозно и пълно. Изданието е чудно – комплименти за Жанет 45. Браво и на Велина Мавродинова за корицата!

 

10 спомена или защо помня времето преди 10 ноември с лошо

естествено, че съм била дете и всичко ми е било по детски леко и чудесно. приятелствата, игрите, тичането из парковете, разговорите до късно на улицата, безгрижието … но няма как да не помня соца и с друго:

  • опашките за банани – по кило на човек, само по Нова година, поради това обожавам банани и до днес;
  • униформите в училище и строгият ред за якички, 3/4 чорапи бели, дължина на полите, вързаните коси, прегледа на ноктите, унизителното изкарване пред строя ако не си както се изисква;
  • забраната на вицовете, защото даже да не са политически някой може да ги изтълкува така и да те изтропат, та родната милиция да те отведе;
  • възможността родната милиция да те проверява и прибира за щяло и нещяло;
  • невъзможността да се слуша „западна“ музика, да се гледат филми, да се четат книги, които не са позволени;
  • невъзможността да се пътува – не само извън страната, но и в някои части на страната, това е толкова трудно дори да си го представим днес;
  • празните рафтове и еднаквите стоки за всички, а за капак и еднакви заплати за всички, еднакви официални заплати за всички в държавата – около 120-130 лв;
  • далаверата и стритата икономика, движена от „нашите“ хора, размяната на валута, стоки с долари, корекомите, в които само отбрани имаха право да пазаруват и чакането с месеци и години, списъците за купуване на печка, кола, апартамент;
  • фактът, че много деца мечтаеха родителите им вместо да са лекари и инженери да са тираджии или митничари, че да имат вносни неща у дома, разбирай касетофон или хубава кукла;
  • пропагандата – всички вестници, учебници, телевизия говореха колко велик е соцът, Тодор Живков, СССР и как социализмът е върхът на сладоледа, всеки ден, ден след ден, по всевъзможен начин; огромна лъжа, която оформаше целият ни свят – от гнилия капитализъм, който се разпада, до върховенството на всезнаещата и всеможеща Партия любима … явно тази пропаганда още работи, щом 55% от хората днес казват, че бай Тошо е позитивен герой – уау!

списъкът може да продължи. още и още. и в най-кошмарните си сънища не искам да си спомням за онова време. и няма нормален човек, които да иска това недоразумение да се върне. честит ни 10-ти ноември! ако не друго, поне свобода имаме!

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

соц културата живее и днес

невероятен материал на Петър Добрев за соц културата и живота й днес!

искрени поздравления за Петър и смелостта да пише за това! за първи път виждам подобен „прочит“ на явлението Лили Иванова и напълно го приемам, дори с риск да скандализирам някои приятели, които са й големи фенове, както и на всички останали цитирани и нецитирани соц страшилища, които вилнеят на родната „културна“ сцена и до днес, изцяло в поддръжка на неизменно управляващите леви и незаменими без значение от политическия контекс!

съгласна съм, че култура през соц-а и нямаше и имаше, или поне ми се иска да вярвам че е било така, отвъд казионните, подпомагани от „партия и родина“ „творци“ има и други

ще ми се да вярвам, че унищожаването на интелигенцията и завирането й в лагери, „запушването“ на устите на мислещите все пак е оставило мислещи, творящи хора; малкото такива отвъд го доказват и се радвам, че ги има

и защото не писах за филмите в К15, може би тук дори пак с риск да съм не много популярна с това им поставяне в подобен контекст ще споделя, че очаквах повече, наистина повече
този, който остана след гледането на всички за мен е филмчето на Шошо – поздравления за него, както и двата на Богданов и Мисирков, които може би бяха с най-преки послания