Пълен си с минало. То тежи. или 9 книги за соц-а

14264163_1113799608688222_6125665478256683056_n

По повод тази черна дата 9-ти септември ми се ще да преговорим няколко чудни книги по темата, които ако не си чел силно препоръчвам:

След месец организираме събитие посветено на тези книжи: 6 октомври 2016 от 18.30 в книжарницата на Сиела при Ректората. Заповядай!

 

Анна и Алената глутница

IMG_7690

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи