както винаги Гугъл подобаващо отбелязват 2-ри април – 205 години от рождението на Андресен – със серия илюстрации по приказките му, вплетени в логото. 2 април е и денят на книгите за деца.

„Наречен Малка Нобелова награда, през 1958 година ЮНЕСКО учреди Международен Златен медал на името на Андерсен. На всеки две години се връчва награда на най-добрия детски писател и художник на детски книги. Наред със световните писатели: Астрид Линдгрен, Селма Лагерльоф, Туве Янсон, Луис Карол са вписани в почетния списък на IBBY (Международен съвет за детски книги) и нашите писатели Валери Петров за „Пет приказки“ през 1988 година, Йордан Радичков за книгата „Малки жабешки истории“ през 1996 година и Веса Паспалеева за „Пролет в родината“ през 1980 година. Ангел Каралийчев е първият български писател, вписан в Почетния списък.“

за себе си отбелязах деня с посещение на сакралното място, наречено книжарница и накупуването на книжки за цял куп малки приятели около мен. зарадвах се на радостта, с която бяха посрещнати книжките. надежда има.

като двоен червен aftershock на екс – отново

след преследването на дивата овца продължението на историята идва очаквано-неочаквано, малко по-описателно, все така ексцентрично-хаотично, философско-митично, много „ала Кафка“ и все пак достатъчно „ала Мураками“

търсене на себе си, търсене на другите, търсене на смислите, паралелни светове, стая със скелети и преминаване през стени, нищоправенето като смисъл, проститутки, чието заплащане се счита за разход, животът като танц – танцувай, танцувай, танцувай …

„прахосничеството е висша добродетел“

„посредствеността е като петно на ризата, което никога не се маха“

„хора умират през цялото време. Животът е много по-крехък, отколкото си мислим. Затова се отнасяй с другите така, че да не остане причина да съжаляваш. Справедливо и ако е възможно, искрено.“

отдавна не ми се беше случвало да чета нещо с подобен обем – над 800 страници, но ме увлече много, прознавам си и не успях да я оставя в последните дни, докато не я допрочетох

Изворът на Айн Ранд, макар и писана преди повече от 60 години звучи много увлекателно, заплита любовни елементи сред множество философски разсъждения за алтруизма, егоизма, себеотрицанието, посредствеността и таланта, смисъла на живота и важността на това, да бъдеш себе си. в центъра на всичко е човекът.

ето на посоки няколко кратки цитата

„интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни“

„знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. “

„замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. … Вайкат се, че не разбират смисъла на живота … Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че „трябва да открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. … Но според мен то е най-срамното.“

книгата си заслужава. благодаря на човекът с малката книжарничка на Оборище, който ми я препоръча. при възможност ще намина да си поговорим за книгата и да си набавя нови четива.

години след Сатанински строфи попаднах случайно на срам на Рушди
след Орхан Памук бях силно изкушена да мина още малко по-на изток и срам ме отведе по магически и в същото време много модерен начин натам

действието се развива в Пакистан, има политически линии, но е като приказва от 1001 нощ, поднесена без свян и със силен акцент върху детайла, една плетеница от истории, хора и техните съдби, мисли, чувства

за пореден път открих за себе си колко е малък светът и колко еднакви сме хората, без значение къде именно сме родени, дори без значение на религията или културата, в която сме възпитани

срамът и безсрамието са еднакви навсякъде. хората са еднакво чувствени или безчувствени, еднакво лицемерни или истински отдадени

ето малък откъс, който може да ни накара да се замислим дали Рушди говори за град в Пакистан, България или другаде:
„Застроиха новата столица с бетонни кутийки – паметници на нетрайните ценности и еснафщината. Куполът на джамията, който напомняше на земното кълбо, бе започнал да се пропуква и колкото и да се надуваха и пъчеха околните нови постройки, те също бяха започнали да се разпадат … по тези краища демокрацията дълго време не бе желана гостенка и сега напираше да си навакса.“

нашите дни не спират, както се пееше в една старомодна днес песен – времето е наше, а друга мъдра мисъл на голям българин от по-предна епоха допълваше – и ние сме във времето

отвъд това лирично отклонение след Денят на Земята дойде и Световният ден на Книгата – 23 април

по този повод днес се напъхах в малка книжарничка, натъкнах се на бъбрив млад книгопродавач, който с малко добри думи на вече избраните от мен две книги успя да добави още две и да изтръгне обещание от мен да намина след като ги прочета да си поговорим за тях; някак не успях да му вмъкна, че най-впечатлилите ме книги описвам в блога си

човекът силно роптаеше против издателите и това, че само у нас на книгите се начислява ДДС и че ако се махне, хората ще купуват повече книги. предполагам е прав. наистина ми звучи глупаво да се слага ДДС на книгите. но не знам, дали хората ще купуват повече книги от сега.

ето няколко бързи хрумки как да отбележим денят на книгата:

– като си купим една или повече книги;

– като купим няколко детски книжки (не лъскави, но с хубави приказки) и ги подарим на децата около нас;

– като подарим на някой около нас книга, която вече сме прочели и мислим, че ще му хареса;

– като оставим вече прочетена книга в любимото си кафене, за да я намери друг готин човек и я прочете, после сигурно и той ще я предаде нататък;

– като посетим библиотеката и си вземем книжки за четене от там;

– като върнем отдавна забравени книги на библиотеката или приятели, които са ни ги дали;

– като съберем няколко вече непотребни ни книги и ги дарим в близката библиотека или училище, а за по-детските книжки – и детска градина;

– като просто почетем в този ден малко повече, ей така за себе си;

– като споделим с приятели на кафе, в блога си, туитнем или се присъединим в група „Аз чета“ в някоя социална мрежа – за последните прочетени книги, за любимите ни книги и автори;

– като започнем да пишем наша книга, за която отдавна корим планове, а все отлагаме;

– като почетем малко на свои възрастни роднини, които вече не могат да четат, или на наши незрящи приятели;

– като почетем приказки на децата от входа или на площадката, както ще направят утре и готините студенти от Книгоиздаване III-ти курс, за моя голяма радост.

сигурно има още много варианти, но набързо – толкова от мен. дано вдъхнови някого.

всъщност ако се замислим съвсем логично е именно български автори да да на първите места в подобна класация

не че Под игото е по-добър роман от Майсторът и Маргарита, но просто няма да е логично (дори и при червено управление) да сложим руски автор за любим на българите, нито пък Стайнбек, например

Под игото вероятно е най-започваният (а може би и прочитан) роман от български автор, логично; за Време разделно се съмнявам да е по-четен от Тютюн, но сигурно хората са гледали филма и затова са го посочвали

и четирите Под игото, Време разделно, Тютюн и Железният светилник са като че от учебната програма от 8-10 клас и това, което излиза е, че българите четат основно до тази възраст и каквото тогава прочели – това

предполагам, че при реални резултати Бай Ганьо би бил в десятката

радостно е все пак, че в 100-тицата има имена на съвременни български автори, които предполагам след 100 години ще са в 10-ката – Георги Господинов (37), Свобода Бъчварова (72), Захари Карабашлиев (78)

и както бе казано в коментарите към предния ми пост по темата от in2h20 „Предаването бе опит да се намери нещо дето е общ знаменател за нацията. Е, провали се. Нацията е без общ знаменател. Което я прави почти модерна.“

няма да коментирам другото „4етене“ (вече писах за него тук още в началото му и си казах мнението), но ми харесва инициативата на Eneya и се включвам без покана

ще изброя някои книги, които харесвам и са оказали силно въздействие върху мен (предполагам най-вече в по-младежките ми години, тези всичките или почти всичките са четени около 20-те),  без да ги подреждам по степен или важност и като си оставям вратичка да допълня когато се присетя за още някоя

Портретът на Дориан Грей на Оскар Уайлд и всичко от Оскар Уайлд

Майсторът и Маргарита на Булгаков и всичко на Булгаков

Любов по време на холера на Маркес и всичко на Маркес

Quo Vadis на Сенкевич

Махалото на Фуко на Умберто Еко и всичко от него

много харесвам и съм чела по няколко неща от Кафка, Камю, Хемингуей, Стайнбек, Фокнър, Капоти, Селинджър, Рей Бредбъри, Пастернак, Моъм, Мураками, Орхан Памук, Набоков, Кундера и изпускам сигурно още

не знам кой е най-великият или най-любимият роман, мисля, че има нещо не добре поставено още в самото питане, а освен това защо трябва да имаме любим роман, какво значи любим роман – онзи, с който сме изкарали 6 в 8-ми клас или който препрочитаме честичко, или от който сме извадили най-много цитати в тетрадката …, значи ли това, че имам любим роман, че съм учена, начетена, че обичам да чета или съм по-различна от останалите и ако не съм и нямам любим роман и не чета книги дали бих се трогнала ако разбера, че еди кой си роман е любим на теб или на хората по принцип?

любопитна съм за любимите книги / автори на Илла, на Дачи (после и за поезия ще питам и знам, че там ни съвпадат донякъде вкусовете), на Юнуз и който още поиска да се чувства поканен или е прилъстен от темата

напоследък не писах много за книгите, които изчетох, но все пак решавам да пиша за поне две от тях – Черната кутия на Алек Попов и Валс на раздяла на Милан Кундера

–

Черната кутия е от серията съвременни романи от родни автори, които намирам за много модерни, много не-български и все пак български. бях чела Спътник на радикалния мислител и бях чула доста похвали за Черната кутия, а след като го изчетох намерих из нета и критики. за мен романът е много добър, динамичен, раздвижен, с гледната точка на двамата братя Нед и Анго, редувана с всяка глава ми беше приятно. свръх реалистичен на моменти (особено при случите, развиващи се в България, колко познато и хм, някак неудобно, погледнато с чужди очи – завода, гробището, партито на юпитата с присъствието на звездата Азис), малко като американски екшън в други (моментът в който доброто възтържествува над злото, типично за холивудска лента, с гръмотевицата и хамбара).
романът е твърде близо до мен с темата за търсенето на бащата и на себе си, у двамата братя – различно. малко митично, силно носталгично, на моменти наивно. мисля, че беше най-силната линия в романа, поне за мен.

силно препоръчвам прочитане.

–

Валс на раздяла също не е нова книга, а от тези, които догонвам. издадена е 2005-та, а е писана в началото на 70-те. харесвам Кундера. текстът е много зрял, темите сериозни и дори на от първите страници историята да изглежда леко скучна, защото става дума за виден тромпетист, обвинен за бременността на медицинска сестра в провинциален санаториум, всъщност проблемите и пластовете са много, размислите също, философията – и тя. връщането назад във времето действа носталгично, но голяма част от темите са от онези, винаги актуалните – живота и смъртта, в парите ли се крие щастието, любовта и изневярата … ще си позволя кратки цитати:
„мъжката любов отделя жената от тълпата“
„аз съм против това да натрапвам щастие на хората. Всеки има право на своето лошо вино, на своята глупост и на своята кал под ноктите“
„защото най-простите неща съществуват тук долу на земята без обяснения и без причина, защото причината за тяхното съществуване е у самите тях“

Лидия ме провокира да се върна назад във времето и да се замисля защо обичам да чета (книги).

първо бяха книгите у дома и в домовете на двете ми баби – огромни библиотеки, книги най-вече на български при едната, а при другата – на френски, английски, немски, арменски и други езици; „детско-юношеската“ литература около мен винаги изобилстваше, а в годините да детството ми живеехме скромно, но от най-желаните подаръци по празниците бяха книгите; виждах родителите си да четат, бабите си неизмено също, може би това е запалило начална искрица

после мисля, че имах голям късмет в гимназията, защото кръгът от хора в нашия випуск, които се интересуваха от книги беше не голям, но много силен; беше време, в което ходехме на бригади по месец лятото и после пак есента и имам незабравими спомени за това как събираме картофи на полето или берем грозде и играем на игри за познаване на книги, за припомняне имена на герои или сцени – тук се появиха за първи път „заглавията като пароли“; в тази тийн възраст средата диктува, а при мен и нашия клас / випуск просто се случихме заедно. ако трябва да съм честна нямам спомен от силна среща с автор или влияние на учители, за жалост; в тази възраст започнах да чета някои френски автори в оригинал, което остави ярък отпечатък в съзнанието ми а и направи да виждам красотата на езика в детайл; книгите се разменяха много, защото времената бяха трудни и някои заглавия просто потъваха, може би това правече книгата още по-ценна

може би най-много книги прочетох в студентските си години, много интензивно, такива, свързани с ученето и такива, подсказани от приятелите наоколо, беше нещо като неутолима жажда, беше и времето в началото на 90-те, когато започаха по-масово да излизат познати автори и чакани заглавия; именно тогава имаше превъзходни книги на световни автори в разкошни издания на руски, а родните още прохождаха, така че четяхме много и на руски; след като приятелският кръг изчетеше серия книги – говорехме за тях, обсъждахме ги; събирахме се и четяхме поезия. беше красиво

днес се радвам да откривам четящи хора сред тези около мен, но не съдя нечетящите, може би магическата фея на думите не ги е споходила (още)

радвам се на днешния ден, в който човек, стига да иска, може да прочете всичко, написано някога някъде

нежна и тъжна, с много спомени и теми за размисъл – такава намерих „Никога не ме оставяй“ на Кадзуо Ишигуро. хареса ми.

чисто човешките отношения, творчеството, като нещо уникално за човека, за донорството и живота, за клонирането и всичко, произлизащо от него, антиутопично, немислимо

макар книгата да е издадена към поредицата съвременна европейска проза на Колибри и да е вписана сред 100-те най-добри английски романа за последните 100 години от Time, макар действието да се развива в Англия има нещо много източно и странно различно; любопитно е също, че при автор мъж разказът се води от едно момиче, женската гледна точка е уловена

не мога да се въздържа от коментар по абсолютно несвързаната с текста на книгата анотация на гърба на книгата, както и много не добрата й (и отново далеч от романа) корица