Атлас изправи рамене

искаше ми се да съм чела тази книга (и всичко на Айн Ранд) в началото на 90-те, а ето, че разочароващо излиза у нас едва сега – 20 години по-късно … и все пак е добре, че е факт вече и на български

апокалиптична и много плашеща, но и оптимистична до крайност, мотивираща, разтърсваща. на моменти фабулата много напомня Изворът и това леко ме дразнеше. на места случките са предсказуеми. на места героите са прекалено идеализирани, в крайно черно и бяло. отново компанията е изцяло мъжка, а жената е една-едничка в центъра, перфектна и желана от всички. задължително и естествено в контекста умното е и физически красиво. но цялото те кара да се замисляш на всеки ред, да се радваш, че живееш и че има смисъл.

и други го казват – ситуацията често напомня нещата тук и сега при нас. и в света като цяло. в книгата може би типично по американски има хепи енд. за реалността ни не знам дали ще е такъв. за момента нито Атлас нито Джон Голт са на хоризонта.

за всички, на които такъв обем страници им се виждат плашещи твърдо казвам, че има смисъл от всеки ред. в доказателство ето малко извадки:

„способноста да се мисли е единствената основна добродетел на човека, от която произтичат всички останали“

„радостта не не липса на болка, интелигентността не е отсъствие на глупост, светлината не е липса на тъмнина“

„никога не съм се чувствал виновен заради ума си. никога не съм се чувствал виновен за това, че съм човек. не приемах незаслужена вина и така бях свободен да спечеля и да опозная собствената си стойност.

„всяка работа е акт на философия. и когато хората се научат да възприемат продуктивната работа – и онова, което е неин първоизточник – като стандарт за моралните си ценности, ще достигнат до онова ниво на съвършенство, което е тяхно право по рождение и което са изгубили …“

нищо ново под слънцето

„Едно време минаваха бързо от тук и беше невероятно да ги гледам – бяха забързани  като хора, които знаят къде отиват и нямат търпение да стигнат там. Сега бързат, защото ги е страх. Не ги движи цел, а страх. Не отиват никъде, а бягат. И не мисля, че знаят от какво искат да избягат. Не се гледат един друг. Трепват, когато някой се допре до тях.  Усмихват се твърде много, но усмивките им са грозни – не са радостни, а умолителни. Не знам какво става със света.“

писано преди 50 години. Айн Ранд. Атлас изправи рамене.

Изворът. Айн Ранд

120932z отдавна не ми се беше случвало да чета нещо с подобен обем – над 800 страници, но ме увлече много, прознавам си и не успях да я оставя в последните дни, докато не я допрочетох

Изворът на Айн Ранд, макар и писана преди повече от 60 години звучи много увлекателно, заплита любовни елементи сред множество философски разсъждения за алтруизма, егоизма, себеотрицанието, посредствеността и таланта, смисъла на живота и важността на това, да бъдеш себе си. в центъра на всичко е човекът.

ето на посоки няколко кратки цитата

„интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни“

„знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. “

„замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. … Вайкат се, че не разбират смисъла на живота … Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че „трябва да открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. … Но според мен то е най-срамното.“

книгата си заслужава. благодаря на човекът с малката книжарничка на Оборище, който ми я препоръча. при възможност ще намина да си поговорим за книгата и да си набавя нови четива.