Хотелът на спомените. Златко Ангелов

IMG_9317

Със Златко сме приятели, но не можах да отида на представянето на книгата в София миналото лято. Но, съдбата си знае, поръчах книгата от любимата ми Книжарница зад ъгъла и когато минах да я взема – получих копие с автограф от автора! Ето така сега си имам надписана „С любов от автора“ книга 🙂

Тази книга четох преди няколко месеца и дълго изчака. Но мисля, че е нужно да разкажа за нея.

Хотелът на спомените на Златко Ангелов е мащабен роман, обхващаш няколко десетилетия и поколения българи през соц-а в България и след това – разпръснати по света.

Не крия, че изучавам соц-а и най-малкото заради това ми бе много любопитно да прочета романа. Разбира се и защото уважавам и харесвам Златко Ангелов. Затова и първата част изчетох бързо. Историята, допълнена с философски разсъждения, музикални произведения, литературни шедьоври. Вагнер, Бах, Пруст …

Във втората част имаше други акценти, които бяха много интересни за мен.

Като цяло – сложните човешки взаимоотношения. Егоизъм. Сексуални привличания. Вербуване. Убийства. Силни страсти. Болезнен реализъм.

Пари, власт, любов, изневери, шантажи, конспирации – по много от всичко това и повече има в романа Хотелът на спомените.

Като обръщение, завет към семейството и България.

Може би на моменти романът ми звучеше назидателен, дидактичен. Може би защото авторът му е много честен. Може би ме е сварил в такова настроение или съм видяла сред персонажите себе си или свои роднини.

„Но тогава не знаех, че всеки човек се променя. Не знаех, че животът уморява.“

„Този народ се самоотстрани от историята, самообрече се на безлично съществуване, на една незначителност сред голямата картина на света, която отглежда ниско самочувствие и предизвиква към хронично търсене на виновника за трагедията в силните на деня или в иносказателните пророкувания.“

„Както на всяко човешко същество, което съгреши и съгрешава, му се полага прошка. А прошката е спасение, нали?“

Всички, които се вълнуват от тези теми – романът е за вас.

влакът за Емаус. Теодора Димова

photo

„нещо в мен се затвори завинаги, вглеждам се в това затворено пространство, опипвам го, изследвам го, искам да разбера какво е то, по дяволите, какво точно е то, всеки има право да се влюби … защо тогава тази болка в мен, тази изтръгнатост, защо бродя нощем по улиците, а не благодаря и не вървя по пътя си … Една и съща кухота. Една и съща липса на Бог. Една и съща яловост.“

обичам Теодора Димова да ме отвежда в този свят на болка и обич, на трескавост и спокойствие, на приятелство и любов, на лутане и вяра, на мъка и освобождаване, тъга и оптимизъм, из малките улички на всеки български град и влаковете тракащи през полетата. един безкраен път. в който човек открива още и още от света и от себе си. и иска още и още.

задължително четиво е Влакът за Емаус, също както и Майките

и съм толкова щастлива, че имаме човек като Теодора Димова сред нас днес тук, който твори така прекрасно!

телесни плевели

IMG_1148

телесни плевели е новият сборник на Алек Попов, събрал 6 разказа. общото между тях – телесното, тялото. фантастичното не е много, на границата е с реалното

харесаха ми и вятърът на старостта, макар да исках още от тази история, хареса ми и телесни плевели – беше ми най-любопитна като сюжет, хареса ми и историята на един танк – прозвуча ми много позната. душевадеца малко ми досади с разточителство и соц образи, solve et coagula ми беше по-сладко от нужното, а ковачи – по-директно от нужното. по ковачи тази вечер е премиерата на постановка на Възкресия Вихърова

„пътуването продължава, макар че морето винаги крие изненади. новите брегове може да се окажат дори още по-опасни, населени с още по-обсебващи видове … “

корицата е много нежна и добра, според мен

вероятно ще ти е приятно да я изчетеш. лека е.

писах и за черната кутия

още за телесни плевели има в Kafene.bg

българското Голямо четене

всъщност ако се замислим съвсем логично е именно български автори да да на първите места в подобна класация

не че Под игото е по-добър роман от Майсторът и Маргарита, но просто няма да е логично (дори и при червено управление) да сложим руски автор за любим на българите, нито пък Стайнбек, например

Под игото вероятно е най-започваният (а може би и прочитан) роман от български автор, логично; за Време разделно се съмнявам да е по-четен от Тютюн, но сигурно хората са гледали филма и затова са го посочвали

и четирите Под игото, Време разделно, Тютюн и Железният светилник са като че от учебната програма от 8-10 клас и това, което излиза е, че българите четат основно до тази възраст и каквото тогава прочели – това

предполагам, че при реални резултати Бай Ганьо би бил в десятката

радостно е все пак, че в 100-тицата има имена на съвременни български автори, които предполагам след 100 години ще са в 10-ката – Георги Господинов (37), Свобода Бъчварова (72), Захари Карабашлиев (78)

и както бе казано в коментарите към предния ми пост по темата от in2h20 „Предаването бе опит да се намери нещо дето е общ знаменател за нацията. Е, провали се. Нацията е без общ знаменател. Което я прави почти модерна.“