Броеница на щастието се казва първата книга на Ивет Лолова. За Ивет вече съм писала тук – когато стана Рицар на книгата и днес потвърждавам, че Ивет е от най-интересните хора, които познавам. Тиха, но категорична, усмихната и винаги готова да помогне, а е редно да добавим вече – талантлива в писането.

Знам за тази книга от няколко години, още от когато беше само идея и много се радвам, че вече е факт. Не е лесно да се пише. Книга за епилепсията още по-малко. Но много ми се иска да е ясно днес, че тази книга е всъщност за майчинството, за отношенията между хората, за устояването, за тържеството на живота над болката, за силата, която всеки от нас носи. Трябва да се прочете. Всеки от тези фрагменти щастие, поднесени в слово, е късче споделеност и дар. Благодаря ти за тях, Ивет!

Е, поговорихме с Ивет за тази Броеница 🙂

Къде намери и как подреди Броеница на щастието?
През 2013-а направих във фб страницата си албум със снимки „Броеница на щастието”. Не помня откъде дойде това име. През годините събирам в него фотоспомени от специални моменти: облак-сърце, къкреща на котлона тенджера с гулаш, пейка в манастирски двор, сухи есенни листа, ръждива врата, цветя за оня свят, т.е. неща, които са ме докоснали щастливо. Четири години по-късно някои от снимките станаха документална основа за фрагментите в книгата ми „Броеница на щастието”. Това е краткият отговор, за дългия трябва отделен разговор.

Има ли рецепта за щастие?
Няма универсална рецепта за щастие, всеки има своя версия. Ако някой реши да ги събере, ще се получи много дълга рецепта, която може да стигне и до километър. Ако е книга, ще е поне десет тома по хиляда страници всеки. Кой ще иска да я прочете? В големи количества щастието доскучава. Според мен най-важното е всеки човек сам да поиска да е щастлив. Щастието не може да дойде при теб насила.

Различните хора – приети ли са и как се приемат в обществото?
Различните още от малки научават, че еднаквите не ги приемат добре. Детската ясла, градината, училището ни – не са пригодени за деца със специални потребности, не са подходящи за деца, които приемат лекарства за някакво заболяване. Директорите избягват да взимат такива деца. По лесно е да ги изолират, да ги отстранят от системата, за да не им създават грижи. Не е задължително да си различен с болест. Може да не си като мнозинството заради цвета на кожата си, начин на хранене, сексуална ориентация. Принципът е същият. Когато станах вегетарианка близък човек ми каза, че моята промяна, моят избор на живот и моите ценности го обиждат, правят го да изглежда „луд”. Аз го обиждам с това, че не съм като него. Различните нарушват установения комфорт, статуквото, те са психологогическа заплаха за еднаквите. Странно е нали? Има още много да учим като общество. Държавата и институциите трябва да променят законите и наредбите, да има повече информационни предавания по националните телевизии и то в най-гледаното време. В момента основната работа се върши от неправителствените организации с кампанийни проекти, които медиите подкрепят, но това не е достатъчно, това са капки в морето. Изкуството също може да направи много.

От къде идват оптимизмът ти и вярата в хората?
Вярвам в Ренесансовата представа за човека, че божественото, доброто, е скрито вътре в нас и може да бъде извадено във всеки момент наяве, за да разцъфне, и да даде плод. Нужно е само човек да намери пътя към истината, състраданието, любовта и приятелството. Не е задължително това да стане чрез Църквата.

Може ли светът да бъде по-добро място и как?
Скоро прочетох някъде думи на Бродски, че докато има поне един морален човек в света, светът е морален. Мога да парафразирам: докато има поне един добър човек в света, светът е добро място.
Една от любимите ми песни е на Богдана Карадочева, по текст на Миряна Башева: „Ако до всяко добро същество застане поне още едно, ех, ще започне такъв живот, че само си викам „Дано“.

Благодаря отново на Ивет, че ме въвлече в този щастлив проект и можах да работя с нея по книгата като редактор.

Премиерата е на 20-ти септември в кафе-клуб Влайкова и ви каня 🙂

тези дни излезе от печат новата ми книга, която заедно със Симо писахме – Мисия Татко

и то именно в седмицата на бащите! седмицата, в която казваме Благодаря ти, татко!

затова реших да разкажа за моя баща и изключителната роля, която той има в моя живот. и един начин на учене, който имам от него и който би е бил полезен урок в много ситуации.

на 4-5 съм и сме за първи път с новите ски, подарък от Дядо Мраз (в соц-а беше така), на Люлин планина, в нашия край на София и ще се учим а караме. има много сняг и малко хора. в рамките на час баща ми ми показва рало, как се завива. след това се спуска и казва – Идвай след мен! а, аз викам – Не могааа! но се спискам след него, за да не го загубя и така се спуснахме чак до нашия дом.

ето така се научих да карам ски.

а урокът е – най-добре се учи в практиката.

имам още много какво да разказвам за чудния ми баща! но – друг път. сега каня Денис и Калин да разкажат за бащинството – какво им носи, какво им взима и Филип, Ками, Мирянка – да разкажат за своите бащи, ако искат 🙂

 

на снимката сме двете със сестра ми и с нашия баща – Томс

и да припомня за великолепната кампания за истинския мъж

Много хора подскачат при споменаването на думата „семейство“. Прочитат я като нещо задължително, нещо страшно, лимитиране на свободата, прекалена отговорност или кой знае какви беди над личността. За сметка на тях като че има друга, по-малка вероятно, група хора, които намират семейството за върховна ценност и го издигат в култ, треперят над него.

Семейството, в моето разбиране, е отвъд тези две крайности. И ми се иска да споделя по темата.

Семейството на първо място е грижа, в добрия смисъл на думата, загриженост без тежест. Грижа за другия. Грижа за другия, през която човек се грижи и за себе си. В този смисъл другия може да е всеки. Не е канон кой да е той.

Познавам хора, на които искрено се възхищавам, които прекрасно се грижат за своите семейства и с това са щастливи. Понякога това са семейства от баща, майка, деца, както е по традиция. Но друг път това са семейства в друг състав. И там грижата, любовта и щастието са не по-малки. Може да е само баща с дете, може да е баба с внуците си. Може да прозвучи не на място в нечии уши, но мисля, че Събина е прекрасна майка на Вух и цялото им семейство е готино!

Семейството е този, който те приема и различен, и с разчорлена коса, и с всичките ти хрумки на деня. То няма свян, тайна или нужди. До просто е. То ти дава криле, но и те държи на земята.

Семейство е този, който е с теб, когато се търкаляш със смях по поляните, с който се гмуркате в морето в гоненица. Семейство е този, с когото можеш да си помечтаеш, да си поплачеш или с когото просто можете да си помълчите заедно. Семейството те чака на вратата с усмивка и тича да те прегърне. Семейство е този, на когото звънкаш, за да кажеш „Пристигнах“ след дълъг път или пък просто „Обичам те“ по средата на работния ден.

Семейството е време заедно по всякакъв начин. И не количество време, а качество време.

Семейство са всички, който са заедно и с грижа един за друг. Без значение от всички останали подробности.

И може да е идеалистично или наивно, но ако и там където работиш го чувстваш с грижа, ако наистина ти пука, като за твое семейство – би било чудесно. Пък ако и политиците чувстваха България с грижа, като семейство – ехеее …

p.s. несемеен кодекс – позицията на ДЕОС

лятото се изтъркули бързо. не писах много, защото протестирах. но градината бе добра към нас и след пролетните дейности, за които писах ни даряваше щедро със зеленчуци ден след ден

есента е тук и преди първите студени дни, в които сутрин става около 0 обрах последните зелени доматчета, оставащите няколко краставички, обрахме царевицата за пуканки, наронихме я и оставихме да съхне. сланата попари зелените части на зеленчуковите насаждения и отведнъж те се натъжиха и улиняха. и това някак звучи тъжно, но е началото на следващия цикъл

всички зелени листа, стъбла събрахме и разбира се – в компоста. пръстта отново е мека и рохкава, както напролет. отгоре оставяме пласт листа от дърветата, това е като тор. останаха и невена и латинката, за да красят и за да помагат на почвата да се възстанови

в малък участък ще опитаме с есенен спанак. казват, излизал за 20-тина дни. после ще споделя.

писах още за тиквичките, борбата с белите мушици, битката с охлювите в градината.

след охлювите втора битка се наложи да водим с внезапно появили се, но бързо разпространили се из почти всички растения в тази леха черни и бели мушички. изчетохме където и каквото намерихме из форумите. почти категорично навсякъде пише, че положението е неспасяемо и само химикали ще помогнат.

все пак опитахме с бабини чисти рецепти. намираше ни се около коло коприва. сложихме го в тенджера с 4 литра вода за два дена, получи се силен тоник, който разредихме с още толкова вода и пръскахме растенията, засегнати от мушиците. и се получи! пише, че е добре да се пръскат няколко дена, но ние не успяхме с няколко, а само с едно пръскане.

копривеният тоник се препоръчва и като средство за подхранване на почвата, затова с останалата част обилно поляхме около корените.

доматите, краставичките, тиквичките активно цъфтят в момента и са много красиви.

–

ето и как започнахме градинката

роди ме майко с късмет, пък ме хвърли на смет

малкият Исус е само на около месец, а е вече с две сериозни операции, успешни, останали в миналото. родил се с малформации – спина бифида, шесто дете на майка ромка от Врачанско, която го оставила в родилното. но пък лекарите около него, като рекли, че ще живее това бебе – чудеса направили, докарали го в детска неврохирургия в Пирогов. и лекарите от Пирогов приели Исус като свое дете, оперирали го, след това и медицински сестри и санитарки – всички поели грижата за малкото бебе като за свое – коя му купила дрешки, коя – памперси. депутат дал пари за скъпа клапа, нужна за операцията на главичката.

малкият Исус – разкошно бебе. малко, но преживяло толкова. захвърлено от майка си, но отгледано през първия си месец с много любов от чуждите хора в болницата.

е, вчера дойдоха и го откараха обратно, вече здрав, в болницата във Враца. ще постои там, пък после ще ходи в дом. и дано има все същия късмет нататък.

и дано майка му, като не го иска, поне да се подпише, че се отказва от него, че да има шанс красивото ококорено бебе Исус да бъде осиновено и расте в семейство. защото всеки има нужда от семейство. всеки.

–

писах и за друг Исус, изоставен от родителите си в дома в Долна Баня и тук пак за него, за по-малко деца в домовете, и за филма „Целувка за лека нощ“

фондация Екообщност прави интерсен конкурс „Дърво с корени“, за най-красиво, голямо, забележително, уникално и всичко друго най-дърво у нас.

лично съм виждала уникалното дърво на около 500 години в с. Скравена, дори съм писала тук и гласувах за него

няма значение кое дърво ще изберем в този конкурс или в друг. важно е да ги опазваме, защото в момента нищо че пише за държавата – тя само го охранява, не се грижи за него, а това точно дърво е болно и има нужда от грижи. природата ни като цяло има нужда от грижи, защото твърде дълго я експлоатирахме до безобразие. но това е друга тема.

невинни няма. а срамът е голям. и мъката.

лелките. тези, които са били наоколо и са го допускали и предизвиквали, ден след ден. за тях това не е престъпление. в техния свят болни и недъгави нямат място, те са тегоба. сигурно им е трудно. ужасно трудно в мизерни условия да се грижат за тези деца, изискващи толкова грижа, обгрижване, обич, за да съществуват. но на тези местта обичта е забранена. има само действия без чувства. защото ако има обич ще има и мъка. макар и пряко замесени тези лелки не са толкова виновни. в техните очи така е правилно. може би дори в задълженията им не е включено, че трябва „да ги държат живи“. …

държавата. за държавата е важно да й е изгодно. изпраща подобни домове в най-затънтени места. плаща ниски заплати на малко и то необразовани и удобни хора. за държавата тези деца е най-добре да са възможно по-невидими. и … това, което им се случва всъщност няма значение, докато някой нахален европеец не се намеси. за държавата моделът е работещ. от години. от много години. поне 60. формално държавата си изпълнява задълженията. и тъй като това работи … нищо не се променя. керванът си върви.

ние. виновни сме ние. аз и ти. ти и аз. виновни сме, защото знаем. не подробностите, точната бройка или проценти. знаем, че държавата е такава и лелките й са такива. знаем и не предприемаме нищо. знаем, че имаше Могилино, после разпръснаха децата тук-там и край. забравихме. оставихме така. надявахме се държавата и лелките да са се поучили, да са се променили. но промяната ей така не става. виновни сме, защото не продължихме. всеки ден да напомняме. а междувременно още и още деца се отзоваха в домове. и още от тях измряха. от нашето нехайство.

мъка. и срам. и още. оправдания ще си намираме винаги. но повече не бива да мълчим и да се надяваме. трябва да действаме. да изискваме. да образоваме. да викаме, когато нещата не се случват както трябва. да не толелираме половинчатите мерки. да помагаме. да даряваме. да работим още и още. да приемаме различните. а не да ги крием. и не с векове да повтаряме „колко мъка има на този свят“ и нищо да не променяме. в името на мъртвите. в името на живите.