Ура за Мария Маринова и обновената градина-площадка за игра в Люлин

67761883_458910134697873_6552495191603806208_n

Мария е майка-хакер. Решава, че средата, в която живее не й допада и … я хаква. Как ли? Ами – променя я. С креативност, проактивност и усилия, които си заслужават. Прави чудно междублоковото пространство около дома си. Ето как – споделя в този разговор. Вдъхновение е Мария и ми се иска повече хора да разберат, че каквото не ни допада можем да променим.

Как реши да се заемеш с облагородяването на градината-лощадка около вас?

Всъщност всичко е стечение на обстоятелствата. От няколко години тази площадка се беше беше превърнала в паркинг, въпреки многобройните сигнали. Лично аз съм подавала няколко пъти. Резултатът не се променяше. Дали не са реагирали на сигналите, дали просто отвреме навреме плащат нарушителите глоби – не знам, но си паркираха все така. Площадката от друга страна спря да се посещава от майки с деца, деца, възрастни хора. Има три метални катерушки, които са от моето детство. Една пързалка в полуразпади един пясъчник, който отдавна е превзет от треви , бурени, храст. Преди може би десетина години поставиха пет пейки. Практически нито е привлекателна, нито пък особено безопасна за игра. Прозорците ми гледат към площадката – кофти гледка. Добави и боклуците, които все още някой си хвърлят през прозорците и отврат. Дъщеричката ми е в тази възраст, в която излиза сама навън вече. Все трябваше да клефкам по другите площадки или да си седя на тръни къде е, какво се се случва. Не, че и сега не съм, но е различно. Мога да се покажа на прозореца и да проконтролирам нещата. Живея на първия етаж. Ако, се налага предполагам ще скоча и през прозореца. 😊 И така се стигна до 1 юни 2019 г. Всяка година се виждам в приключение къде да я заведем. Е, тази реших да и създам приключение. Сглобихме в къщи библиотечката. Изнесохме я. Още няколко дъски. Трите чадъра. Бои. И с приятелка и нейните две деца ги боядисвахме, изписвахме, инсталирахме. Децата си изкараха един готин първи юни, а аз започнах надуването на моя балон.

Това за балона – чух нещо подобно от една изключително мотивираща и надъхваща жена – Радосвета Стаменкова. Много моя философия ми дойде. Ако всеки подреди своя свят и сетне го събере с тези на другите, без да навлиза твърде в тяхното лично пространство, нито пък те в неговото, приеме качествата и недостатъците, и те неговите… образно казано, ако всеки надуе балона си, съберем ги и тогава общата ни къща ще полети, ще се издигне. И дори да се спука някой няма да е драма.

68702580_683198932198048_4741490714775388160_n

Как премина подготовката и работата по този проект?

Подготовка!? Няма такава. Вечер ми хрумва нещо – библиотечка, чаша от гуми за цветя, пейка, роял… – на следващия ден го реализирам. Не, не ми хрумва. Нямам ччак такава фантазия. Ровя се из пинтерест pinterest, виждам нещо, което ми харесва, и стига да е по силите ми, възможностите го претворявам. Истината е, че има стотици невероятно яки идеи, но аз правя само онези, които мога да сглобя и изработя от дъски от палети, плоскости пдч, мдф и подобни. Чадърите пък са от приятели. Написах един статус, че ми трябват цветни чадъри и много приятели се отзоваха.

Имаше ли подкрепа и от кого?

Да, имах и имам. Съпругът ми, който някак остана в сянка. Той е човекът, който към момента се е нагърбил основно с бюджета на семейството ни, което ми дава възможност и време да се захващам с подобни щуротии 😂 Винаги ме е пподкрепял, независимо дали харесва или не някоя поредна моя шантава идея. Подкрепа имам и от приятели – къде морална, къде финансова. Не, градинката и всичко цифром и словом струва 50 – на лева. За бои, за пръст, за цветята. И приятели са се включвали кой с пет, кой с десет лева. Така че, един балон, два балона, дузина балони и продължаваме напреТ😁

68426798_1725933380884575_544630414665318400_n

Кой се радва най-много на новостите? Децата? 

Разбира се, децата. Площадката отново заживя. Страхотно е да чувам под прозореца си отново детска глъч. Епично е да видиш как по късна доба тийнове си светят с телефоните и четат стиховете изписани на пейката. Как всеки божи ден от вече три месеца възрастна жена подкрепяна от дъщеря си, защото е трудно подвижна идва поседява на пейката, гледайки децата как играят на „Не се сърди човече“, което се оказа голям хит 😊 Автомобилите драстично намаляха. Мръсотията също. Всеки ден преди да си тръгнат една компания измита и изхвърля импровизиринати кошчета – две кутии от сирене, май. Имам планове да направя и такива, които ще се впишат в „стила“ на градинката. Не всички са радостни и доволни. Но, са малцинство. Дори не желая да говоря за тях. Такива турбо киселяци винаги е имало. И по врремето, когато аз бях дете…в динозавърската епоха 😁

Какво ти донесе този проект?

Какво ми донесе ли? Много, ужасно много. Най – вече ми върна вярата и надеждата, че рано или късно отново ще сме държава на гражданите, а не на мафията, че ще бъдем нормални, казано простичко. Няма начин това, в което се затънали днес да е вечно. Не така е устроен светът. Ще рухне. Може би няма да доживея този момент, но поне ще знам, че аз съм направила всичко по силите си, така както го разбирам, за да останем на светлата страна. И най – паче ми носи увереност, че децата ми искат също да са от джедайте 😊

Не знам точно. Казах го и на друго място. Това да дам интервю, да изляза от зоната си на комфорт – анонимността е само и единствено, защото предполагам, че това може да се превърне в „Предай нататък“. Един невероятен филм впрочем. Изключително вдъхновяващ. Истината е, че не е трудно. Не отнема и кой знае колко време. За средства вече казах. Минимум. Моят опит – стана ми смешно, честно. Не съм направила нищо, което да не може да направи всеки.

Сигурна съм, че има много хора, с далеч по – големи умения от мен с боравенето със зеге, чук, тесла и четки. Тук няма не мога. Единствено искам – не искам. Трима съседи, примерно и един уикенд. Ще кажат, да ама общината, държавата… и ще са прави, но аз просто се уморих и остарях да ги чакам да си свършат работата. Не искам и децата ми да остареят в очакване.

Как може твоят опит да се приложи и другаде и би ли помагала?

Да, бих помогнала, но единствено на гражданска инициатива. Нищо, което което би имало общо с община или пък, ако усетя, че е с някакви скрити подбуди.

Глобалните цели за устойчиво развитие. Да, да – касаят всеки от нас

WLL_bul

Това са официално приетите Глобални цели за устойчиво развитие. Да, вероятно повечето хора си мислят – какво ме засягат? нали това е работата на институциите? защо имам да се занимавам и аз?

Климатичните промени, защитата на биоразнообразието, мира, равенството – всички 17 теми касаят всеки от нас и всеки може да направи много (или поне малко) по всяка от темите. И следва да го направи. Сега.

Изумително е как продължаваме да изхвърляме кенчета и бутилки в общия боклук, вместо в специалните контейнери за рециклиране. Не говоря за хората без информация по темата или в малките населени места без разделно сметосъбиране. За останалите, които въпреки всичко все още не изхвърлят разделно и правят личния си отпечатък доста значим. (Планини от боклуци за рециклиране и митове, свързани с тях)

Ясно е, че климатичните проблеми преминават в климатична криза. Да, това касае големите компании, правителствата, но има и неща, които всеки от нас може (и е добре да) направи. Сега.

Любима тема за мен е и градското земеделие – може да се причисли към цели 2, 11, 12, 15 поне.

Подробно за целите – в Уикипедия.

С това продължавам серията публикации по темата за климатичната криза и нашата готовност за промените, които настъпват. Защото смятам, че наистина е важно. А някак говоренето по тази тема е недостатъчно, счита се за маргинално. Нямаме готовност, а можем и следва да имаме.

Светлината, която не виждаме. Антъни Доер

IMG_3437

Изпитвам страх да зачета книги, за коити много се говори. Оставям време да поотмине. Е, ясно е, че за добрите книги време няма и когато и да са писани, когато и да ги срещнеш – тази среща остава за дълго.

Светлината, която не виждаме на Антъни Доер е от тези много специални книги. И ако някой, като мен се е залутал без още да я е прочел – силно препоръчвам.

Втората световна война. В сърцето на случващото сме – Германия и съвсем близо – окупирана Франция.

Машината има нужда от гориво, войната – от хора. По изискванията на тази конкретно всички момчета, които се готвят сериозно следва да са руси, много руси, със сини очи – много сини, стриктно измерени по многобройни начини и отговарящи на високи критерии. Вернер, сираче на 14, което живее със сестра си в дом е идеален. Има мерките, е нищо че не е достатъчно висок, силен е и умен, ще издържи. Машината го засмуква.

Незрящата Мари-Лор, която до войната живее с баща си в Париж и ежедневно е с него в Природонаучния музей, където той работи, а тя общува с учени и изследва света, е евакуирана в Сен Мало при чичо си, също учен, силно травмиран от участието си в Първата световна война.

Не, няма любовна история. Има много човешки съдби, преплетени на фона на безумието на войната, в която си жертва без значение на чия страна си. Без спестени детайли за оцеляването и отстояването на човешкия дух. За мястото на обикновения човек в голямата битка.

Да, бомбите, гладът, сринатите върху главата ти сгради, безчинствата са само фон, наред с плахи мечти, трудното да излезеш от шаблона, който обществото ти слага, споделянето на възторга от науката, радио предаватели, излъчващи класическа музика, албуми за птици и чекмеджета с минерали и черупки на мекотели, макети на улици и книги на брайл.

За мен една от линиите бе допълнително много любопитна – научната и по-конкретно – дядото на Мари-Лор между двете Световни войни записва серия аудио епизоди с наука за деца и я броудкаства. Некомерсиален проект, който намирам за изключително симпатичен. Има развитие в целия роман, но няма да издавам.

Много, много хубав роман е Светлината, която не виждаме. Силно, силно препоръчвам.

Да не пропусна – чудно хубава корица.

Купих си тази книга от милото място Книжарницата зад ъгъла.

Всеки ден крие в себе си друг. Гаст Грьобер

IMG_2921

Много специална ми се стори тази книга. Девет разказа от днешния ден на всеки от нас. Малките радости, големите страхове, препятствията, болката, промяната – всичко, което се събира в един наш ден. И всеки ден крие в себе си друг. Макар тъжни, намирам разказите на Гаст Грьобер за спокойни, замислящи, забавящи в забързания ден, човешки, разтърсващи.

Беше ми любопитно да открия този автор и надзърна (комай) за първи път в нещо писано от люксембургски писател. Гаст Грьобер е и носител на Наградата на Люксембург 2014 и Европейската награда за литература 2016.

„Девет разказа за болката, след която не си същият“.

Ясно е, че както всички издания на издателство ICU преводът и корицата са великолепни.

„Слънцето мъти живот“.

Да.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Литературен обяд. Ейлиш ни Гуивна

IMG_3488

С голямо удоволствие си „хапвах“ на обилни порции от този литературен обяд! И няма как да не споделя и с вас възхищението си от прекрасния сборник на издателство ICU във великолепния превод и много подсилващо въведение на Димитър Камбуров. И стилната корица и оформление на Живко Петров.

Споделяла съм и друг път, че книгите на ICU сякаш всичките са за мен – пасват ми идеално, пленяват ме, обичам ги, чакам ги, живея ги. Така стана и с „Литературен обяд и други разкази“ на Ейлиш ни Гуивна.

Ще си позволя да представя книгата с няколко изречения от предговора, които я описват прекрасно:

„Да овладеем езика на другия, изразява волята да се приближим към другостта без да я застрашаваме: езикът като свят.“

„Ейлиш е снизходително ироничка към прекаленото умуване.“

Разказите са и земни и магически, както някак може да се предвкуси от ирландска писателка, както както Камбуров казва – от първия ешелон. С много спефицично усещане за детайла, с още по-специфично чувство за ирония, особена динамика, много намигвания между редовете и колоритност на изразните средства.

Силно препоръчвам.

p.s. Тази книга си купих по силата на абонамента, който имам за издателство ICU, което е удобна форма да не изпусна нещо хубаво при тях и ме държи в един особено уютен приятелски кръг на тези вълшебници. Може да научите повече за абонамента за ICU тук. Интервюто с Невена от ICU за това как се издават хубави книги в България може да чуете тук – не го пропускайте.

Зулейка отваря очи. Гузел Яхина

36295979

Ако имате да прочетете само един роман за тази година – силно препоръчвам да е този – Зулейха отваря очи на Гузел Яхина. Без думи ме остави този роман, без дъх. Да, това е татарска авторка и да, за първи път чета нещо от автор от този край на света. Гузел Яхина пише на руски за една епоха, за която знаем много малко – Сталинските години за малките нации, присъединени към СССР преди Втората Световна война. Кулаците – ограбени и изселени, голяма част от тях загинали по пътя към Сибир, тайгата, изселената интелигенция от големите градове, селяните – наред с тях. Възползвалите се от властта скоро стават нейна жертва. Защото такава е системата – мачка всички. Всички.

Хвана ме здраво, много здраво този текст. От първия ред. До последния. И дълго ме държи. Майсторски написан. Изумително детайлен, кинематографичен, едновременно семпъл и дълбок, тежък и лек, взимащ и даващ. Великолепен.

Прекрасен стил. Усет към детайла, поднесен с лекота. Умели преходи между различните гледни точки и смесването им в цялата история.

Браво на Колибри за подбора на това заглавие!
Не публикувам книгата с българската й корица, защото никак не отива, дори е обидна за този текст.

Мога да сравня по сила на въздействието, дълбочина на посланията и многопластовост на историята, както и исторически период, който обхваща с Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган, която също силно препоръчвам за който още не я е чел.

Да, много силно препоръчвам Зулейха отваря очи.

34061041._SY475_

Много благодаря на Катя, която ми я препоръча горещо!
Купих си тази книга от много милото място Книжарницата зад ъгъла.

Сливовиц. Катерина Хапсали

slivovic3

Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.


Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!

Климатичната криза и какво може да направи всеки от нас

IMG_3258

Какво може да направи всеки от нас за забавяне климатичната криза, която вече силно настъпва? Попитах във фб и получих 75 отговора. Вероятно малко хора си дават сметка какво се случва с планетата ни, какво сме й причинили и продължаваме да причиняваме. И вероятно още по-малко хора смятат, че могат да направят нещо, за да променят хода на климатичната криза, която вече настъпва.

Всеки може да направи нещо. Някои повече, някои по-малко. Но да, личното ми мнение е, че всеки може и всеки трябва да направи, колкото може. За пример ще дам малкото момиче Грета, което в момента засрамва всички ни и алармира целия свят по своя начин.

Ето част от споделеното от моите приятели на стената ми във фб за това какво може да направи всеки. Включила съм цялото многообразие от мнения по темата:

Маргарита: „В България да се смени правителството с друго, което разбира за какво става дума“

Валентина:Да притиска държавата си да вземе мерки на високо ниво. Едноличните действия вече не са достатъчни, за съжаление.

Радко: „Всеки пътува вече много и затова нека странстванията ни бъдат с минимален екологичен отпечатък. Например да намалим отпадъците, които генерираме, да ползваме минимално самолети и автомобили, а по-често влакове и т.н. Иначе споделената икономика също мисля, че може много да помогне за да забавим климатичната криза

Мария: „Да рециклира, да засади дърво, да ограничи сериозно пластмасата в ежедневието си, да пие от стъклено шише, да не купува ненужно опаковани продукти в пластмаса, найлон, картон. Да пести ресурсите от всякакъв вид, а не да разхищава, сякаш друг след него няма да обитава прекрасната ни планета. И най-вече, да го прави с постоянство ис примера си да вдъхнови и други. Това е добро начало, според мен.

Веселин: „Да ползва електрически транспорт, когато е наличен (метро, влак, тролей, спарк). Да пие чешмяна вода. Да отбягва месото. Да яде сезонни плодове.

Анета: „Скоро бях на курс за устойчиво развитие към Университета в Копенхаген и за първи път се докоснах до реални цифрови данни какво се случва с планетата ни… Бях много изненадана например, че над 70% от питейната вода на Земята се използва за земеделието. И това е малък пример, общо казано – нещата са много зле. Ако до 2050 не се вземат мерки да няма повече от 2 градуса повишение на температурата, ще стартира обратно броене… Всеки може по малко: да посади дърво, да ходи повече пеша или с колело, да намали, доколкото е възможно отпадъците, да не хвърля нищо пластмасово, където му дойде на ума и изобщо да намали употребата на пластмаса, ако има фирма – да помисли за акции, свързани с корпоративната социална отговорност в посока екология и т.н. Но големите мерки могат да се вземат само на правителствено ниво и от мощните корпорации. И тук вече удряме на камък…

Дарина: „Страхотен въпрос.
В личен план са куп нещата, които можем да направим, но трябва поотделно и заедно.
По-горе има изброени много добри действия – от разделно събиране на отпадъци до засаждане на дърво.
Основа за тази промяна е мирогледа към света и околните – като например да спрем да купуваме още и още от същото.
Няма да спра да давам за пример Patagonia и нейната кампания Don’t buy this jacket

Иван: „ Природата ще намери начин да си регулира климата. Ако човека е причината, ще си го реши, какво тук значи някаква си личност.

Филип: „Хората могат да спрат в истерия да купуват всичко, което им рекламират (и от което нямат реална нужда). Само че тогава ще последват ужасяващи констатации за спад на потреблението и свиване на икономиката.
Иначе, едни от малкото според мен смислени неща, за които никой няма да се самоупрекне, са инсталирането на дебела и качествена топлоизолация и на соларни колектори за топла вода, ако е възможно. Второто е многократно по-ефективно от широко рекламираните фотоволтаици.

Юлия: „Дървета, дървета, дървета!

Никола: „Vote green!“

Десислава: „Докато имаме мисленето „от мен нищо не зависи“ и чакаме някой друг да направи нещо вместо нас (държавата, съседа…) или оправдаваме бездействието си с това, че няма климатични промени, нещата наистина няма да се променят. Истината е, че каквото зависи от всеки от нас, трябва да си го поемем като отговорност – да участваме в акции на екологичните организации (за засаждане на дървета, за почистване на местности), да се интересуваме от това какво направят и да го правим заедно с тях, ако не ни стига енергията да го правим сами. Може дори само да подкрепяме финансово малки екологичи организации, които сме проучили и им имаме доверие и ще свършат много повече работа от големите гиганти, в които по-скоро потъват едни пари в една бездънна яма..

Павлина: „Go vegan!“

Явор: „1) Да подкрепяме политическата свобода, свободната търговия и бурното развитие на индустрията в третия свят, което води до забогатяването на тези региони. Бедният човек цапа, богатият може да отдели ресурс (морален и материален) за опазване на средата. Така че, още малко (едно поколение, може би), както върви, Китай, Индия и Субсахарска Африка ще престанат да растат демографски (както ние сме престанали) и ще имат нужните ресурси да се грижат за своята среда.
2) Да се пазим от квазирелигиозните екстремисти а-ла Грета Тунберг и свързаната с тях пропаганда на нов, екологичен тоталитаризъм. Да се образоваме от истинска наука, а не от квазинаука, която доказва предпоставени изводи. Да си спомним, че през 70-те предвиждаха края на света да дойде през 2000, а през 90-те – около 2020; че досега сме имали много апокалиптични прогнози, които не са се случили. Да се пазим от свързаната с това компенсираща психология – като си дадем ясна сметка, че около нас е пълно с хора, които компенсират материалния и моралния си провал в личния живот, като заемат псевдоморалистични позиции по мащабни социални проблеми.

Вихра: „Рециклиране, засаждане на дърво, намаляване на употребата на пластмаса, ефективни домове… Всеки може и трябва да направи нещо, но е добре да се мисли малко и да не падаме със затворени очи в капаните на режисираната паника.

Дани: „С моето семейство всяка пролет засаждаме плодни дръвчета. Събираме и рециклираме пластмаса, стъкло, хартия, дрехи. От зеленчуковите отпадъци си правим компост и наторяваме овошките. Предимно ползваме метро за придвижване. Имаме и филтър на комина на камината ни.

Теодоси: „Личния ми транспорт основно е велосипеда.

Зорница: „Като човек, садил дървета и отглеждащ (със спорадичен успех) градинка, мисля, че най-доброто, което може да направи отделният гражданин, е да потърси други отделни граждани, с които да се обедини и да настоява за законодателни промени. Например такива, които забраняват производството на ред излишни пластмаси. Защото героичният единични усилия са красиви и достойни, но за реален ефект трябват общи действия. Законите съществуват, за да служат на общото благо. Ако нещо е произведено в големи количества, то производителят ще направи всичко възможно то да се ползва; и индивидуалният аскетизъм ще се изгуби на фона на масовото насърчавано потребление, на рекламите, които ти обясняват колко достъпен е лесният живот

Екатерина: „Аз внимавам какво и колко купувам, най -добрият начин да влияем е с парите си. Не си влагам парите в нещо, което не ми харесва. Когато е масово, загубите им ще са сериозни, а те само от това разбират. А иначе личното ми поведение – разделен боклук, директна грижа за природата-градинарство, ходене пеша, отказ от торбичките при пазаруване.

Борислав: „Да изчисли въглеродния си отпечатък (има много калкулатори за това в Интернет) и да започне да го намалява, чрез мерки в потреблението си, транспорта си, ползването на енергия. Отделно, да засади дървета, да подкрепя политици с отношение към темата и да популяризира своите действия сред близки и приятели.

Мишо: „Да прилага политически натиск, да гласува за онези, които са склонни да променят системата, защото прехвърлянето на всичката тая отговорност върху отделни индивиди (вместо върху полит-икономическата структура на обществото) е недостатъчна.

Леа: „Първо да прочете Торо (Thoreau). За да види с колко малко може да се живее нормално.

Даниел: “ Да се обединим около 1 стратегия, която създадем ЗАЕДНОООО!!!

Ако действията ни стигат само до писане и дискусии онлайн, наистина нищо няма да се промени. Милата ми малка баба казваше „Лозето си иска копане! Взимай мотиката и почвай!“

Бони: „Абсолютно нищо не може да направи обикновения човек персонално, докато огромни икономики като тея на Китай, САЩ и тн изхвърлят милиарди тонове отрови в атмосферата. Всичко друго е капка в морето. Единственото, което могат да направят хората е да въздействат някак на това, но няма да го направят. Ще се стигне до критична точка и чак тогава може би ще се вземат мерки, но вероятно ще е късно

София: „Не съм съгласна. Всеки може да направи нещо – да загасва лампата след себе си, да спира водата докато си мие зъбите, да вади зарядното от контакта след като си зареди телефона, компютъра и т.н., да ограничи максимално ползването на кола, автобус, самолет и ги замести с колело, тролей, метро, влак; да се ограничи ползването на хартия, да се купуват храни, които не са минали половината свят да стигнат до нас, да се пазаруват дрехи втора употреба и още, и още. Нарича се „какъв въглероден отпечатък оставяш“.

Константин: „Мила приятелко, понеже често питаш сериозно, този път и аз ще се включа в отговорите/коментарите, но с възможно най-минорното мнение. Аз вярвам, че всички ние – човеците, които създаваме нашето (може би гражданско) общество, имаме силата, властта и отговорността да променяме света към по-добро. Заедно, но поотделно – всеки, кой колкото сили и възможности има. Важното е усилието да бъде във вярната посока… Това е идеализъм! Нека ти разкажа какво ми се случва на практика. Като много „зелен“ и отговорен човек, съпругата ми реши освен да се грижи за градинките, зелените площи, цветята и чистотата на околоблоковите пространства в нашето ж.к. Борово, да засадим и няколко дръвчета – колкото позволява малкото, все още незастроено пространство в квартала. Засадихме 7 (седем) фиданки на липи. Прекопахме местата за засаждане. Изчистихме ги от какво ли не… Набихме колове, за да ги укрепим. Резултатът: 6 се хванаха, едно беше „удушено“ от гражданин с висока гражданска култура, който уви около него скъсани кабели, висящи от околните блокове, за да не пречат по тясната уличка да минават коли, оборудвани с двигатели с вътрешно горене. На това място усетих първата горчивина от усещането за безпомощност и липса на подкрепа в името на забавянето на климатичната криза. Втората горчивина беше, когато направих някои сметки: останалите живи дръвчета, за да оцелеят, се нуждаят всяка седмица да бъдат поливани. Това прави по около 20 литра вода на дръвче, или 480 литра, което близо половин тон вода месечно. Това еко-съобразно ли е? Тези дръвчета ще успеят ли да компенсират разходвания природен ресурс, за да оживеят? И по-правилният въпрос е: Ще им бъде ли даден шанс да компенсират разходвания природен ресурс, предвид на безогледното презастрояване в нашия квартал. Понеже големи, здрави и стари дървета бяха унищожени пред очите ми в името на законното презастрояване…

Григор: „Да не прави нищо, за да напредне тя максимално бързо и силно. Току-виж дойде акълът на някои, които я отричат или които темата не ги вълнува. Защото да я оправяме без тях ще е като да ограничаваме пикаенето в басейна на доброволни начала…

Радосвета: „Да, сади дръвчета. Да сади нови идеи и навици сред най-младите

Невена: „Според мен за нашите малки индивидуални крачки вече е много късно. Не че не са важни, но с тея 18 месеца, които прочетох онзи ден, на високо равнище трябва сериозно да се решат спешно някакви мерки. Ако ще всяка държава да засади по Еди си колко дървета, и сериозно да се замислят. Твърде късно е за съжаление

Александър: “ 1. Да слезем от колите и да ползваме колела, тротинетки, крака. Това е и полезно, освен еко.
2. Масово продавачи и сервитьори ми „подаряват“ торбички, сламки и други пластмасови неща. А когато кажа, че не искам, се започва „ама тя е безплатна“, „ама тя е за вас“, „ама иначе ще си изтървете нещата“, „ще се смачкат“ … Правят го с усърдие, все едно взимат процент от всяка торбичка. Това трябва да спре.
3. Градско фермерство – да произвеждаме поне част от храната си и да намалим ежедневното транспортиране на храна с километри.
4. 3D принтиране – много по-ефективно е да си произведем нещо, когато ни потрябва и да си го получим тук и сега, вместо то да се произведе, транспортира и скалдира в милиони бройки, които да залежават някъде си докато бъдат купени.

Елица: „На индивидуално ниво се опитвам да правя доста неща – спиране на тока в стаята, в която не съм; не ползвам найлонови торбички; изхвъплям хартията и картона отделно; нямам личен автомобил и ползвам само обществен транспорт; не си купувам често дрехи и нямам проблем да си купувам дрехи втора употреба и др. Проблемът е че като вляза в магазина, всичко е опаковано в пет различни пластмасови опаковки, като си поръчам пратка отнякъде и тя ми идва опакована с хиляда целофана, а в момента в който се качя на самолет и ми сервират храната в куп опаковчици и целофанчета и с приборчета за еднократна употреба, имам чувството че всичките ми усилия отиват по дяволите. Защото с един презокеански полет на един-единствен самолет се генерира повече пластмаса отколкото аз ще генерирам за половината си живот. Това няма да ми промени навиците, но е обезсърчаващо.

Снимката е илюстративна, направих я наскоро при посещението ми в с. Долни Вадин. Свързана е с темата по няколко различни начина и се надявам връзката да е повече от видима.

Благодаря на всички, проявили активност по темата! И правещи го всеки ден! Продължаваме напред!

С това стартирам серия публикации по темата за климатичната криза и нашата готовност за промените, които настъпват. Защото смятам, че наистина е важно. А някак говоренето по тази тема е недостатъчно, счита се за маргинално. Нямаме готовност, а можем и следва да имаме.

Ура за Село назаем и Анелия от Долни Вадин

67395600_1211247735713577_2672278984569389056_n

Анелия и Нина са двете активистки, които се опитват да съживят малкото китно селце край Дунава – Долни Вадин. Селото е много старо, за него се споменава в различни хроники още от 1600 година. Днес е останало с едва около 100-150 души. Лятото е живо, зимата – трудно. За да опитат да оживят – инициират Село назаем. И за това си говорим с Анелия в това интервю. Тя е прекрасна – вдъхновение, действие, изобретателност и истински родолюбец, вероятно от най-истинските, които познавам. Когато върви из селото и види пластмасова бутилка нейде – навежда се да я вземе. Двете с Нина кандидатстват по различни проекти, за да докарат в годините активисти, доброволци, художници, за да освежат селото и помогнат на възрастните хора да се подготвят за зимата. Затова и я поканих да си поговорим. А видях всичко с очите си, защото бях на това приказно място и ви каня да отидете и вие!

Как възникна идеята за „Село назаем“?
Село Долни Вадин е едно от многото затихващи села в България. Намира се в пограничен северозападен район по поречието на р.Дунав с население 140 жители, предимно хора от третата възраст – 80% живеят сами. Голям процент от тях имат нужда от помощ. Според статистиката този район на България е най-бедния и обезлюден. Отдалечеността от областния град – Враца(120 км) и от общинския център – Оряхово (35 км) прави селото изолирано от редица услуги. В същия момент Долни Вадин е едно тихо, спокойно и живописно място, където човек може ефективно да си почине от забързаното ежедневие. Напоследък се забелязва все по-засилен интерес от млади хора към живота (почивката) на село. В разговори с тях, те ни споделят, че са привлечени от селото най-вече заради спокойствието и тишината, чистият въздух, реката, характерната кухня, отзивчивостта и общуването с местните хора.
Идеята възникна още към края на 2014 година, но ни трябваше година и половина, за да я избистрим и да се „престрашим” да реализираме такъв проект. Много пъти група съмишленици коментирахме, обсъждахме, предлагахме, докато стигнем до формàта на „Село назаем”. Идеите бяха разнородни – фестивал, празник, уъркшоп, тиймилдинг…, но в крайна сметка избрахме да дадем селото си назаем за няколко дни на доброволци от града, които не са имали възможността да се докоснат до българското село или ако някога са ходили на село, почти са забравили как протича животът там. Ето защо през 2016 г. дадохме селото си „назаем” на градски доброволци, които да погледнат селото през техните очи и да ни дадат визия за развитие.

Разкажи какво е различното тази година, когато организирате 4-то издание?
Всяка година фокусът на проекта е различен. През 2019 г. за пръв път „Село назаем” се прави за пет дни (Първи и втори сезон бяха за 10 дни. Третото „Село назаем – училище по живот” беше само експертно). В четвъртото издание одобрихме 19 градски герои /това е основната група/, като тяхната задача беше да помагат не само в домакинствата, в които живеят, а и на възрастните хора в махалата. При пристигането им те получиха график с дейностите за всеки от дните, като сами трябваше да открият на кои възрастни хора да помогнат. Връчихме им карти със места и забележителности на Долни Вадин, като те сами трябваше да открият и да се снимат на обекта. На няколко места ги очаквахме, за да разкажем историята за даденото място. Освен основната група има предвидени и няколко посещения на експерти в „Село назаем”. Тяхната цел е да помогнат на читалището като организация. Да дадат експертното си мнение по различни въпроси. Да обучат нас, колеги и ентусиасти решени да заредят промяна в населените си места.

Как е възможна промяната в малко село, като Долни Вадин?
Всяко населено място се променя. Това е необратим процес. Дали към добро или лошо е въпрос на избор на хората, които живеят в него. Като всички малки селца в България, Долни Вадин се топи. Ако скръстим ръце и гледаме безучастно отстрани, процесът ще е главоломен и след 2,3 години селото ще е” мъртво”, ако и да има хора в него.Всъщност това важи за всяко населено място. През последните 10-12 години група хора сме се заели да работим за Долни Вадин и да го държим живо, чрез различни инициативи, кампании и проекти. Искрено вярвам, че тепърва малките селца ще се възраждат и ще се преоткриват от градските хора, защото това спокойствие, тишина и природа го няма в градското забързано ежедневие. А тук на село времето тече по различен начин. Тук можеш да ходиш бос на воля, да си позволиш да си свободен и независим, да се радваш на малките неща и да получаваш внимание и уважение от местните. Промяната на едно село много често може да дойде отвън. Ето „Село назаем” променя селото от добротворци, дошли от различни краища на България, които се състезават за място в проекта, готови да оживят Долни Вадин, дори и за няколко дни. Нестихващият интерес към проекта ни дава надежда за българското село, а успешните 4 сезона ни убеждават, че пътят е правилен. Само за тазгодишното издание само за 10 дни /колкото траеше записването/ се записаха 46 доброволци, готови да помагат на възрастните хора в Долни Вадин.
С проекта „ Село назаем” подобряваме жизнената среда на възрастните хора, като ги срещаме с различни хора, които постоянно живеят в града и нямат връзка с българското село. Така разнообразяваме сивото ежедневие на хората от селото и им осигуряваме възможност да участват пряко в проекта и така да се почувстват полезни и значими. Вдъхваме им частица надежда, че селото ни не е забравено. А така и те да компесират липсата на деца и внуци, които живеят далече или в чужбина и „все нямат време за нас”. От друга страна популяризираме малкото населено място, като възможност за пълноценна почивка, ползвайки природните дадености и тишината, която Долни Вадин предлага.

До момента сме показали, че инициативата е устойчива във времето и дава добри резултати. Ефектът е двупосочен. От една страна възрастните хора с нетърпение очакват срещите с градските доброволци, за да споделят своите преживявания, спомени, надежди и очаквания. От друга страна доброволците идвайки на село, помагайки на хората тук, общувайки с тях се обогатяват и разтоварват психически от забързаното градско ежедневие.

Проектът е от голямо значение за с.Долни Вадин. Това е един обмен на доброто. Една стъпка към подобряване живота на село, към по-смисленото остаряване на възрастните хора и към осмисляне на ценностите от страна на младите. Сблъсквайки за няколко дни хората от града и селото, младостта със староста, материалното с духовното богатство, бетонът с природата, напрежението със спокойствието, ние провокираме интереса на много градски хора вече няколко години. Фактът, че интересът расте и все повече хора намират смисъл в доброволчеството на село е един добър показател за значимостта на проекта. А този модел може да се приложи към всяко малко българско село, във всяка точка на България.

Ако някой иска да помага – как може да го направи? От какво имате нужда?
Има различни начини човек да помага на едно малко северозападно село. Винаги може да дари средства на читалището, които ще се използват за инициативи, свързани с подобряването на средата в Долни Вадин; може винаги да дари своето време за помощ на възрастни хора; може да се включи по време на акции за почистване крайбрежната ивица в района на селото; може да пише за Долни Вадин и така селото и районът да стават все по-популярни; може да даде ценни идеи за бъдещи проекти и да участва активно в тях и още много начини, за които ние сме отворени.

От къде намираш сили и вдъхновение за всички тези прекрасни дейности, който организирате една след друга?
Животът ме е срещал и среща с много лъчезарни хора, от които можеш да черпиш вдъхновение. Вдъхновяват ме и искрящите очи и разговорите с местните, когато заедно сме направили поредната инициатива и те са доволни от това. От една прокрадваща се сълза от благодарност. И не на последно място – от инат. А той ми е нужен, за да не се отказвам. А вярвайте ми, има много препятствия, на които трудно се отстоява.

Кое ти носи радост в ежедневието?
Малките неща : песента на птичетата рано сутрин; глъчката на лястовичките, свили гнезда на читалищните прозорци; изгревът, залезът, Дунав; сутрешният поздрав с колегата; радостните новини за успехите на децата; срещата с много позитивни, знаещи, можещи и завладяващи хора и най-вече свободата да живея на село.

Какво казваш на всеки, който не вярва, че промяната е възможна?
Казвам, че докато не опиташ, няма как да знаеш. Научила съм се да вярвам не на думи, а на дела. Делата правят промяната – не думите. И още нещо: „Една птичка пролет не прави”- ако някой си мисли, че може сам да промени нещо е в голяма заблуда. Нямаш ли съмишленици, с които заедно да преминете и през провалите и успехите, няма как да ти се получи. И може би затова не симпатизирам на хора, които парадират с първо лице единствено число.

И какво пожелаваш на Долни Вадин?
Пожелавам на селото си още много поддръжници, доброволци, симпатизанти и приятели, които да продължават да променят Долни Вадин, за да остане на картата на България.

67568386_1211248619046822_6030078090095362048_n

Един от хубавите проекти, един от многото, е новата беседка, изградена със съвместни усилия и дарения, която се намира на брега на Дунава, между Горни и Долни Вадин. Пред нея има и малка къщичка за свободен обмен на книги. Непременно посетете и носете да оставите някоя книга 🙂

Ура за Coworking space Viliss в Пазарджик

4

Ето, че и Пазарджик се включва в екосистемата от споделени работни места и вече има Coworking space Viliss! Разговорът е с неговата създателка – Вили Тодорова.

Как се роди идеята да има в Пазарджик co-working и как я реализирахте?

Преди около 2-3 години за първи път прочетох за Коуъркинг в световен мащаб и появилите се вече и в големите градове на България подобни пространствата. Тази форма на отдаване на помещения под наем ми прозвуча много интересно и ме заинтригува. Трябваше време да осмисля има ли това „Чудо“ почва тук?! За град като Пазарджик май все още звучи новаторски. Но реших да рискувам.

И създадох първото Коуъркинг пространство, в което всеки със свободна професия – freelancer, втора работа или малък бизнес, може да наеме бюро за ден, седмица, месец или година, или за колкото време му е необходимо.

nor

Има ли вече интерес и какво дейности предлагате?

Важен момент, който провокира е, че Coworking предлага решение на проблема с изолацията. Много хора на свободна практика го изпитват, докато работят у дома. Това им позволява да избягат от разсейването и домашната обстановка. Този тип пространства предоставят социална среща на група хора, които все още работят самостоятелно, но споделят синергията, която може да се случи от работата с хора на подобно място.

Какви са перспективите и с какво Вашето място обогатява града и startup общността?

Coworking space Viliss разполага с две зали подходящи за провеждане на бизнес срещи, семинари, лекции, както и за творчески работилници, представяния на автори, изложби, коктейли и партита или друго събитие.

Предлагаме и възможност за наемане на самостоятелен офис за месец, година или дългосрочно – гъвкави схеми според предпочитанията на клиента.

На нашите клиенти им харесва нестандартната среда – колаборация между офис, домашен уют и артистична обстановка. Вече провеждаме събития от различен характер – представяне на книги, продукти, срещи на млади хора с различни каузи и интереси, фотографски събития, обучения, семинари. Отворени сме към нови идеи.

Какво си пожелавате?
Пожелаваме си много клиенти, които да намерят своето пространство тук и да провокираме ново развитие в различните бизнес и творчески индустрии.

Може да откриете Coworking space Viliss на отлична локация в самия център на гр. Пазарджик, бул. България 57, Бизнес център АК, ет.3.

 

www.facebook.com/CoworkingSpaceViliss

Писах още за: StudyHub в Студентски град София, Switch Coworking Varna, Дигиталните номади,