няма какво да се лъжем – при наличието на телевизия и Интернет децата ни четат по-малко. но, нека сме реалисти – ние колко четем? или колко сме чели на тяхната възраст? ама всеки да си признае честно.

мисля, че понякога драматизираме повече. а от друга страна – не полагаме достатъчно усилия в посока да променим нещата. констатираме и точка.

хубавото е, че в последните година-две поне говорим повече за това. и има раздвижване. миналата година БНТ направиха „Голямото малко четене“, Az-deteto.bg и Столична библиотека имахме кампанията „Забавното лятно четене“, Аз чета тези дни извадиха интересни статистики за библиотеките, идния петък пък Az-deteto.bg и Столична библиотека организираме Национална кръгла маса за детското четене …

и тук ми се иска да направя няколко коментара към изнесените от Аз чета данни. едното е, че София чете най-малко. според проучването на Az-deteto.bg пък децата в София четат доста. разликата идва от това, че децата в София, според мен, посещават по-малко библиотеките, защото библиотеките, особено с детски отдели, са малко и придвижването е трудно. затова пък тук сме най-облагодетелствани откъм големи книжарници и книги се купуват. факт.

втори лек коментар е по отношение броя книги за деца по градове, специално изнесените за Варна 200 000 – колегите от Детски отдел на Регионална библиотека Варна са притеснени от цифрата и специално ми обясниха, че това са детски и юношески отдели взети заедно, а колегите от Столична библиотека казаха, че има официални статистики за броя книги и те са по-меродавни.

при всички случаи е ясно, че книгите в библиотеките са малко и хората като цяло забравиха библиотеките. ако ви се намира нова книга в дублаж, ако искате вместо кафе и минерална вода един път да направите добро – купете книга от книжарниците наблизо и минете до библиотеката да й дарите.

няма смисъл да спорим кокошката или яйцето. ясно е, че и библиотеките, и децата, и учителите, и родителите имаме доста да направим, за да променим ситуацията, вместо за пореден път да констатираме пасивно и виним държавата

писах още: културната ни политика, интересни цифри за родното книгоиздаване, време за книги и време за библиотеки

една книга, в която любов и еротика са наравно със смъртта, тежките тайни, целия живот

пет текста, новели, в които емиграцията присъства, без да се натрапва, а Америка е видяна като провинция, без холивудския й блясък. и за малко България от 60-те. красиви жени. и мъже. различни любови, все заплетени и ако ги четеш една след друга може да се почувстваш на моменти като в бразилски сериал. пет различни смърти. и отношения деца, родители и техните родители

мисля, че заглавието подвежда и би привлякло повече мъже, но книгата е доста женска. корицата – нежна. а Златко Ангелов е чаровник

още – в Kafene.bg

една от тъжните истини за България, според мен, е че интелигенцията й винаги е правила компромиси, сервилничила е на различни режими и политики и почти без изключения се е съобразявала със силните на деня. в доказателство – дългият списък агенти и от хората на изкуството и от всички области интелигенция … много тъжно.

да, България няма своя Довлатов, който в думи прости описва без емоции и излишни драми малкия човек в ролята на интелектуалец. и да, въпреки многото текстове за близкото ни минало – лишен от политиканстване, но с голата истина, погледната в очите текст нямаме.

а за онова време има още много неизговорени истини. и героите му са актуални и днес. малки хора ще има винаги. но винаги ще има и големи, които да ги опишат. Довлатов е сред тях.

още за книгата – тук

признавам, че изчаках да отмине шума покрай книгата

но истината е, че покрай подобна книга не може да отмине шума. вероятно няма да отмине дълго. вероятно няма да е преувеличено да кажа, че това е най-добрият български роман, който съм чела от години. в допълнение – корицата е много добра също

тъгата на миналото, преплетено в много пластове. от времето на Минотавъра та до днес. поднесено на малки порции. в много образи. в аз, който сме.

бях и момчето на панаира, и бащата при лудницата, и сина и дядото с писмото, и майката, изоставила детето в мелницата, и сестрата, която тича назад, за да го прибере, и бабата, невиждаща, но помнеща, и момиченцето на моста. и в мазето, и в лабиринта, и в коридорите и тесните стаички. времето. сълзите. мъката. времето. тъгата. аз.

моето време. моята тъга. моята книга. в която аз сме.

новата книга на Александър Секулов ми хареса. стегната, динамична, в същото време дълбока и мъдра. и днешна. случва се бързо. чете се на един дъх.

двама мъже и една жена, класика. летните бунтове в Гърция. всичко направо, без заврънтулки. теми, размисли, пластове но не те боли главата.

„лукс е да знаеш какво нямаш.
лукс е да знаеш какво да ти липсва“

„консумацията на образи доведе до вакуум в смисъла на живеене“

„твърде дълго живеем в мир и смисълът на съществуването ни се губи, особено на нас европейците“

още за Господ слиза в Атина тук

поредното чудно изкушение, дело на издателство Точица е книгата на Шел Силвърстийн Щедрото дърво. великолепен превод на проф. Александър Шурбанов. изящно издание.

една история на човека, който винаги иска и дървото, което винаги дава. и това го прави щастливо.

една история за живота, в който никога нямаме покой. за доброто. за търпението. и за любовта, разбира се.

една книга за деца и за всички останали. пожелавам ти я.

–

p.s. има надежда за света, в който живеем, за нашата България, щом има хора като Зори и Марин от Точица.

Българчето от Аляска е новият сборник разкази на Деян Енев

разкази за София. по-малко каквато е днес, повече каквато беше преди години. с уютните й улички, с малките дюкянчета, с наивните й жители, понякога семпли, но ведри, мъдри, често уморени, но хора, но човечни. София на тъгата, спомените и любовите. София на младостта, разгледана бавно в къси разкази като черно-бели избелели снимки

„когато си на двадесет и две … веселието обитава непрекъснато сърцето ти, … всичко ти е интересно и във всичко намираш смисъл … светът е твой … момичетата усещат, когато сърцето ти е дом на радостта и бързат да влязат вътре …

това време никога няма да се върне, но на двадесет и две ти не го знаеш. и това е най-хубавото на тази възраст“

още за книгата – тук

скоро и интервю с Деян Енев