Влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. Всичките наши тела – свръхкратки истории отново доказва това.

Едновременно много в стила на Георги Господинов, но и много нова и различна, лаконична, синтезирана мъдрост, която ме отнесе, завихри в емоции, разплака почти през страница, потопи ме дълбоко в мене си. Поетична. До болка откровена.

След всеки от разказите ми бе нужно време и въздух. И още време. И още въздух. Уж малка книжка, но Голяма. Уж свръхкратки истории, а донасят вечност.

Спасение и утеха ми даде тази книга.

И, както пише Марин Бодаков „Нито един фалшив тон …“.

признавам, че изчаках да отмине шума покрай книгата

но истината е, че покрай подобна книга не може да отмине шума. вероятно няма да отмине дълго. вероятно няма да е преувеличено да кажа, че това е най-добрият български роман, който съм чела от години. в допълнение – корицата е много добра също

тъгата на миналото, преплетено в много пластове. от времето на Минотавъра та до днес. поднесено на малки порции. в много образи. в аз, който сме.

бях и момчето на панаира, и бащата при лудницата, и сина и дядото с писмото, и майката, изоставила детето в мелницата, и сестрата, която тича назад, за да го прибере, и бабата, невиждаща, но помнеща, и момиченцето на моста. и в мазето, и в лабиринта, и в коридорите и тесните стаички. времето. сълзите. мъката. времето. тъгата. аз.

моето време. моята тъга. моята книга. в която аз сме.