малките сърдити и злобни човечета. на всеки му се е случвало да ги срещне. често и по няколко на ден. от онези, които защото са смазани от шефчето, което е смазано от секретарката на шефа, която е смазана от шефа, който пък е смазан от Големия шеф, който пък е нещастен защото няма още по-голяма кола, още по-молям телевизор и жена му е кисела, защото няма още по-голям бю… както и да е, та онези, които са смазани, именно защото са толкова много смазани ти звънят по телефона, викат ти, събуждат цялата ти фамилия посред нощ на събота срещу неделя да ти държат сметка за нещо си, било то малко или голямо

сещаш се за кои ти говоря. да ти кажа честно, за тях има шанс да се оправят. и те са хора. и тях майка ги е раждала.

предлагам ти да им дадем шанс. може би викат така защото освен че са смазани тотално не те и познават. сигурно и не искат да те познават, за да могат да ти викат. но дай им шанс. усмихни им се. остави ги да се навикат и просто ги погледни чисто човешки в очите и се усмихни, както само ти го можеш. повтори упражнението с усмивката и после, а след това пак. когато се прибереш изпрати един мил мейл, все едно никакво викане не е имало, завърши го с усмивка. продължи така. покажи постепенно на тези малки човечета, че светът има и хубава страна. че животът е прекрасен и спасение дебне отвсякъде. и че голяма работа, че нещата не стават от раз. животът продължава въпреки това. усмихни се. голяма работа, че телевизорът на онзи е по-малък с инч, кажи – ми ние, дето нямаме въобще телевизори какво да правим. усмихни се. голяма работа че и колата му, пардон, джипката не е чак толкова голяма, по-полезно е и по-добре за всички да се кара колело. усмихни се.

така ден след ден, усмивка след усмивка малките злобни сърдити човечета може би ще започнат да се променят. ще започнат да променят отношението си към теб. може би и към света. може да се събудят един ден и цялата тежест дето ги смазва да си е отишла да се рее из облаците. и в този ден може би ще направят тези човечета опит да се усмихнат. ще видят, че слънцето е изгряло. ще ти пуснат мейл, в който спокойно ще ти кажат какво не е наред и ще предложат дори решения, вместо да псуват. и когато се видите ти ще се питаш – ама това онези малки сърдити човечета ли са всъщност. защото те ще ти се усмихват. ама много.

Follow

клишетата. дори образовани и силно себекритични и саморефлектиращи хора им се поддават. всеки ден. единици успяват да се откопчат.

клише 1. училището е мъка, досада, тъпо, учителите са тъпи, да се ходи на училище е гадно и т.н. затънали до уши в това клише много хора го предават на децата си и така затормозяват цялата система. сигурна съм, че би имало по-голям ефект от училището, ако по-малко хора влизаха в това клише.

клише 2. работата е мъка, досада, тъпо, да изкръшкаме, да се скатаем, ама аз защо да му работя на този, той не ми плаща няма да му работя, то никой не таботи на това място и т.н. работата може да е забавление и ако повече хора се кефят от работата си и я вършат с лекота ще има повече щастливи хора и по-добре свършена работа. но лесно възприемаме подобни клишета, защото така е по-лесно, а и се предава от поколение на поколение.

клише 3. работното време. има много бизнеси, в които работното време може да не е от 9 до 6, може да се работи от дома, да има гъвкави формули за отработка на часовете работа и т.н. естествено без фиксирано работно време не може да се работи с овце, а със силно мотивирани хора, хора, които не считат, че работата е мъка. представете си само колко проблеми хора се решили, ако всички службици и инстанции, които обслужват хората работят извън стандартното работно време, например. и колко би спечелил проблемът с трафика в големите градове ако повече хора си работят от тях или пък извън стандартните 9-18. да допълним, че различните хора са продуктивни в различно време и така техният истински потенциал остава загърбен заради формалности като 9-18.

клише 4. бракът е мъка. дори прясно бракувани хора веднага лесничко влизат в клишето да се оплакват, мрънкат, да говорят още по-големи клишета за половинките си. често това е дори в противоречие с разбиранията и чувствата им, но инерцията е голяма работа.

клише 5. децата са мъка. абе хора, ако са мъка – не ги правете. истината е, че децата са голям кеф, ако успеем да избягаме от клишетата на възприемането им като бреме, от предразсъдъците на класическото възпитание, с което сме закърмени и ние, от оковите на мисленето като възрастни, от прекаленото безпокойство за тях или прекаления страх да не сбъркаме. ако си говорим с тях като равни и ги третираме като такива ще ни е по-лесно, а нататък нещата се подреждат.

списъкът може да продължи още и още – интернет е неизбежно зло, богатите са щастливи, парите са висша ценност, държавата е за да я мамим … . всеки може да допълва още и още ако се позамисли. просто ми се искаше да си поговорим по темата. не, че ще променим нещо. просто ей така.

е, никой не е обещавал животът да е лесен. но може поне да е и забавен. а това, последното си зависи от нас. ако по-ловко избягваме клишетата във всичките им форми и вариации, може би ще ни е една идея по-забавно. за по-лесно никой не обещава нищо.

Follow

Аревик е красиво арменско женско име и със сигурност не е планина, нито куче, защото, както казва Светла, ако беше може би щеше да има повече защитници …

Аревик е попаднала в капана на бюрокрацията, безразличието и липсата на човечност, капана, поставян от институциите по принцип навсякъде, още по-умело у нас.

защо сме толкова индиферентни днес, като само преди има-няма стотина години Яворов е писал Арменци, например. или и тогава е било така, а поетът е изключение? или внуците на онези топли, гостоприемни и добри хора описани в произведенията на класиците ни са се променили драстично днес?

нетолерантността ни е навлязла толкова дълбоко под кожата, че дори публиката на Камен Донев тази вечер в НДК, именно тази, жертвала поредните епизоди в Листопад в името на Народното творчество, изпада в див смях, когато нехайно артистът изпуска на сцената наред с множество животни и „негрите“ …

патетично жалки сме, в опитите ни да се възприемем като модерни, част от Европа, като недиваци. диваци сме си. и вероятно още дълго ще бъдем.

Follow

мнозина без да се замислят ще кажат, „да бе да, пак ще вършим работата на Държавата“
други, също без да се замислят, ще помогнат

„Все някога се налага да осиновим собствените си родители. Отпаднали от житейските превратности. Грохнали от годините си. Рухнали без нас. Все някога се налага да се погрижим за родителите като за наши деца.
Ако искахме да бъдем патетични, щяхме да заявим само това.
Но трябва да бъдем прагматични, защото никой не може да спре безпаметния ход на времето, трябва да бързаме. Затова проектът „Осинови книга” на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” , осъществяван с помощта на вестник „Култура”, е възможност, благодарение на която да бъдат спасени от гибел редица ценни свидетелства на книжовното минало. При това, срещу не чак толкова големи суми.
Осинови книга. Спаси родител.“

първата книга за осиновяване: Псалтир с последования (ЦИАИ 4), края на ХVІ – началото на ХVІІ в. 234 л. (ръкописна книга) + 146 л. (старопечатна книга) + ІV л. хартия; 178х135 мм. подробно описание и на необходимите процедури има тук. сумата, която е нужна е 5 800 лв.

кредит: Борислав Борисов

Follow