Петя Геджева е от тези вдъхновяващи млади хора, които дават голяма надежда и знам, че с каквото се захване – ще се справи! Защото освен чаровна, тя е и работлива, старателна, търсеща!

Петя е студент в СУ – учи ПР. От около година е част от екипа ни  в ABC Design and Communication. А отделно – тя е треньор по Дансело! Говори френски и английски. Не спира да иска да се развива. Тя ме свърза с Мари-Леа, за която ви разказах наскоро. Да, ясно е, че причините да искам да ви представя Петя не са една и две. Ето и интервюто конкретно за нея като треньор 🙂

Как се случи така, че стана треньор?
Тренирах Зумба две годни, а след това Дансело още една в Пловдив, където учех. Много се забавлявах, харесваше ми емоцията от класовете, сприятелих се с треньорите и им се възхищавах колко много енергия раздаваха на хората.
След това реших аз самата да започна да преподавам групови класове. Отидох на обучение за инструктор, а след преминатия тест получих и лиценза си. Започнах да водя във Велинград, моя роден град, и ефектът беше поразителен – хората се събираха още от първите класове, танцувахме, разрастнахме се, станахме едно малко семейство. Харесва ми да заразявам хората с енергия, да ги стимулирам да се движат и спортуват. А най-любимо ми е когато виждам позитивен резултат у тях.
След това се наложи да се преместя в София и нямах възможност да водя класовете си там. Ето защо намерих алтернатива и в столицата.

Кого и какво трениращ? Къде и кога? (в нормални дни, сега е ясно, че не)
Водя няколко типа класове. Единият е Burn fitness workout – кракта функционална тренировка за цяло тяло, на музика. Много симпатичен клас- тренираш, потиш се и не усещаш колко бързо минават 30 минутки.
Водя и Dancelo dance fitness- комбинация от фитнес и танц под съпровода на най-различни ритми- меренге, R&B, bachata, латино… забавна и ефективна тренировка.
Класовете ми се посещават предимно от дами, но имам и господа, които се чувстват доста комфортно в женска компания. Харесва ми, че си помагат взаимно, показват си упражненията, репетират ги. Да видиш, че хората живо се интересуват от това, което искаш да им покажеш, е най-ценният подарък за един инструктор.
Мястото на провеждането им е в Атлетик фитнес , Студентски град, а периодичността е през един ден – понеделник, сряда и петък вечерта. Удобно е, а и една вечерна тренировка винаги тонизира!

Какво ти носи това занимание?
Контактът с хора е безценен учител. Особено когато споделяте обща страст. Харесва ми да ги стимулирам, да получавам и да давам енергия. Това е доста голямо психическо разтоварване за мен, особено след тежък ден. Предполагам и хората се чувстват по същия начин.

От каква мотивация имат нужда хората, според теб, за да тренират?
Разбира се, че най-основният стимул хората да посещават класовете, е да отслабнат или да се стегнат. Но има и нещо повече – груповите класове внасят добро настроение и преповдигат тонуса. Ето защо мисля, че мотивацията се крие и в чувството, живнината и приятния гъдел, който усещаме след тренировка. Да си горд от себе си и от това, което си постигнал.

Най-забавни ситуации или мили за теб, свързани с тренировките?
Повреме на един от класовете ми спря токът на целия фитнес. Музиката, светлината, всичко изгасна изведнъж. Повечето хора биха излезли моментално от залата, но не и ние- пуснахме си музика от телефона, няколко фенерчета и продължихме. Само внимавахме да не настъпим някого случайно.

Какво си пожелаваш?
Да има здраве!

А един от начините човек да бъде здрав, е като не спира да се движи. Особено в тези епидемични времена е хубаво да държим на благосъстоянието си. Усмивки за всички!

 

 

в поредицата постове за щастието и оптимизма продължавам с една много свежа лекция от TED – Tali Sharot: The optimism bias

научни доказателства в полза на това, че е по-добре за теб и за света като цяло да си щастлив, отколкто да си нещастен

писах също още за щастието и dont’worry, be happy човече

малките сърдити и злобни човечета. на всеки му се е случвало да ги срещне. често и по няколко на ден. от онези, които защото са смазани от шефчето, което е смазано от секретарката на шефа, която е смазана от шефа, който пък е смазан от Големия шеф, който пък е нещастен защото няма още по-голяма кола, още по-молям телевизор и жена му е кисела, защото няма още по-голям бю… както и да е, та онези, които са смазани, именно защото са толкова много смазани ти звънят по телефона, викат ти, събуждат цялата ти фамилия посред нощ на събота срещу неделя да ти държат сметка за нещо си, било то малко или голямо

сещаш се за кои ти говоря. да ти кажа честно, за тях има шанс да се оправят. и те са хора. и тях майка ги е раждала.

предлагам ти да им дадем шанс. може би викат така защото освен че са смазани тотално не те и познават. сигурно и не искат да те познават, за да могат да ти викат. но дай им шанс. усмихни им се. остави ги да се навикат и просто ги погледни чисто човешки в очите и се усмихни, както само ти го можеш. повтори упражнението с усмивката и после, а след това пак. когато се прибереш изпрати един мил мейл, все едно никакво викане не е имало, завърши го с усмивка. продължи така. покажи постепенно на тези малки човечета, че светът има и хубава страна. че животът е прекрасен и спасение дебне отвсякъде. и че голяма работа, че нещата не стават от раз. животът продължава въпреки това. усмихни се. голяма работа, че телевизорът на онзи е по-малък с инч, кажи – ми ние, дето нямаме въобще телевизори какво да правим. усмихни се. голяма работа че и колата му, пардон, джипката не е чак толкова голяма, по-полезно е и по-добре за всички да се кара колело. усмихни се.

така ден след ден, усмивка след усмивка малките злобни сърдити човечета може би ще започнат да се променят. ще започнат да променят отношението си към теб. може би и към света. може да се събудят един ден и цялата тежест дето ги смазва да си е отишла да се рее из облаците. и в този ден може би ще направят тези човечета опит да се усмихнат. ще видят, че слънцето е изгряло. ще ти пуснат мейл, в който спокойно ще ти кажат какво не е наред и ще предложат дори решения, вместо да псуват. и когато се видите ти ще се питаш – ама това онези малки сърдити човечета ли са всъщност. защото те ще ти се усмихват. ама много.

„Едно време минаваха бързо от тук и беше невероятно да ги гледам – бяха забързани  като хора, които знаят къде отиват и нямат търпение да стигнат там. Сега бързат, защото ги е страх. Не ги движи цел, а страх. Не отиват никъде, а бягат. И не мисля, че знаят от какво искат да избягат. Не се гледат един друг. Трепват, когато някой се допре до тях.  Усмихват се твърде много, но усмивките им са грозни – не са радостни, а умолителни. Не знам какво става със света.“

писано преди 50 години. Айн Ранд. Атлас изправи рамене.

тази година нашият випуск отбелязваме кръгла годишнина от завършване на средното училище и искаме да го отбележим, но годините си казват своето и човек забравя имена, лица … губи контакт
моята приятелка и съученичка Дачи вече писа за това
моля ако някой има спомен да сме учили заедно – да се обади, ще се радвам, да се включи в празненствата хх години по-късно, както се пееше в една песен от нашето време

ето една смешна и забавна снимка от стара стара лента (тогава наистина бяха ленти)

а днес стартира и инициативата Абитуриентите през годините – снимки и спомени – поканени сте да се включите 🙂