свободата да избираме или колко всъщност струваме?

IMG_0269

из мрежата се носят слухове за тарифите. за Лом дочух 50, за Ямбол – 30, за София – 20. гледам едни лекуват баби, други пекат кебапчета, трети (отново и отново) щедро обещават неща, които никога, никога, никога няма да могат да изпълнят.

толкова ли струваме? защото с тези пари не купуват само гласа ни. така купуват душите ни. така купуват бъдещето ни.

наистина ли толкова струваме? или ще се окопитим и ще знаем цената си. ще знаем, че тези 20-30-50 лева не само, че няма да ни спасят, а ще ни закопаят още повече. наистина ли толкова струва свободата ни?

можем, хора и знаем. можем да избираме и знаем, че трябва да го направим.
време е.

#HappyVoting #EP2014 #TellEurope #гласувайпрезмай #избори

Свободата, Санчо …

don20quixoteстуденти писаха (вчера в НБУ) на тема свобода и тук си позволявам да публикувам няколко забележителни или не толкова цитата:

„аз определям свободата като едно от най-важните неща в живота“

„казвайки това, което мисля
доказвам, че не човече, а човек съм“

„и на никого не позволява
за троха
и за капка вода
да му сложат по пътя
юзда“

„свободата е да си щастлив артист
и съдбата ти да бъде бял лист

свободата е да не познаваш завист
и към свободните ненавист“

„аз вярвам, че всеки заслужава да изживее своя живот така, както иска и може“

спомени от соц-а: обещавам, че повече няма да бягам от час

tabela

завърнах се в спомените си и реших, че няма да е лошо да опиша случки от соц-а, които помня. вероятно мнозина са ги забравили, предвид носталгията и желанието да се върнем в бай-тошово време.

трябва да сме били 10 клас. Капка Курдова се наричаше другарката по химия. беше дребна жена, с тънки устни. строга. използваше често показалката, за да тропа настойчиво или наказва. викаше. със сигурност не беше от любимите учители на никого. а с това и химията ни ставаше доста противна.

щяхме да имаме контролно по химия. последния час в една сряда. страх. но решихме да избягаме. целия клас. някак наистина ни се получи – избягахме всички от час. просто си тръгнахме. не го бяхме правили никога. за отсъствие от час се пишеха неизвинени, викаха се родителите, четеше се конско. някои ги викаха при директора, при повече и в педагогическа стая.

на следващия ден рано в клас влязоха класния ни, другарят Калфов и директорката на училището. всички се изправяхме при влизане на другари в класната стая. дангалаци на по 16-17 години. в престилки момичетата, момчетата с панталон, риза и сако. в онзи неприятно син блудкав цвят. еднакви всички.

„кой даде идеята?!“ крещеше класният. „кой?!“. директорката мълчеше и ни гледаше свирепо. той викаше с цяло гърло. бяхме на четвърти етаж на училището. гласът му кънтеше до първия. крещя поне 30 минути. ние мълчахме. „вадете тетрадките!“ почти не му беше останал глас. „вадете тетрадките и пишете! всеки по 1000 пъти да напише „обещавам, че повече няма да бягам от час!“ и докато ние започваме да пишем ни накараха всеки да стане и да повтори по десет пъти „тържествено обещавам, че повече няма да бягам от час!“. един след друг. 38 ученика.

много ни викаха в училище. и пръчките и други сходни методи бяха често включвани в действие.

и не, не ми говорете колко добре живеехме в соц-а. дори някой да е живял добре, всички (всички) живеехме в пълна несвобода. а това няма как да е добре.

#спомени #соц-а #България #делаидокументи

ДЕОС в първо лице: Дарин. Обединението около ценности ни прави по-силни

darin-2

Дарин Стойков е ПР, блогър, велосипедист и кулинарен изследовател. Активен участник в протестите. Дарин е ходеща енциклопедия, голяма усмивка и безкомпромисен към нередностите човек. Днес е сред основателите на новия либерален политически проект ДЕОС.

Какво те води в ДЕОС?
Необходимостта практици да вкарат прагматизъм и ефективност в политиката, като същевременно я изчистят от блатото на трупани с години зависимости, подмолни съглашателства и нечисти сделки.
Води ме убеждението, че морал, почтеност и прозрачност са възможни в публичните дейности и убеждението, че имам силата, ако искаш и инатът, да го докажем на практика.

За каква България мечтаеш?
За такава каквато винаги е могла да бъде – средно голяма европейска, добре уредена държава с работещи институции, силни и доволни граждани и управници с ясни приоритети. Никой до момента не се е опитал да извлече реална полза за гражданите от уникалното гео-политическо и стратегически важно положение на страната ни. За това се искат много кураж и „топки“ но оказва се поколения наред клетвите на политиците са били по-слаби от рушветите и частните им интереси.
Мечтая за държава, в която нечие друго добруване и успех ще са предизвикателство, а не повод за завист. За денят, в който критичната маса от необвързани, млади, образовани и успели хора ще ударят по масата и ще пуснат нашата бюлетина в урната. Защото са ни повярвали и ни гласуват доверие. За държава, в която е дошъл и нашият ред.

Как отговаряш на скептицизма на хората към ДЕОС, към промяната?
Не отговарям. Опитвам се да игнорирам генно-модифицирания скепсис, но ако видя възможност да седнем и да говорим как заедно можем да случим промяната – правя го. Осъзнавам, че на малко хора им се занимава активно с чистене на цялата мръсотия от политическата кочина. Разбираемо е, не мога да ги виня за това.
Дойдох преди 20 години в София с две чанти дрехи и един котлон. Оттогава съм постигнал много неща, всичко сам и без помощ или нечия протекция. И винаги с премерен риск и много мислене как точно трябва да се случи нещо. Ако съм успял в професионален план и в личния си живот, значи мога да пренеса опита си и в политиката. Приемам съвети, слушам и търся съгласието за важните неща, дори и със скептиците.

Какви са хората в ДЕОС и кой е поканен да се включи в този проект?
Накратко – Хората са всякакви, поканени са всички.
Моето впечатление за хората в ДЕОС е, че всичките до един сме диалогични и сговорчиви, способни да приоретизираме и да отсяваме плявата от важното. Обединени около ценностите ни, това ни прави доста по-силни отколкото бяха пищялките и знамената по протестите. Защото всъщност Протеста ни събра, накара ни да се видим заедно и да видим какво можем да променим, без да променяме себе си. Общност на свободни хора, това сме.
ДЕОС е с отворен код и винаги всякакви хора и гледни точки са добре дошли, стига да изповядват ценностите и да работят с другите съмишленици в полза на обществото. Политиката е малко като казарма, но може да е забавно. Вероятно ще разочаровам нереализирани партийни кариеристи, но няма да намерят място в динамичния партиен живот, който водим предимно онлайн. Решенията се вземат отдолу нагоре, а ние от така-нареченото ядро сме по-скоро модератори и катализатори.

darin

Споделяш нашите идеи? Научи повече и се присъедини към ДЕОС още сега!

#ДЕОС #проект500 #промяна #България #бъдеще

три пъти ура за Олес, който харесва много България, помага на бежанците от Военна рампа и доброволства цяла година тук

IMG_9755

Oles Gardzhuk е млад човек от Украйна. журналист, работил в телевизия. от една година е в България и доброволства. помага на Фондация 42. почти всеки ден в последните месеци в сред бежанците на Военна рампа. заедно е с други доброволци като него млади хора от Холандия, Испания и Германия.

Олес е влюбен в българската природа. казва, че Мелник и региона са най-прескасното място на света. харесва сирене, кисело мляко, гюведжета. харесва и хората тук.

реших, че ще е симпатично да си поговорим публично с него и споделям разговорът ни:

How do you like Bulgaria? Tell us some odd or unusual story for your stay here.

It is a precious time for me here. I have met so many nice people. And then I got a thought: why am I always meeting my soul mates during the trips abroad and rarely at my Motherland?! Bulgaria is an amazingly interesting country with a very rich culture and nature – only the delicious food can put a bright smile on someone’s face – but, in my opinion, many people do not really realize and cherish what they have. As about my experience, it has been very different within 10 months I am here. That is why the most freaking story which happened to me in the beginning (when I was a volunteer of another organization) is surviving a week on 26 stotinki. I managed! And now I remember it with a smile, because life is an adventure every day… At the moment my service in Sofia is bright, busy and very interesting. I feel being useful – and this is the most important for me.

How about the Voenna rampa work and the people you met there?
We are going to Voenna rampa due to Red Cross, which we are also volunteering for. Every week there is a group of young people who are going to play with refugee kids. I’ve heard from the colleagues, on the beginnings their parents were afraid of “people in red” and they would take a child away, whenever the volunteers came to play. But now the same parents are bringing a child holding his or her hand because we are putting the smile on the kids’ faces. Usually it is very hard to speak with children because of the language barrier, so we try to show them with the gestures what to do and how to play, try to make them following us. But we never do competitions, because equality is very important in their situation. Less touching games… Some of the children are afraid of touching. But in the end kids are always staying as kids, and even if some of them had been cold in the beginning, in the end their hearts melted. They are smiling and hugging us, running to meet us whenever we are coming to the camp, jumping in our car, not willing to let us go when we are ready to leave the camp. But there is one boy, I want to tell you about. I won’t mention his name, but he is the only teenager (around 15 years old) which is coming to spend time with us. When we are doing really childish things, he is staying on the side and waiting for the games with a ball, for drawing. He has very kind eyes but full of fear and awareness. This guy is always helping us in calming kids down, translating to them what we are trying to say. And for me this help matters so much! Because sometimes you just do not know what to do, when you have children from 2 years up to 12 years old. Everyone should be treated differently. Now many of these children can smile and you would never notice what they have gone through, but in the eyes of this boy I see a lot of sorrow, and I feel sorry for not being able to change it.

Do you feel Bulgarians somehow close to Ukrainians or we have more differences?

We are close! In deed! We are Slavic nations with similar languages, level of hospitality, even with reactions in some situations. Our Ukrainian government is also irresponsible like yours here… But I would like to give a friendly advice for Bulgarians about being a little bit more punctual, faster and organized. If you want me to be honest, these were 3 things which sharpen my eyes on the very beginning of my service.

Which is your favorite place in Bulgaria?

The most impressive trip was to 7 Rila Lakes. This place is just magic. I usually cannot sleep on my back, but there is a huge circle made with stones up on the hill. And I was laying exactly in the center of it, under the sun. I have never had warmer sleep than that one! But my favorite place is Melnik and the villages close by… Over there it happened to me to get the strongest feeling of calmness and willing to stay, out of all the trips I made in Bulgaria.

When you leave Bulgaria you’ll miss …

People.. I am leaving soon actually. Only one month left and I am counting the days backwards already. My mind is playing different scenarios of farewell. But until now I haven’t imagined myself being in the airport, sitting in the plain, etc. This is the biggest challenge for me in the voluntary service program, basically in any exchange program. You meet amazing people which are very close to you in their mindset. You finish your contract. You go. But anyway I am grateful to my fate for bringing these people and an adventure called “Bulgaria” in my life.

IMG_9726

на снимките Олес разказва за доброволчеството и красотите на България на учениците от 8-ми клас във 2-ро СОУ София и за журналистическата професия и доброволчеството на студентите 2-ри курс Журналистика в НБУ

три пъти ура от всички ни за Олес!

п.с. с това започвам поредица интервюта с чужденци, избрали да живеят временно или постоянно в България

ненужните празници vs нужните

празник ли? изпразнено от съдържание. 3-ти март, 1 май – преди имаше манифестации. днес всички са в Гърция или по селата. всички други подобни – също. формални. кухи. дни за почивка и преяждане, вместо за същинско празнуване. дни на бягство и разделение, не на единение.

и празниците ни като и делниците ни – никакви.

да, не е единствената тема в обществото ни по която спешно трябва да намерим отговор на въпроса: какво да се прави.

но едно е ясно – нужна е промяна. сега.

нужни са ни малко празници, но истински. за мен такъв е например 24 май. и толкова.

и пак да кажа – нужна е промяна. тя започва от теб и мен. сега.

ДЕОС в първо лице: Емил. Промяната е в нашите ръце.

Emil-DEOS

Емил Георгиев е юрист и представител по индустриална собственост. Има своя кантора в София, където се завръща след дълги години в Австрия. Днес е сред основателите на новия либерален политически проект ДЕОС.

Какво те мотивира, накара да се върнеш в България след дълги години в Австрия?
Търсех промяна най-вече в професионален план. Към онзи момент (2011 г.) все повече премислях създаването на свой собствен бизнес. Смятах момента за подходящ поради две причини: (1) бях натрупал сериозен опит в сферата на правото и информационните технологии и (2) нямах обвързаности, които да ме задържат на едно определено място. Разговори с близки приятели и семейство само затвърдиха решението ми да скоча в дълбокия и студен вир на предприемачеството.

Какво харесваш в България каквато е тя днес?
Харесвам многообразието в обществото, което някои недобросъвестни политици и журналисти наричат „разделение“. Харесвам социалния живот и произтичащите от него възможности за бизнес.

Кога България ще се промени? Какво е нужно, за да се случи това?
Впечатлението ми е, че за времето на моя престой в чужбина, България се промени много. Промяната винаги е по-видима отвън, отколкото отвътре и това е съвсем нормално. Малко като ситуацията, в която родителите някак си не забелязват как детето им расте, но това пък винаги прави впечатление на роднините, които го виждат само 2-3 пъти в годината.

Иначе истинската промяна (онази за която все се говори) ще настъпи едва тогава, когато всеки я превърне в своя кауза. Да вземем за пример отпадъците, които ни заобикалят буквално навсякъде. Проблемът с тях ще решим устойчиво, когато (1) всички полагаме грижи да ги хвърляме само, където им е мястото и, което е още по-важно, (2) по свой почин и доброволно започнем да ги събираме и почистваме.

Промяната, с други думи, е в нашите ръце. Това трябва само да го осъзнаем и да се възползваме от него.

Какво е ДЕОС за теб?
ДЕОС е общност на свободни и отговорни хора. Там сме, защото вярваме, че надграждането в демократичното общество е възможно единствено по политически път. Защото знаем, че можем да прекратим много от досегашните порочни практики и с личния си пример показваме на обществеността, че няма пречки участието в политическия живот да бъде прозрачно, отговорно и отчетно. Защото осъзнаваме колко важни за обществото ни са безпристрастното правоприлагане, образованието и устойчивото икономическо развитие. Защото знаем, че можем и не се свеним да искаме доверие и подкрепа. От всички онези, които искат да  бъдат дейни, като подкпрепят дейните като нас.

Споделяш нашите идеи? Научи повече и се присъедини към ДЕОС още сега!

#ДЕОС #проект500 #промяна #България #бъдеще

нека ти разкажа за Ханс

IMG_9866

Ханс е дете на около годинка. намерен е завързан за дърво, провесен, едва крепящ се на краката си, без сили, не ял и не пиш вероятно много време, изнемощял, полу жив. някой, който няма как да бъде наречен човек, по-вероятно изверг го е изоставил в гора край Пловдив.

Ханс, обаче, е късметлия. носи живот и ще живее. спасен е от добри хора и приютен във Фермата.

да, Ханс е куче. прекрасно, добро, породисто, младо и жизнено куче.

Ханс е късметлия. осиновен е и скоро заминава за Германия, където ще живее обичан и обгрижван.

чувам как си мънкаш под носа, че тук хората живеят лошо, какво остава за кучетата. но съм сигурна, че когато направим всичко по силите си тук никой да не изоставя кучето си, тогава и ние, хората, ще сме тигнали да живеем заедно по-добре.

във Фермата приемат помощ всякаква. дарения, за да могат да помагат на още кучета със съдбата на Ханс. приемат и доброволци за разхождане на кучета и осиновители-човеци.

и да, кучето е най-добрият приятел на човека.

#промяна #България #animalrescuesofia

на 1-ви май си спомням за Чернобил

c141f7524e0

когато бях малка и ученичка живеех в соц-а. дълбоко в соц-а. тогава имаше манифестации. всички задължително присъстваха на тях. имахме в центъра на София мавзолей (в празното пространство между Народния театър и Двореца днес). в мавзолея лежеше мумията на Георги Димитров. а в горната му част на мавзолея имаше трубуна, на която заставаха Тодор Живков и всички избрани. под козирката.

ние, простосмъртните репетирахме поне седмица по-рано. всеки ден. без значение от времето – дъжд, вятър. маршируване. по цял ден.

в самия ден 1 май бяхме свиквани от рано в околностите. с бели ризи, тъмно сини поли, момичетата задължително на две опашки вдигнати горе, с бели панделки. някои имаха руски панделки, които разбира се бяха по-хубави. подреждаха ни в редици. някои носеха знамена, други люляк, трети просто трябваше да вдигат ръце. стояхме с часове, чакахме, подредени в редици. по височина. с който се паднеш около теб. после тръгвахме.

водеха ни като овце. имаше темпо, което да се следва и всички в един крак, като военните днес, да крачим. имаше и думи за скандиране, които ни даваха знак, при навлизане на площада да започнем да викаме. „братска дружба с есесер“, „бе ка пе ура“ и подобни. от участъка пред МС днес трябваше да викаме, махаме и ходим стегнато. до Военния клуб. след това се разпръсвахме и кой от където е.

напред вървяхме подредените ученици, вероятно и работници, студенти. на блокове. с ясни послания, задачи и строй. зад нас, в края на дългата над час манифестация, бяха „свободните“ граждани. те само махаха. а от трибуната Живков махаше с един специфичен маниер, от чийто спомен и до днес ми става лошо.

еднаквост. изумителна показност. кухост, измито от смисъл, унизено, смазано битуване.

такива бяха времената. сценарият се повтаряше година след година.

но, това, което в моето съзнание свързвам най-вече с 1-ви май е онази година на Чернобил. когато отново манифестирахме чинно. и валя онзи дъжд. ядохме зелени салати. нищо не знаехме …

лятото ходехме при баба ми във Варна. от юни до септември. и тогава се разболях. тежко. вдигнах висока температура, която не спадаше и не спадаше. не се хранех. бях подута. лекарите един след друг на различните места вдигаха рамене и казваха „не знам“. накрая един доктор от една лаборатория на последния етаж в Окръжна болница каза „май е от радиацията … Чернобил …“ и предписа някакви неща, с които започнах да се възстановявам. тогава разбрахме …

цяло лято вместо да играя на воля из Морската с моите приятели бях болна, лежах, отслабнах много, дори не можех да чета, а какво е изживяла баба ми и семейството ми – не мога и да мисля. важното е, че попаднахме на този просветен лекар и той ме спаси.

това е само моята история. вероятно са хиляди, милиони.

подробности за Чернобил и престъпното бездействие на нашите управляващи, чиито наследници ни управляват и днес има тук

снимката е от интернет и е от манифестация 57-ма година, но и по мое време (80-те) беше същото почти