лудост ли е да искаш да си нормален?!

в това люшкащо се между всякъде време, в което хората губят посока, все по-често се питам

лудост ли е да искаш да си нормален?!

лудост ли е, да не стоиш у дома пред телевизора с ракия в ръка? да не се примиряваш? да не се поддаваш? да не вярваш на пропагандата? да не искаш да си слуга на дявола?да не блестиш в злато? да не се радваш на кръв? да не толерираш насилието? да не харесваш изкуственото? да не желаеш да притежаваш? да не ламтиш за власт? да не си тарикат? да не приемаш грубостта? да не обичаш излишеството? да даваш отпор на злото? да търсиш отговорите? да излизаш от рамките? да питаш? да променяш? да не следваш утъпканите пътища? да крещиш в тишината? да си сам на площада? да вярваш в доброто?

лудост ли е да искаш да си нормален.

inspired by Jurii Jordanov

da capo. започни отначало

da capo /Започни отначало/ на Александрина Пендачанска е нежна, лека, романтична история, която върви прекрасно с мързелив следобед и чаша горещ шоколад

този откъс, който си избрах да споделя, не е никак представителен за книгата, дори напротив, но е актуален в дните на хората тук в момента:

Въпросите за истинската идентичност на комунизма, за хората, които го бяха познали и живели, останаха незададени, отваряйки място на едно голямо, мастодонтско НЕ, което се срещаше на всяка крачка в това не-осмислено време на не-изповядани грехове, не-разследвани престъпления, не-произнесени присъди, не-опростени вини, не-признати грешки, не-осмислени провали, не-разказани животи, не-написани книги, не-заснети филми и т.н. Катарзисът остана не-случаен. На негово място се случи друго: нихилистично – неовъзмездено – неудовлетворено – нескончаемо невремие, което се живееше никак си от едни никакви хора.

Райна, благодаря ти!