точно преди година новината, че Орхан Памук има нов роман се прие доста радушно
е, тъй като не успях да го купя на английски овреме днес се сдобих с българското издание на Музей на невинността
корицата е запазена в оригиналния й вариант, само с добавена „дупка“ от фас
преводът е от турски на Розия Самуилова
цената е 22 лв
започвам я. силно се надявам да ми хареса и ще пиша.
неща, случили се преди 50 години вече са забравени, добре потулени, а основните им режисьори и техните деца все още се вихрят из властта и продължават безскрупулно
чета автобиографичните записки на един от големите ни театрални дейци преди 9-ти – Тачо Тачев, написано много човешки, с лични преживявания проследявам историята на родния театър от началото на 20-ти век, едни живи и ентусиазирани хора, развивали изкуство в голям мащаб и в Пловдив и в Русе и в Бургас и в София … неща, с които днешния ден не може да се похвали
книгата, макар предложена за печат в края на 50-те не е издадена, върната е на автора с коментар да се редактира силно, особено части за пътуванията на театралните ни трупи до Македония и изнасянето на някои факти, като например този за изселването на голяма част от интелигенцията на страната под преглога, че това са „мръсни капиталисти“. именно този момент от разказа ми направи значително впечатление, защото прочетох в него в голям детайл съвпадения съдбата и на моето семейство, изселени майка и синове, без право да се връщат в София, а дядо ми – в лагер. ето и части от разказа на Тачо Тачев:
„веднага след 9 септември 1944 г. в мое отсъствие и без мое разрешение насилствено се настани семейството на д-р В.Величков в част от моето жилище … след много заплахи за изселване и долни клевети през август 1948-ма Величков успява да постигне изселването на семейството ми в Ботевград … да напуснат София в 48 часа … разтоварването на покъщнината на ливадата …
синът ми, художникът Тачо Танев, завършил Художествената академия с пълно отличие, следвал в Будапещенския и завършил Берлинския университет с докторат по археология, етнография и история на изкуствата на далекоизточните народи, рисува по нареждане на милиционерската управа плакати за празненства, пише лозунги, рисува голяма картина „Влизането на партизаните в Ботевград на 9 септември“ … а междувременно продава в бозаджийницата … „
като двоен червен aftershock на екс – отново
след преследването на дивата овца продължението на историята идва очаквано-неочаквано, малко по-описателно, все така ексцентрично-хаотично, философско-митично, много „ала Кафка“ и все пак достатъчно „ала Мураками“
търсене на себе си, търсене на другите, търсене на смислите, паралелни светове, стая със скелети и преминаване през стени, нищоправенето като смисъл, проститутки, чието заплащане се счита за разход, животът като танц – танцувай, танцувай, танцувай …
„прахосничеството е висша добродетел“
„посредствеността е като петно на ризата, което никога не се маха“
„хора умират през цялото време. Животът е много по-крехък, отколкото си мислим. Затова се отнасяй с другите така, че да не остане причина да съжаляваш. Справедливо и ако е възможно, искрено.“
започваме с Борис Минчев работа по 4-та част на книжката с оптимистични мисли – Кандидология – науката за оптимизма, Законите на Мърфи – наопаки
ще се радвам, да се включите в тази блог-игра и да ми подарите оптимизма си – в мисли, сентенции, цитати от любими книги, стих или както ви се намира из прашасалите в ежедневието кътчета на вашия живот, към които се обръщате когато ви е тъпо, тъжно, мрачно, безразлично, блудкаво, никакво, глупаво, едно такова …
каня да се включат първи с оптимизма си моите приятели – оптимисти и блогъри Дачи, Деси, Лидия, Поли, Райна, Силвина, Денис, Тишо и всеки, който още се чувства оптимист, въпреки всичко
„Обичаш ли ме, мамо.
Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато единственото важно нещо в света е собственото ти нещастие.“
обичта ще спаси света.
а нас, българите, самите нас няма кой да ни спаси от собственото ни нещастие, освен ние сами себе си.
майките трябва да се прочете. почувства. изплаче. прости.
сред книгите, които започнах отдавна и не успявах да дочета бе и Самота в мрежата на полския писател Януш Вишневски
тези дни я дочетох, заля ме с цял куп истории в историите, информация от всякакво естество, чувственост, емоции. признавам си, че плаках на няколко места.
разочарова ме малко – много е женска или женствена, а очаквах по-мъжка книга от мъж автор (тук донякъде Вишневски ми напомни Мартин Ралчевски). не липсват разсъждения, но емоциите винаги взимат връх
запознах се с автора когато бе в България за представянето на книгата си през март и бях истински очарована от него, което донякъде подсили горното разочарование
главният герой е много противоречив, въпреки че много се говори за Бог (отново прилика с Ралчевски), достатъчно много се говори и за наркотици и секс (в което само по себе си няма лошо, но на моменти идва в повече), виртуалната връзка надмогва над реалната (в което също няма лошо, но отново е леко пресилено)
все пак за лятно четиво не е лош избор
отдавна не ми се беше случвало да чета нещо с подобен обем – над 800 страници, но ме увлече много, прознавам си и не успях да я оставя в последните дни, докато не я допрочетох
Изворът на Айн Ранд, макар и писана преди повече от 60 години звучи много увлекателно, заплита любовни елементи сред множество философски разсъждения за алтруизма, егоизма, себеотрицанието, посредствеността и таланта, смисъла на живота и важността на това, да бъдеш себе си. в центъра на всичко е човекът.
ето на посоки няколко кратки цитата
„интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни“
„знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. “
„замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. … Вайкат се, че не разбират смисъла на живота … Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че „трябва да открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. … Но според мен то е най-срамното.“
книгата си заслужава. благодаря на човекът с малката книжарничка на Оборище, който ми я препоръча. при възможност ще намина да си поговорим за книгата и да си набавя нови четива.
ето че днес излезе от печат новата ни книга с Гори – Уеб сайтът – мисията задължителна – книга за сайтът като маркетинг инструмент и начините за неговото популяризиране онлайн
по този повод събрахме приятели и колеги на по чаша вино в Букис
ето ни с Гори двете, горди от свършената работа
както вече блогвах докато работехме по книгата – беше нанагорно, просто „уесно нема“ както се пееше в една песен
първият ми файл със заглавие начало в папката с нещата по книгата е от 24 юли 2008 г., а последният, с последните нанесени корекции след редакцията на Вики – от 11 май 2009 г.
днес раздавахме на всички химикалки с поканата да редактират и допълват книгата смело, защото със сигурност ненаписаното по темата е много повече от написаното
Сиела бяха донесли и предните ни три книги – ето ги: Първите в Българския Интернет (2003), Интернет рекламата – Мисията възможна (2005), Онлайн маркетинг – мисията още по-възможна (2007) – така като гледам излиза че на две години пишем по една от поредицата 🙂
благодарим на всички, които дойдоха и споделиха тази привечер с нас!
а ето и останалите благодарности, без които не можем да минем: Благодарим изключително много на Сиела, които отново ни подкрепиха и се заеха с издаването на наша книга – Веско, Светльо, Светлана. Признателност на редакторката на всяка наша книга в областта на уеб – Виктория Лазова, за желанието и професионализма при работата по нашите текстове. На колегите от „Маркет тест“ и „Гемиус България“ – за предоставените данни. Благодарим на колегите ни Денислав – за включването с частта за блоговете, Миряна – за илюстрациите, Веселка – за корицата, Петя – за предпечата, на всички професионалисти от ABC Design & Communication.
Безспорно огромна благодарност дължим на всички наши колеги, приятели, клиенти, конкуренция, от които сме научили много през годините, минали сме дълъг път заедно и продължаваме напред.
Благодарим на нашите семейства за търпението и подкрепата!
още много снимки има в narod.bg/justine и fb/justine.toms 🙂
години след Сатанински строфи попаднах случайно на срам на Рушди
след Орхан Памук бях силно изкушена да мина още малко по-на изток и срам ме отведе по магически и в същото време много модерен начин натам
действието се развива в Пакистан, има политически линии, но е като приказва от 1001 нощ, поднесена без свян и със силен акцент върху детайла, една плетеница от истории, хора и техните съдби, мисли, чувства
за пореден път открих за себе си колко е малък светът и колко еднакви сме хората, без значение къде именно сме родени, дори без значение на религията или културата, в която сме възпитани
срамът и безсрамието са еднакви навсякъде. хората са еднакво чувствени или безчувствени, еднакво лицемерни или истински отдадени
ето малък откъс, който може да ни накара да се замислим дали Рушди говори за град в Пакистан, България или другаде:
„Застроиха новата столица с бетонни кутийки – паметници на нетрайните ценности и еснафщината. Куполът на джамията, който напомняше на земното кълбо, бе започнал да се пропуква и колкото и да се надуваха и пъчеха околните нови постройки, те също бяха започнали да се разпадат … по тези краища демокрацията дълго време не бе желана гостенка и сега напираше да си навакса.“
„според поговорката жабата, крякаща в кладенеца, се плаши от ехото на собствения си глас – струва й се, че й отвръща нейна гигантска посестрима“
из Срам на Салман Рушди
Follow