Превъртане. Петър Денчев

IMG_8130

Превъртане, новият роман на Петър Денчев, прочетох два пъти, преди да мога да пиша за него тук. Както в много други произведения на изкуството, така и тук има стряскаща доза пророчество. Романът излезе преди малко повече от месец, а звучи с всеки изминал ден все по-актуално. Ако сте в питанка, както вероятно мнозина сме, защо се случва така в нашата политика, живота ни, толкова години не я превъртяхме тази игра – ами Превъртане може да даде част от отговорите.

Защо го четох два пъти ли? Ами защото ме ядоса, именно с тази детайлна картина на човека тук и сега, трупал, трупал лукавство, алчност, парвенющина. Детайлна картина на невъзможността да се измъкнем от собствените си слабости. Липсата на воля. Търсенето на лесното решение. Плъзгането по повърхността. Защото познавам, знам че има толкова много хора като тези, описани от Петър в романа.

Хора, на които светът, новият свят не им е отредил роля и това ги назлобява още повече.

Хора, които с огромна ловкост манипулират другите с чувството им на вина.

Хора, на които „все някой друг им е виновен за собственото им нещастие“.

Хора, „които мразят това, което обичат“.

Хора, „влюбени в своето окаяно състояние“.

Хора, „които искат по-добър живот, но не искат да променят себе си“.

Петър Денчев го умее това, да събере и опише в детайл неща, които сякаш само миг преди това ги е гледал отдалеч и в мащаб и после е зуумнал и ни ги показва под лупа. Да ни озадачи и ядоса, като в същото време синтезира случващото се и отговори на въпроси, трупани с години.

Сега, преди изборите, третите избори за тази година, е идеалното време да прочетете този роман. Наистина.

Браво за корицата на Христо Гочев, на редактора на романа Борис Минков и на ИК Жанет 45.

Писах още за другите книги на Петър:
Малкият бог на земетръса, която много ме разтърси
и за Тихото слънце, една много специална история.

Книгата си купих от Хеликон на Съборна.

 

Граница. Капка Касабова

IMG_7154

Граница на Капка Касабова е отдавна с мен. Четох я бавно и дълго. Защото е водопад от истории, всяка от които те замисля, отнася, натъжава. И всяка иска своето пространство.

Последните страници прочетох на места, за които се разказва в книгата. И така бях още по-уверено в атмосферата й.

Граница е невероятно пътешествие из Балканите и по-скоро границата, която слага Странджа и Родопите – Турция, Гърция, България и различни исторически времена, хора и съдби, истории и митове, които това място крие. Границите през Соц-а, преди това – около войните, днес – с бежанците, в стари времена – как хората са строили мостове, как са се отричали или не от език, вяра, род, как са пътували, търгували, общували. Какво от всичко това пази днес тази част на континента ни. И още. И още.

Мисля, че ще е чудесно Граница да се чете и от ученици, от патриоти, от хора, които обичат България, Балканите, планините, пътешествията, откриването на нови места, историята, хуманисти и човеколюбци. Също ми се ще да е сред задължителните книги за политици.

Невъзпитано и грубо – копието ми е цялото в подчертанки и бележки. Да, авторката е преднамерена, да тя търси и споделя неща, които знаем, но и често изненадва, хвърля мостове, говори по важна тема за днешния ден за цялото човечество, или най-малкото за нас в Европа, в България.

Ще дам само няколко пасажа, за да ви оставя удоволствието да откриете великолепния текст на Капка Касабова сами.

„Европа е там, където не те е страх. Човек може да прави дом само там, където не го е страх.“

„Как я докарахме дотук? … заради нечия алчност и заблуда, едно сляпо объркване между истинско и фалшиво.“

„От една страна са българи, от друга са мюсюлмани, сякаш всеки от нас трябва да е само едно нещо.“

„Географията е условна, само човешката алчност е абсолютна.“

Безспорно една от най-яките корица в моята библиотека!

И браво за поредицата Отвъд на Жанет 45, както и на Невена Дишлиева-Кръстева за превода.

 

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.


До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли близо 50 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Живи, Ю Хуа
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

Крайни мерки. Любомир Николов

IMG_6583

Крайни мерки на Любомир Николов ме изненада. Научих за романа от споделяне из фб и любопитството ми надделя.

Романът е оригинален, странен и забавен, едновременно замислящ и захвърлящ в някакъв нов, успореден на този свят.

Признавам – първата част ме погълна и бе повече моя – самотен остров, човек, решил да се отдалечи от всички и всичко, дебели летящи бръмбари, червена къщичка насред нищото и бебе, растящо в утробата на спяща майка.

Втората част сякаш самият автор се е забавлявал докато я пише повече. Много търсеща и наслояваща още и още. Шантав хирург сглобява наново хора като парчета лего и многото започват да живеят в един.

Няма да издавам повече, защото романът е забавен и се чете бързо и ще оставя всеки да открие подробностите за себе си.

„…искаше да реконструира счупения свят … да счупи повторяемата хармония на глупостта и да преподреди парчетата, но искаше да го направи добре“

„намерението му бе да гледа на живота мрачно, с умерения скептицизъм на реалиста и да работи над себе си, докато прозре какво има извън тази илюзорна реалност“

„всичките ти надежди и мисли са си лично твои, относителни и празни. Те са нищожни, гледани отгоре“

„привидната общност идва от еднаквите думи, не от еднаквите усещания“

„с почуда усети, че може да е радостен“

„женското време е време под налягане“

„някой те иска – значи си жив“

Романът е идеално четиво за някоя мързелива събота сутрин.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Опашката. Захари Карабашлиев

opashka

Опашката на Захари Карабашлиев – роман, който разказва за бъдещето, което, усещаме го вече, е леко странно и мътно, плашещо и обезкуражаващо.

Много актуален е романът. Заради изборите, които са след няколко дена. Заради пандемията. Заради реалността, която вече е друга.

Чете се лесно, макар темите да са доста сериозни и да бъркат дълбоко. Зак умее да интригува.

Не искам да издавам много за сюжета, достатъчно е издадено на четвърта корица, на различни места. Заглавието издава доста също.

Няколко цитата само като тийзър:

„Ние сме виновни, за това че те са виновни за това положение сега. Затова трябва да се върнем там, където ни е мястото. Трябва да участваме. Защото – щем, не щем – участваме. Дори с нежеланието си да участваме, ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото.“

„“Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици от човешко семе.“

„Ние не сме нищо друго, освен сенки на своите избори.“

„Няма по-тежко робство от миналото.“

„Усещането за свобода никога не е и не може да бъде колективно изживяване.

Усещането за свобода не може да дойде отвън и не може да е резултат от какъвто и да е акт на освобождение.

То не е „къде“, а „кога“.

И не идва „защото“, а често „въпреки“.“

През 2008-ма се запознахме със Зак, писах в блога ми за 18% сиво и правихме със Захари Карабашлиев интервю за Kafene.bg. Снимката, която тогава му направих в сладкарница Росиче по-късно бе многократно използвана в различни медии, но си я обичам и качвам отново 🙂

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Захари Карабашлиев, 2008 г.

Дамян Дамянов е автор на корицата и тя е великолепна.

До изборите има 10-тина дни, локдаун е (времето за четене е повече), книжарниците работят, онлайн поръчките също – каня ви да прочетете Опашката именно сега.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Времеубежище. Георги Господинов

IMG_9713

Ехааааааа!

С риск да се повторя – влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. И съм благодарна, че продължава.

Времеубежище се чете бавно и по много. И със сигурност остава на нощното ми шкафче още дълго, за да се връщам отново и отново към него.

Времеубежище е космополитен роман. Чете се с много подчертавки, с дълъг послевкус.

Роман послание. Може би дори завещание, дълго писмо към оцелелите утре за лутанията ни, на нас хората днес и през изминалите стотина години. Европейските ни такива. И политически. И човешки. Лъкатушения, несигурности, страхове, търсения, скривания, отсъствия, забрави.

Нямаше по-добро време за този роман от сега.

Писан до края на февруари 2020. Все едно е написан днес. По-актуален, по-модерен (уууу колко не ми достигат правилните думи и колко биха могли да подведат …) не мога да си го представя.

Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще.

Великолепен Георги Господинов. 

Излишно е да пиша повече. Вероятно много е написано. Ще споделя няколко цитата. И ще оставя всеки да го открие за себе си. Защото всеки ще открие себе си в него.

„Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта.“

„Предполагам, че през 1968-ма още не е имало 1968-ма. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече …“

„В крайна сметка баналното винаги побеждава, тривията и нейните варвари рано или късно нахлуват и превземат империите на тежките идеологии.“

„Толкова много места, на които ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми.“

„ако съществува някой, който го е обичал, значи все пак и него самия го е имало, макар да не си спомня много от себе си“

Вероятно е повече от ясно – прочетете Времеубежище.

п.с. браво и за корицата на Христо Гочев и за рисунките на Недко Солаков, и на Жанет 45 браво

Остайница. Рене Карабаш

3_1523949430

Остайница на Рене Карабаш – толкова се радвам, че го има този роман. Разтърсващ. Интимен. Смел.

Кануна, който още е на власт в някои селца в Албания. (за още по темата – Посърналият април на Исмаил Кадаре)

Кануна, както много други неща, предопределя съдбата на хората. Но не и когато хората са силни и имат смелостта да избират своята съдба. За да получи една жена свободата си, е достатъчно да се откаже от всичко женско. Героинята на Рене Карабаш е такава. Затова става остайница.

Не, Остайница не е любовен роман, въпреки интимните сцени. Не, Остайница не е и политически роман, нито бунтарски. Това е роман за изборите, които правим. За отстояването на мечтите ни и правото на любов. За правото да избираме съдбата си. За правото на любов.

Толкова ме плени Остайница, че след като изчетох на хартия изслушах и аудио версията, във великолепен прочит на Петя Абаджиева. Браво и за корицата. И за всичко в този роман – благодаря!

„По-слабите избираха истината, защото се страхуваха от дързостта. Сега разбирам, че по-смелият избор винаги е бил истината. Дързостта беше за лъжците, за страхливците, маскирани зад смелостта. За тези, които предпочитат вместо да кажат истината да скочат в реката, да избягат или да убият.“

Препоръчвам. И очаквам нови книги от авторката.

Поразените. Теодора Димова

IMG_6061

Повече от ясно е, най-малкото заглавието го издава, Поразените на Теодора Димова не е никак лесна книга. Очаквах я. Опитвах да не чета нищо за нея, преди да прочета самата книга, за да не се повлияя. Много ме вълнува времето, което Теодора Димова описва – дните, месеците, годините веднага след 9-ти септември 44 година. Безвремието на безчовечието. Безчинствата на „народната власт“, обезличаването на нацията, поразяването …

За всеки, който таи и най-малка носталгия по това време или мисли, че то е било добро за хората или България романът Поразените е силно отрезвяващ. Не са спестени детайли, не са прикрити чувства. Болка, не толкова физическа, дълбока болка струи от всяка страница и всеки ред …

Вярвам, че изкуството лекува. Дано тази дълбока рана, която стои в обществото ни, бъде поне малко излекувана от този роман.

И да, вярвам, че книги като Поразените следва да се изучават в училище.

Писах и за:
Влакът за Емаус на Теодора Димова
Майките на Теодора Димова
и силно препоръчвам!

Нощ. Камелия Кучер

Нощ, Камелия Кучер

Нощ, Камелия Кучер

Бях много боязливо любопитна да прочета втората книга на Камелия Кучер – Нощ. След Дом, която много харесах, очаквах още от авторката. Затова и се сдобих бързо с книгата, щом излезе, но дълго не посягах към нея, оставих я да отлежи месец-два на нпщното ми шкафче.

Отново авторката подбира за сцена на романа си място различно от България. В Дом действието се развиваше във Франция. В Нощ – в Италия. Времето е от Втората световна до към днешни дни. Отново има голяма любов и силно страдание при загубата й.

“ … леко измършавели, защото войната ни краде от храната, детството, че и живота …“

“ … двамата сме приятели, откакто се помним, а тези приятели се помнят цял живот.“

„Не можеш да водиш битка с безсилието.“

„Никоя прошка не е толкова силна, колкото тази, която можеш да дадеш на себе си.“

„За всяко минало си има място. Там, където избереш да го поставиш.“

Виторио е хлапашки влюбен в Ева. Гледа я с далекогледа си, докато тя чете или свири на цигулката си. По-късно разбираме, че тя е знаела за това … Децата и войната, войната и непорастването, любовта като порастване.

Ако още не сте чели Камелия Кучер препоръчвам да започнете с Дом.

Писах за Дом по-рано тук.

Сливовиц. Катерина Хапсали

IMG_4436

Не съм си мислила доскоро, че ще ми се случи – но ето. Сливовиц на Катерина Хапсали е първата книга, която започнах на хартия, а довърших в аудио формат, прочетена от Койна Русева. Нямах време, а исках да я изчета. Изчетох / изслушах я на един дъх.

Първо за романа. Хареса ми. Вероятно ме свари в такава кондиция. Балкански, на моменти суров, на моменти романтичен, на моменти ежедневен, на моменти забавен. Роман за днешния ден, за отчуждението, за забързания живот, за самотата, за рода и корените.

За книгата. Мнооого хубава корица. Наистина. Точно за този текст. Точно с това лице и тези корени. Точно в този цвят. Тя първо ме грабна. На Дамян Дамянов е.

За аудиокнигата. Да, чете я Койна Русева. Знам, че е име голямо. Текстът й приляга. И сега звучи гласът й в ушите ми. Мисля, че това нейно изчитане променя текста. И да, вероятно следващата й аудио книга ще е по-добре.

 

Сливовиц. Катерина Хапсали

slivovic3

Сливовиц омая главата ми. Живях с Александра, нейде из София и нейния сръбски приятел, роден в Америка – Бобан, на по чаша сливовиц в един балкански танц на искреност и отчуждение, на любови и раздели, на рискове и безделие, на фейсбук и крайни срокове за вноски по кредити. На моменти много дълбоко замисляща, на моменти – много болезнена, на моменти леко маниерна. Многопластова.

Такива сме си – силно да любим и мразим, объркани, лъкатущещи, страстни. А Катерина Хапсали е майстор-познавач на душата балканска.

Нямаше как тази кнога да има по-хубава корица. Браво на Дамян Дамянов!

Изслушах я – близо 6 часа е. В прочит на Койна Русева – намирам гласът й за много подходящ за този текст. Но, като аудио книга можеше повече. Мисля си, че и най-добрите актьори е добре да послушат аудио книги (добри такива), за да записват добри аудио книги. Дени знае как се прави добре това – в интервю с нея тук.

Да, препоръчвам ви Сливовиц.


Писах и за други аудио книги (слушам много, но май малко съм писала): Луната е наставница сурова, в английския й прочит с гласа на Lloyd James е великолепна! Слуша и Имаго в много хубавата му аудио версия с гласа на Стоян Алексиев. И да – The Art of Reading е wow!