Признавам си, че не съм чела преди нищо от Йордан Славейков, но две референции направиха така, че да посегна към тази книга – редактори са Марин Бодаков и Зорница Христова, от една страна и от друга – чудната корица. Ето така се оказах с „Празнично семейство“ в ръка.

Изненадах се от разказите, които четох последователно, в умерено темпо и с голяма наслада. Завършвах единия, взимах глътка въздух и бързах за следващия.

Интимни, честни, понякога ме отвеждаха в лабиринт от мисли и чувства, понякога просто ме караха с лекота и усмивка да си припомням мигове на влюбеност от моя живот.

Любовта има много измерения. Тя е постоянно търсене – на другия и на себе си. Понякога другият го няма – по един или друг начин. А понякога, когато е съкровена любовта, другия и аз се сливат.

Много хубави са разказите на Йордан Славейков. Изтичах и си взех и романа му „Последна стъпка“ и нямам търпение да го прочета. Ще пиша след това.

Благодаря

Много харесвам написаното от Станчо Пенчев. Сборникът разкази Триада ми препоръча Марти от ЕРГО. И днес, след като го изчетох мога твърдо да ви препоръчам сборника и на вас.

Разказите са кратки, но силно въздействащи и дълбоки. Колкото български, толкова и общочовешки. Земни и много философски, по лек и ненатрапчив начин.

„в зорара на живота си човек няма желания. В заника на живота си човек също няма желания. И детето, и старецът знаят, че да искаш, означава да губиш.“

„кротък човек, милостив … Рядко са такива … какъвто се родиш, такъв да си идеш…“

„Важното е да е честен с честните. … Ако човек е винаги справедлив, лошите се възползват от него … ако не е – добрите страдат.“

„Човек щом почне да проумява живота, се усеща първо предаден от това, дето го владее, съдба ли е, сила ли е … все му се струва, че на другите повече е дадено … После прозира, че нищо важно не е правил ей така, от чисто сърце … себе си е щадил, а другите товарил, тогава му става едно тежко, чоглаво, ама е късно …“

„Каквото и да си приказваме – нещо все ще ни се излпъзва. Младостта е безпощадна, старостта – отчаяна.“

Както Дени казва „Станчо Пенчев е съвременния Йовков“ и наистина жалко, че малко хора знаят за творбите му. Каня ви да прочетете разказите в Триада.

На Станчо Пенчев е и романът Късна жена, една от най-силните за мен истории за соц-а у нас. Силно препоръчвам и Късна жена.

Признавам си, не бях чувала за Красимир Димовски. Когато Дари ми подари тази книга и страстно ми сподели впечатленията си – захванах я веднага.

Момичето, което предсказваше миналото е сборник с разкази, които са писани дълго, събирани, скътани, като съкровище, което едновременно искаш да споделиш с целия свят, едновременно е крехко и ранимо. Като детството, в което ни връщат тези разкази. Като миналото, което ни топли, помага в трудното, разплаква лесно, усмихва мило.

13 невръстни разказа.

Четох разказите един по един, с все по-голямо любопитство към всеки следващ. Четох ги по празниците и сякаш тези истории направиха тези празници още по-уютни и ценни.

Корицата е приказна.

Силно ви препоръчвам това нежно изживяване с разказите на Красимир Димовски.

Дари, благодаря ти за този подарък – за книгата и за откритието!

Хващам се, че често познати ме питат за книги от български автори, които да им препоръчам. Из читателските групи виждам също този въпрос не рядко. Поне половината от четящите ми приятели май и те не са посягали много много към съвременна българска литература. А за мен е доста любопитно да откривам новите творби на любими съвременни автори. И тук ще опитам да събера на едно място книги на родни творци, които препоръчвам. Давам си сметка, че списъкът не покрива съвсем всичко от прочетеното, някои вероятно съм забравила без да искам, други може и да не съм чела, така че да не се сърди някой. Не са пласирани по никакъв начин – изброени са. Детските ще изнеса отделно в пост скоро.

Исторически – за соц-а

Това е период, който доста живо ме вълнува. И вероятно тук списъкът би бил дълъг, но извеждам няколко ключови (за мен) романа:

• Късна жена на Станчо Пенчев е сред много любимите ми романи за този период, много силно ме докосна
• Глиненият цар на Добромир Байчев е също сред важните за мен романи, празказващи епохата на соц-а и лагерите
• Сестри Палавееви на Алек Попов
• Остайница на Рене Карабаш е мнооого дълбока вода, много любим ми е, смел, интимен, оставящ следа
• Поразените на Теодора Димова е болезнен разказ за безчинствата при идването на социализма в България
• Зелените очи на вятъра на Здравка Евтимова
• Кротките на Ангел Игов също е в топ личната ми класация за романи за соц-а
• Урания на Блага Димитрова е романтичен и красив роман
• Мавзолей на Ружа Лазарова – често споменавам за този роман, силно ме впечатли

• Анна и Aлената глутница. Мила Искренова
• Аз живях социализма. Георги Господинов
• Соц гурме. Албена Шкодрова
• Задочни репортажи за България. Георги Марков
• Майките. Теодора Димова

 

 

• Романи за 90-те и до днес
• Превъртане на Петър Денчев – колкото тривиална действителност да описва, толкова и по интересен начин, чудат и шамарест, на много нива, силно актуален днес, излезе 2021-ва година и сякаш Петър я е предвидил в романа си, от същия автор препоръчвам и Малкият бог на земетръса
• Граница на Капка Касабова – всичките й книги са чудни, но този специално, документален разказ влиза мноооого дълбоко и силно препоръчвам
• Черна кутия – ниско прелитащи кучета на Алек Попов – много силен разказ за емиграцията и връзката с България на хората, които решават да заминат през 90-те
• Стъклената река на Емил Андреев е приключенско-мистична история за северозападна България и тайните, които тези земи пазят, от същия автор и Проклятието на жабата
• Виенски апартамент на Радостина Ангелова е роман за любовта, човешките взаимоотношения, от същата авторка силно препоръчвам и Имаго.
• Егон и Тишината на Емануил Видински
• Свети Вълк на Елена Алексиева
• Апарат на Васил Георгиев
• Господ слиза в Атина на Александър Секулов, за любителите на ювелирни текстове – и всички други книги на автора
• Ангелски езици на Димитър Динев
• Хотелът на спомените на Златко Ангелов
• Свети Никола и Залива на подковата на Екатерина Костова
• Добавено лято на Евгени Черепов

 

Романи за днес и бъдещето

• Времеубежище – най-новият роман на Георги Господинов – всички са чували името на Георги Господинов, може би сте си купили Физика на тъгата – изключително хубаво четиво, което прославя автора си и ппоставя България достойно на европейската и световна литературна сцена, но каня и да ги прочетете – поне тези два романа на Господинов, а след това и другите му – четат се бавно, от тях боли, но са необходима глътка въздух в днешния ден, времеубежище са
• Крайни мерки на Любомир Николов – изненадващ, различен, актуален
• Яна Шарана 2.0 на Ваня Кирицова – ако се лутате из корпоративния свят, трудно ви е и искате да дишате – този роман е за вас, забавно сериозен
• Мисия Туран, новият от 2021 роман на Алек Попов – също забавен, по неговия си омаен начин, както и доста актуален, покрай изборите ни и случващото се тук и сега в България, но ако не сте чели от този автор нищо, препоръчвам да започнете с Черна кутия – ниско прелитащи кучета (има ново издание с друга корица), но много харесвам и дори често цитирам едноименния разказ – Телесни плевели
• Опашката, новият роман на Захари Карабашлиев – също право в 10-ката, сюрреалистичен, но и брутално реалистичен, но ако не сте чели още този автор препоръчвам да започнете с 18% сиво
• Мир вам на Емилия Дворянова е магичен, много ме отнесе този роман

 

Исторически за Освобождението на България

• Възвишение на Милен Русков, а от същия автор за една епоха по-късно – Чамкория
• Грехът на Малтица на Лиляна Михайлова
• Калуня Каля на Георги Божинов

 

От целия преглед из блога виждам за колко важни книги още не съм писала, но обещавам, че ще опитам да наваксам 🙂

 

Писах още за: Пет съвременни български писателки, чиито книги си заслужава да имате

Грехът на Малтица на Лиляна Михайлова попадна неочаквано при мен, като подарък от издателя на българска литература Лексикон – Георги Георгиев. Даде ми го след като казах, че жените в българската литература са кът, както и това главна героиня в български роман да е жена. Подаде ми книгата и уверено каза „Това е най-добрият роман за Освобождението. Написан е от жена!“ Учудих се много, защото уж следя съвременната българска литература, наистина се старая да следя какво се случва, а се оказва, че толкова важно съкровище съм изпуснала – романът на Лиляна Михайлова Грехът на Малтица.

Поразрових се из Интернет – хмм дори хората, чиито мнения за книги уважавам и следя, които влияят и на моя избор – дори те не са казали и дума за романа. Значи не са го чели. Значи не им е познат.

Да, в Goodreads има много прекрасни думи за романа. Проверявам след като съм изчела и се съгласявам с всички добри думи, написани за него и авторката.

Ето какво казва Деян Енев: „Грехът на Малтица” е най-добрият ни роман за Освобождението, който съм чел. Вътре няма безчинстващи орди, няма дипломатически совалки, няма казашки разезди, няма дори кървища, освен една отрязана глава накрая. И тъкмо по това личи голямото майсторство на писателката.“

Наистина това е най-добрият роман, който съм чела, свързан с темата за Освобождението. Майсторски написан, чете се с лекота. Красив език, с достатъчно архаизми, за да звучи автентично, но все пак да остане разбираем за нас. Естествен, жив, земен. С много баланс в сюжета, в представянето на двете страни. Честен до болка (вероятно на мнозина по-патриотично настроени няма да се харесат някои детайли, като например къде отидоха парите „за револуцията“, които Малтица честно предаде след Освобождението).

Много места в книгата съм си маркирала, но ще оставя всеки да открие своите любими пасажи. Споделям само няколко:

„В къщата отдавна всички я наричаха Фелакет (Нещастие), но тя не знаеше. А жените от селото я наричаха сестрата на Рифат и тия чорапи, дето им ги плетеше срещу шепа брашно, махленките поръчваха не толкова от нужда или от липса на време, а за себат на душата си и защото и в най-голямата си беда човек неволно се успокоява, като знае, че има на Аллаховата земя и по-нещастни от самия него.“

„научи се да гледа човешкото страдание очи в очи и да обича нещастния, без да го съжалява; позна търпението пред болката и разбра как може да бъде скривана тя“

„Людете ли се повтаряха на тази грешна земя или мислите им?“

Единственото изречение, което ми идва странично, декларативно и извън духа на книга а е на страница 102, но ще оставя любопитните да намерят и ако искате драснете дали и вие не сте съгласни с него, като мен.

Този роман показва, разказва толкова много, по толкова ненатрапчив и красив начин.

Как съм пропуснала тази книга?!

Не я пропускайте.

Не съм уверена, че има тираж или се намира из големите книжарници. Но силно препоръчвам. И ми се иска да се знае за нея.

 

p.s. допълних малко статията за авторката в Уикипедия, дано повече хора научат за творчеството й

Превъртане, новият роман на Петър Денчев, прочетох два пъти, преди да мога да пиша за него тук. Както в много други произведения на изкуството, така и тук има стряскаща доза пророчество. Романът излезе преди малко повече от месец, а звучи с всеки изминал ден все по-актуално. Ако сте в питанка, както вероятно мнозина сме, защо се случва така в нашата политика, живота ни, толкова години не я превъртяхме тази игра – ами Превъртане може да даде част от отговорите.

Защо го четох два пъти ли? Ами защото ме ядоса, именно с тази детайлна картина на човека тук и сега, трупал, трупал лукавство, алчност, парвенющина. Детайлна картина на невъзможността да се измъкнем от собствените си слабости. Липсата на воля. Търсенето на лесното решение. Плъзгането по повърхността. Защото познавам, знам че има толкова много хора като тези, описани от Петър в романа.

Хора, на които светът, новият свят не им е отредил роля и това ги назлобява още повече.

Хора, които с огромна ловкост манипулират другите с чувството им на вина.

Хора, на които „все някой друг им е виновен за собственото им нещастие“.

Хора, „които мразят това, което обичат“.

Хора, „влюбени в своето окаяно състояние“.

Хора, „които искат по-добър живот, но не искат да променят себе си“.

Петър Денчев го умее това, да събере и опише в детайл неща, които сякаш само миг преди това ги е гледал отдалеч и в мащаб и после е зуумнал и ни ги показва под лупа. Да ни озадачи и ядоса, като в същото време синтезира случващото се и отговори на въпроси, трупани с години.

Сега, преди изборите, третите избори за тази година, е идеалното време да прочетете този роман. Наистина.

Браво за корицата на Христо Гочев, на редактора на романа Борис Минков и на ИК Жанет 45.

Писах още за другите книги на Петър:
Малкият бог на земетръса, която много ме разтърси
и за Тихото слънце, една много специална история.

Книгата си купих от Хеликон на Съборна.

 

Граница на Капка Касабова е отдавна с мен. Четох я бавно и дълго. Защото е водопад от истории, всяка от които те замисля, отнася, натъжава. И всяка иска своето пространство.

Последните страници прочетох на места, за които се разказва в книгата. И така бях още по-уверено в атмосферата й.

Граница е невероятно пътешествие из Балканите и по-скоро границата, която слага Странджа и Родопите – Турция, Гърция, България и различни исторически времена, хора и съдби, истории и митове, които това място крие. Границите през Соц-а, преди това – около войните, днес – с бежанците, в стари времена – как хората са строили мостове, как са се отричали или не от език, вяра, род, как са пътували, търгували, общували. Какво от всичко това пази днес тази част на континента ни. И още. И още.

Мисля, че ще е чудесно Граница да се чете и от ученици, от патриоти, от хора, които обичат България, Балканите, планините, пътешествията, откриването на нови места, историята, хуманисти и човеколюбци. Също ми се ще да е сред задължителните книги за политици.

Невъзпитано и грубо – копието ми е цялото в подчертанки и бележки. Да, авторката е преднамерена, да тя търси и споделя неща, които знаем, но и често изненадва, хвърля мостове, говори по важна тема за днешния ден за цялото човечество, или най-малкото за нас в Европа, в България.

Ще дам само няколко пасажа, за да ви оставя удоволствието да откриете великолепния текст на Капка Касабова сами.

„Европа е там, където не те е страх. Човек може да прави дом само там, където не го е страх.“

„Как я докарахме дотук? … заради нечия алчност и заблуда, едно сляпо объркване между истинско и фалшиво.“

„От една страна са българи, от друга са мюсюлмани, сякаш всеки от нас трябва да е само едно нещо.“

„Географията е условна, само човешката алчност е абсолютна.“

Безспорно една от най-яките корица в моята библиотека!

И браво за поредицата Отвъд на Жанет 45, както и на Невена Дишлиева-Кръстева за превода.

 

Книгата си купих от любимата Книжарницата зад ъгъла.

---

До момента в поредицата на Жанет 45 Отвъд са излезли близо 50 книги. Няколко от тях съм прочела, а за някои и съм писала и защото поредицата е наистина силна, ето кои препоръчвам:
Към Езерото, Капка Касабова
Американа, Чимаманда Адичи
Синът на управителя на сиропиталището, Адам Джонсън
Живи, Ю Хуа
Ние, удавниците, Карстен Йенсен
Има крокодили в морето, Фабио Джеда
Майсторът на фиде, Ма Дзиен
Мидълсекс, Джефри Юдженидис

Крайни мерки на Любомир Николов ме изненада. Научих за романа от споделяне из фб и любопитството ми надделя.

Романът е оригинален, странен и забавен, едновременно замислящ и захвърлящ в някакъв нов, успореден на този свят.

Признавам – първата част ме погълна и бе повече моя – самотен остров, човек, решил да се отдалечи от всички и всичко, дебели летящи бръмбари, червена къщичка насред нищото и бебе, растящо в утробата на спяща майка.

Втората част сякаш самият автор се е забавлявал докато я пише повече. Много търсеща и наслояваща още и още. Шантав хирург сглобява наново хора като парчета лего и многото започват да живеят в един.

Няма да издавам повече, защото романът е забавен и се чете бързо и ще оставя всеки да открие подробностите за себе си.

„…искаше да реконструира счупения свят … да счупи повторяемата хармония на глупостта и да преподреди парчетата, но искаше да го направи добре“

„намерението му бе да гледа на живота мрачно, с умерения скептицизъм на реалиста и да работи над себе си, докато прозре какво има извън тази илюзорна реалност“

„всичките ти надежди и мисли са си лично твои, относителни и празни. Те са нищожни, гледани отгоре“

„привидната общност идва от еднаквите думи, не от еднаквите усещания“

„с почуда усети, че може да е радостен“

„женското време е време под налягане“

„някой те иска – значи си жив“

Романът е идеално четиво за някоя мързелива събота сутрин.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Опашката на Захари Карабашлиев – роман, който разказва за бъдещето, което, усещаме го вече, е леко странно и мътно, плашещо и обезкуражаващо.

Много актуален е романът. Заради изборите, които са след няколко дена. Заради пандемията. Заради реалността, която вече е друга.

Чете се лесно, макар темите да са доста сериозни и да бъркат дълбоко. Зак умее да интригува.

Не искам да издавам много за сюжета, достатъчно е издадено на четвърта корица, на различни места. Заглавието издава доста също.

Няколко цитата само като тийзър:

„Ние сме виновни, за това че те са виновни за това положение сега. Затова трябва да се върнем там, където ни е мястото. Трябва да участваме. Защото – щем, не щем – участваме. Дори с нежеланието си да участваме, ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото.“

„“Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици от човешко семе.“

„Ние не сме нищо друго, освен сенки на своите избори.“

„Няма по-тежко робство от миналото.“

„Усещането за свобода никога не е и не може да бъде колективно изживяване.

Усещането за свобода не може да дойде отвън и не може да е резултат от какъвто и да е акт на освобождение.

То не е „къде“, а „кога“.

И не идва „защото“, а често „въпреки“.“

–

През 2008-ма се запознахме със Зак, писах в блога ми за 18% сиво и правихме със Захари Карабашлиев интервю за Kafene.bg. Снимката, която тогава му направих в сладкарница Росиче по-късно бе многократно използвана в различни медии, но си я обичам и качвам отново 🙂

Дамян Дамянов е автор на корицата и тя е великолепна.

До изборите има 10-тина дни, локдаун е (времето за четене е повече), книжарниците работят, онлайн поръчките също – каня ви да прочетете Опашката именно сега.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Ехааааааа!

С риск да се повторя – влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. И съм благодарна, че продължава.

Времеубежище се чете бавно и по много. И със сигурност остава на нощното ми шкафче още дълго, за да се връщам отново и отново към него.

Времеубежище е космополитен роман. Чете се с много подчертавки, с дълъг послевкус.

Роман послание. Може би дори завещание, дълго писмо към оцелелите утре за лутанията ни, на нас хората днес и през изминалите стотина години. Европейските ни такива. И политически. И човешки. Лъкатушения, несигурности, страхове, търсения, скривания, отсъствия, забрави.

Нямаше по-добро време за този роман от сега.

Писан до края на февруари 2020. Все едно е написан днес. По-актуален, по-модерен (уууу колко не ми достигат правилните думи и колко биха могли да подведат …) не мога да си го представя.

Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще.

Великолепен Георги Господинов. 

Излишно е да пиша повече. Вероятно много е написано. Ще споделя няколко цитата. И ще оставя всеки да го открие за себе си. Защото всеки ще открие себе си в него.

„Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта.“

„Предполагам, че през 1968-ма още не е имало 1968-ма. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече …“

„В крайна сметка баналното винаги побеждава, тривията и нейните варвари рано или късно нахлуват и превземат империите на тежките идеологии.“

„Толкова много места, на които ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми.“

„ако съществува някой, който го е обичал, значи все пак и него самия го е имало, макар да не си спомня много от себе си“

Вероятно е повече от ясно – прочетете Времеубежище.

п.с. браво и за корицата на Христо Гочев и за рисунките на Недко Солаков, и на Жанет 45 браво