Исус от Враца

роди ме майко с късмет, пък ме хвърли на смет

малкият Исус е само на около месец, а е вече с две сериозни операции, успешни, останали в миналото. родил се с малформации – спина бифида, шесто дете на майка ромка от Врачанско, която го оставила в родилното. но пък лекарите около него, като рекли, че ще живее това бебе – чудеса направили, докарали го в детска неврохирургия в Пирогов. и лекарите от Пирогов приели Исус като свое дете, оперирали го, след това и медицински сестри и санитарки – всички поели грижата за малкото бебе като за свое – коя му купила дрешки, коя – памперси. депутат дал пари за скъпа клапа, нужна за операцията на главичката.

малкият Исус – разкошно бебе. малко, но преживяло толкова. захвърлено от майка си, но отгледано през първия си месец с много любов от чуждите хора в болницата.

е, вчера дойдоха и го откараха обратно, вече здрав, в болницата във Враца. ще постои там, пък после ще ходи в дом. и дано има все същия късмет нататък.

и дано майка му, като не го иска, поне да се подпише, че се отказва от него, че да има шанс красивото ококорено бебе Исус да бъде осиновено и расте в семейство. защото всеки има нужда от семейство. всеки.

писах и за друг Исус, изоставен от родителите си в дома в Долна Баня и тук пак за него, за по-малко деца в домовете, и за филма „Целувка за лека нощ“

бис за осиновителите на циганчета

този пост чака отдавна. присети ме за него постът на Майя Маркова (и постът на Веско – Циганче), а и заглавието се намери

една зимна сутрин, на софийското летище семейство се готвеше да отлети далеч. майката и бащата изглеждаха американци, дечицата изглеждаха циганета. малкото се оказа на 3, но видимо бе наполовина, а голямата на 5, тя бе по-добре и почти издаваше възрастта си. момиченцето махаше на излитащите в сумрака самолети и светлинки. повтаряше си една и съща дума постоянно. момченцето се бе впило в майка си, гледаше в смесица от уплах и благодат. семейството изглеждаше щастливо. бащата снимаше децата и ги галеше. майката бе грижовна и любяща. децата бяха сладки, като всички деца. не разбираха какво им говорят родителите им, но като да се чувстваха спокойни и обичани.

предложих да ги снимам четиримата и се заговорихме. отиваха си у дома, в Америка. там ги чакали другите им 5 деца. завидях на спокойствието и нервите им да се борят повече от година и половина с бюрокрацията, за да спасят тези две деца. защото наистина дези две деца бяха спасени. отиваха си у дома.

и ми стана усмихнато и уютно за тези деца. защото вече имаха бъдеще.

други приятели осиновиха тук, в България, две момченца. някои биха казали, че са от ромски произход. прекрасни деца. днес вече приличат на родителите си и това че са мургави не ги различава никак, ама никак от всички останали мургави българи.

а други пък имаха след големи мъки зелена светлина да осиновят, но държаха на русо момиченце около 6 месеца, та още чакат …

писах и преди по темата, например за Могилино, което го забравихме, и пак за Могилино

далаверите при осиновяването

много любопитен материал за начините за законно избягане на формалностите по осиновяване в материала на Фани Давидова „Деца на килограм

единственото хубаво в случая е, че все пак децата попадат в семейства, а не в институции