Много пъти се питаме: Защо ни се случва всичко това? Защо трябва да страдаме? Защо сме най-бедните в Европа? Заслужаваме ли го?

Всичко, през което обществото ни минава през последната година, през последните 10, през последните 25 години е защото не си взехме уроците овреме. Защото бързахме да забравим.

Бързахме да забравим страха, който беше дълбоко във всеки от нас, загнезден, впит, унищожителен страх. Страх като обратното на живота.

Бързахме да забравим срама, който произтичаше от страха. Дълбоко в нас. Срам от себе си, от неспособността си да се съпротивим на страха. Срам като обратното на достойството.

Бързахме да забравим времето на несвобода.
Времето на липса на думи.
Времето на липса на личности.
Времето на отсъствие на Аз-а.

Затова се отзовахме в собствения си капан – от бързане. Затова и продължихме да търсим зависимости, защото така бяхме израсли – като птици в клетка. Те, както е ясно, мислят летящите, свободните, за болни.

Дали всичко свърши? Или имаме да учим още уроци? И дали не е време да си припомним и да не оставим в забрава важното, от което все още имаме да взимаме поуки?

/снимка: Комитата/

Follow

не само на Народния съд, защото преди него още на 9-10 септември са избити хиляди без съд и присъда. следва Народният съд. следват лагерите, изселванията, гоненията, забраните. на „капиталистите“, но и на не малка част от „своите“, вероятно искрените идеалисти, вярващи и борещи се за справедливост.

на 1 февруари 1945-та година са пратени на смърт повече български генерали и висши офицери, отколкото са загинали във всичките войни, водени от България до тогава.

толкова години по-късно не сме си взели още урок от историята. и не, тук не говоря за призраци. говоря за жертви. за избитата интелигенция, за цвета на нацията – регенти, министри, депутати, офицери (да, тогава това са били истински достойни хора!), за отнетото бъдеще, за предателството, за пошлостта, жестокостта, цинизма. думите са слаби. тъгата – голяма.

години по-късно официално извинение още няма. народът е забравил. няма лустрация. керванът си върви …

на снимката: деца от квартала в края на 30-те.

„Унищожението на миналото е възможно най-лошото от всички престъпления. Хора дори с най-ярка интелигентност могат да се раждат, живеят и да си отиват в грешки и лъжи. Човешката душа има нужда от истината и от свобода на изразяването. Всички грехове – опити да се запълни празнотата.“
Симон Вейл

още по темата: Кратка история на БСП, видео Кървавият четвъртък 1945, обръщение на Росен Плевнелиев по повод Деня на почит към жертвите на комунизма

Follow

1. Счетохме, че “социализъмат” си отива – да, ама не, както казваше един виден журналист, или по-точно отива си, но бавно, защото нещо, отгледано с толкова усилие и насилие, насадено отдавна, не си отивало толкоз лесно, както стана ясно пост-фактум.
2. Решихме, че капитализъм се прави лесно – заблудата дойде от факта, че оттатък завесата се оказа много хубаво (или поне така изглежда) и си помислихме, че хубаво и лесно са синоними. За жалост обаче капиталзмът излезе костелив орех, дето не било лесно да се счупи с прогнили от реален социализъм зъби.
3. Направихме нов бардак без много-много да сменяме мебелировката и персонала (едно: поради липса на средства; две: от хуманни съображения), най-вече поработихме по замазката на фасадата. По стара народна мъдрост нов бардак така не се прави.
4. Забравихме за свободата на словото, защото то не било както си го мислехме преди, а все имало някой друг да дърпа конците, особено когато размерите са “като една човешка длан” (движението на гласните струни зависело от два фактора: мозъка и мускулите).
5. Не забранихме със закон шуробаджанащината и както отколешната традиция повелява продължихме да назначаваме, “приватизираме”, “реституираме” и извършваме други политически, икономически и т.н. активности по пряка до трето коляно линия или по съседски (‘щото знаеш ли кой всъщност е таткото на отрочето?!).
6. Не създадохме конкурентна среда, къде за да не платим висока социална цена, къде за да не накърним некадърността, къде по други мотиви и с това сложихме поредното малко камъче, дето обръща голямата кола, по пътя на новото.
7. Избягахме, с илюзията, че така ще избягаме от себе си, щото “там” е по-лесно (както бе споменато по-горе “хубаво” и “лесно” по погрешка се отъждествяват). Сега вече не ни стиска, страдаме от носталгия, но ни е страх да се върнем, защото ще станеме смешни в очите на другите, и най-вече в своите собствени очи (затова понякога ги държим широко затворени).
8. Не се подготвихме за това, което ни чака и зимата пак ни свари по чорапи, защото все отлагаме, все чакаме на някой друг (както ни учеха, има кой да мисли за нас, напр. тигани, партийни лидери и др.), а и нямахме учебници, от които да се учим на капитализъм, защото всичко, което висеше по рафтовете на библиотеките допреди десетина години бе Марксизъм-ленинизъм, в подходяща за поддържане заспалото състояние на масите трактовка.
9. Оставихме се да ни излъжат, защото бяхме фатално свикнали с това все да ни лъжат през десетилетията и не можехме да различим лъжата от нелъжата, пък и може би ни беше по-лесно така.
10.  И да продължават – все още не можем да се окопитим от това и не разбираме или не искаме да разбираме кой кого лъже, а най-лошото в случая е и, че май вече взе да ни става все едно защо и как.

един мой текс от април 2000-та година, публикуван в списание SAX

Follow