Вероятно защото съм силно изкушена от този период – около Втората световна война, вероятно защото обичам Париж, вероятно не само защото взе Нобелова награда, Дора Брюдер на Патрик Модиано ме отведе за дълго в онези времена, улици, истории.

Книгата ме порази. Изживях историите, изчезналите случки, забравените, потъналите в прах, отминали, далечни и все пак реални, случили се, истински.

Безсмислието на войната в контраст с малките улички на Париж. Дати и детайли, в замяна на болка и липса. Защото е лесно да забравим.

„Аз не бях нищо, сливах се със здрача, с улиците.“

„Много време трябва, за да излезе на бял свят потъналото в забвение.“

„местата пазят поне лек отпечатък от хората, които са живели там“

Преводът ми харесва. За корицата ми се струва, че очаквах маааалко повече.
Силно препоръчвам.

 

Как да живеем тук и сега?

Как да не прахосваме времето си?

Как да ни се отворят очите?

Как да сме щастливи в любовта?

Звучат като теми от лековата книга за така популярното напоследък личностно израстване. Но са част от заглавията в книгата на един от най-любопитните френски съвременни автори – Ален де Ботон. Ако не сте гледали уникалните му участия в TED (Атеизъм 2.0 и Философия на успеха) – задължителни са. Е, 15 години след написването й дочакахме я и на български „Как Пруст може да промени живота ви“.

Нека е ясно – книгата не е само за тези, чели Марсел Пруст. Този текст е провокация към мислещите и търсещите. Тя сменя парадигмата, обръща мирогледа, изважда ни смело от клишето.

„Малко са нещата, към които човек е така болезнено и неотменно привързан, както към нещастието.“

„Усещането, че сме се вкопчили по-здраво в живота, когато осъзнаваме неизбежността на смъртта … губим вкуса си към живота … навика, диктуван от ежедневието, следователно незадоволеността ни е пряк резултат от конкретния начин на живот всеки ден, а не е заради нещо предопределено зловещо и заложено изконно в човешката участ.“

„Може и самите себе си да освободим от зоопарка.“

„Книгите са прекрасно средство да ни помогнат да осъзнаем нещата, които чувстваме.“

„Дори и най-изящната книга си струва да бъде затворена.“

Много изразителна корица на българското издание с фотография на Ивана Купенова. Ювелирен превод на Боримир Паскалев. Комплименти за издателя Мария Николова.

И да, прочетете я.

няма да крия, че съм претенциозна по отношение на детските книги. искам да са красиви, цветни, привлекателни, забавни, смислени, направени с чувство, мисъл, естестика, да са четими, написани грамотно, да са модерни. малко са книжките, макар количеството на пазара да е голямо, които напълно удовлетворяват изискванията ми.

затова и се радвам на всяка смислена книжка, далеч от типажите на дисни, от анимационните филми от тв екрана, от непохватната аматьорщина.

е,  попаднах на подобна днес – поредицата за котето Боб и по-специално първата „Преди да стана Боб“. у дома изчетохме историята няколко пъти поред – откровена, с чувство, леко страшна, добра, симпатична, истинска. и Боб стана наш приятел.

Боб е коте, чиято стопанка се разболява и отива в болница. Боб тръгва да я търси, изгубва се в големия град и страда … Все пак съдбата е благосклонна и в края Боб намира кой да го обича и остават заедно завинаги 🙂

в Kafene.bg има още за Преди да стана Боб и за Уличният котарак Боб

писах още за детските книги и Юлка тук и българските детски автори от днешния ден и тетрадка за приказки

„нещо в мен се затвори завинаги, вглеждам се в това затворено пространство, опипвам го, изследвам го, искам да разбера какво е то, по дяволите, какво точно е то, всеки има право да се влюби … защо тогава тази болка в мен, тази изтръгнатост, защо бродя нощем по улиците, а не благодаря и не вървя по пътя си … Една и съща кухота. Една и съща липса на Бог. Една и съща яловост.“

обичам Теодора Димова да ме отвежда в този свят на болка и обич, на трескавост и спокойствие, на приятелство и любов, на лутане и вяра, на мъка и освобождаване, тъга и оптимизъм, из малките улички на всеки български град и влаковете тракащи през полетата. един безкраен път. в който човек открива още и още от света и от себе си. и иска още и още.

задължително четиво е Влакът за Емаус, също както и Майките

и съм толкова щастлива, че имаме човек като Теодора Димова сред нас днес тук, който твори така прекрасно!

по традиция последния пост за годината завършвам с цитат от книга, която чета в момента.

Душата на света. Фредерик Льоноар

„Срещат се също и хора, които изобщо не желаят да станат свободни. Корубата на страхпвете и вредните им навици ги успокоява. Нищо не може да се направи срещу подобна доброволна подвластност, остава единствено надеждата, че животът им ще стане непоносим и накрая ще решат да се освободят от своите окови.“

„Любовта представлява могъща енергия, най-силната, която цари във Вселената. Любовта иде от Душата на Света … любовта ни залива с все същата музика на свързаността и даруването.“

последно за 2012 – Карин Бойе
последно за 2011 – Калин Терзийски
последно за 2010
последно за 2009 – Айн Ранд
последно за 2008 – Мураками

da capo /Започни отначало/ на Александрина Пендачанска е нежна, лека, романтична история, която върви прекрасно с мързелив следобед и чаша горещ шоколад

този откъс, който си избрах да споделя, не е никак представителен за книгата, дори напротив, но е актуален в дните на хората тук в момента:

Въпросите за истинската идентичност на комунизма, за хората, които го бяха познали и живели, останаха незададени, отваряйки място на едно голямо, мастодонтско НЕ, което се срещаше на всяка крачка в това не-осмислено време на не-изповядани грехове, не-разследвани престъпления, не-произнесени присъди, не-опростени вини, не-признати грешки, не-осмислени провали, не-разказани животи, не-написани книги, не-заснети филми и т.н. Катарзисът остана не-случаен. На негово място се случи друго: нихилистично – неовъзмездено – неудовлетворено – нескончаемо невремие, което се живееше никак си от едни никакви хора.

Райна, благодаря ти!

прочетох я преди няколко месеца, но още е у мен историята на малкият Енаятолах Акбари, който изминава дълъг път от родното си афганистанско село до свободния живот в Европа. животът и жаждата за свобода като водачи. възможностите, които дебнат отвсякъде. суровите обстоятелства и силата на човешкия дух.

присетих се, че не съм писала тук за „Има крокодили в морето“ на Фабио Джеда, размишлявайки за съдбата на сирийците, които търсят своя път, прогонени далеч от родината.

макар да не е мой, а на моите предци, нося спомен от бягството от родината. гоненията и геноцида над арменците на няколко пъти. прогонени из целия свят, немили, недраги. и за Яворовото „Арменци“ се присетих. за емпатията, състраданието, гостоприемството, човещината.

и се питам къде останаха? какво се промени тук в годините, че изгубихме човещината си?

***

малкият Енаятолах е на около 10, когато майка му го отвежда в Пакистан и го оставя на съдбата. за да го спаси. пътят му минава през Иран, Турция, Гърция до Италия. чудото се случва.

„Всички (включително и аз), обичаме живота, нали? И за да живеем, сме готови да вършим и неща, които не са ни приятни.“

„Възпитанието на един е благо за всички.“

„Никога не ме е страх. И винаги ме е страх. Вече не умея да различавам едното от другото.“

и една сладка случка, много показателна. мисля си я и за бг вариант. по пътя някъде Енаят среща двама младежи. единият казва, че е французин и основното, което Енаят знае за Франция и казва е „Зидан“, другият е от Бразилия – „Роналдиньо“. Енаят казва за себе си, че е от Афганистан и двамата чуждоземци го сочат и казват всичко, което знаят за тази страна – „Талибан! Талибан!“ …

ако не си я чел, макар и тежка – препоръчвам ти я

още за книгата има в Kafene.bg