И пак по темата за жените и равенството – говорим си със Светла
Равни ли са жените и мъжете реално у нас, според теб?
Под „реално“ можем да разбираме много неща. Ако имаме предвид заплащането на труда – не, не са равни. В достъпа до висши ръководни позиции също не са равни. Преди няколко месеца направих анализ на присъствието на жени в парламента. От депутатите малко над 82% са мъже, а жените са почти 18%. Докато работих по темата, ми направи впечатление, че в българския език дори няма изрази за описване на силните жени в политиката, какъвто е например изразът „политически мъже“.
Друго, което ми прави впечатление, е, че в редица области у нас се смята за напълно в реда на нещата жената да се приема като сексуален обект. В заведенията като цяло преобладаващият тип сервитьор е добре изглеждащо момиче, по-точно – сексуално привлекателно. Като написах „сервитьор“, дори се замислих, че не помня да съм виждала обява „търсим сервитьори“, обикновено на обявите пише „търсим сервитьорки“. Има и големи вериги заведения, в които сервитьорките са в униформи с минижупи и трябва да имат съответните крака, на които минижупите да стоят добре. Това е една от основните причини, поради които престанах да ходя в Happy. Когато бях за няколко дена в южна Франция, контрастът ме порази – там преобладаващият типаж сервитьор е мъж на средна възраст.
Такива нагласи има не само в сектора на услугите – можете да ги видите там, където най-малко очаквате. Всички знаем за преподаватели в университета, при които студентките имат по-добри шансове за висока оценка, ако се явят на изпита с къса пола. Има обаче и по-драстични случаи – катедра в български университет например, която веднъж седмично се посещава от основателя си. В този ден всички преподавателки трябва да се с поли над коляното, защото на професора така му харесва. На единствената преподавателка, която съответния ден упорито идва с панталон, редовно ѝ се карат, че не се държи уважително към професора, не му е достатъчно благодарна и затова не ходи с къса пола.
Подобни случаи изобщо не са изключение, но дотолкова сме свикнали да ги възприемаме като нещо естествено, че не ги и забелязваме много-много. Мишел Фуко казва, че властта е най-ефективна, когато я смятаме за толкова естествена, че дори не я забелязваме. Голяма част от жените в България смятат, че трябва да са сексуално привлекателни според определени стандарти, за да „изглеждат добре“, и не им минава през ума, че това може да е форма на интернализирана власт. Ако видиш например повече скандинавски жени, разликата веднага изпъква. Много от тях по тукашните стандарти биха били окачествени като лесбийки – без грим, с ниски обувки, често с къса коса. Приятелка, която преподава в Германия, разказва, че е много лесно да се разпознаят българските студентки първокурснички там – гримирани и нагласени, с фалшиви „маркови“ чанти и на високи токчета. Но с времето се научавали да се гласят по-малко и да ходят на лекции с колело.
Давам си сметка, че говоря „от собствената си камбанария“. Самата аз не се гримирам, защото не виждам никакъв смисъл да хабя време, усилия и пари, за да не приличам на себе си. Не нося обувки с токчета, понеже не ми е удобно и не ща да се мъча. И нямам усещането, че женствеността ми, каквото и да означава това, страда от тази работа.
Мисля си и че социалният натиск върху жените е социален натиск и върху мъжете. Бих искала да живея в свят, в който хората изглеждат, както се чувстват, а не каквито са стереотипите за пола им. Мечтая да доживея време, в което няма да е скандално мъжете да се гримират и да ходят с поли и рокли…
Кое те гневи най-вече? Кои ситуации, случки?
Гневи ме това, за което писах по-горе – схващането на социалната принуда, която възпроизвежда сексистки стереотипи, като нещо не само естествено, но и необходимо. В същото време знам, че човешкият свят е така устроен, не само в България, и че това го удържа. Ако не приемаме принудата като естествена, социалният ред ще стане много крехко нещо. Тъй че не толкова принудата ме ядосва, колкото сексистките стереотипи.
А най ме гневи идентифицирането на женското с майчинското. Знам, че отново гледам „от собствената си камбанария“, защото самата аз нямам желание да бъда майка. Но не мога да приема, че отказът да се изпълни биологичната функция на възпроизводството е морално прегрешение. Като кажеш, че не желаеш да имаш деца, повечето хора реагират, сякаш човечеството ще се свърши заради хора като мен. А населението на планетата не е престанало да се увеличава. Дали „морализаторите“ са загрижени за цялото човечество, или за една определена част от него, към която принадлежат те?
Днес публикувах в Marginalia по темата http://www.marginalia.bg/analizi/tya-e-vinovna/ и позицията ми за пореден път стана предмет на хейт.
Съвсем не отричам родителството и все се чудя защо екзистенциалният ми избор се генерализира. То е все едно някой да упрекне теб, че имаш фирма за уеб дизайн, вместо да живееш на село и да се занимаваш с фермерство, защото, ако всички работят в града, какво ще ядат хората? Може би примерът не е съвсем удачен, защото ти все пак си отглеждаш храна в двора :-). Но тя, все пак, не е достатъчна, за да изхранваш с нея семейството си, камо ли други хора. Думата ми е, че има достатъчно хора, които искат да бъдат родители. Толкова ли е страшно да има и такива, които не желаят?
Какви са пътищата към промяна?
Смятам, че за равните си права човек трябва да се бори. Да дава публичност на проблемите, свързани с неравноправието, да не се уморява да убеждава. Да не се отказва, когато среща неразбиране и омраза. Колкото повече хората отстояват правата си, толкова по-голяма е вероятността достъпът им до тях да се разширява. Това важи и за жените, и за ЛГБТ „общността“, и за други дискриминирани групи. Не трябва да чакаме директиви на ЕС, които задължително да се прилагат у нас, за да ни се гарантират определени права. Има огромна разлика между правата, за които си се преборил, и тези, които са ти подарени. Една от основните предпоставки за евроскептичните настроения у нас е, че по линия на ЕС у нас се въвеждат правила, които не са били обект на вътрешни дискусии, не са изкристализирали като необходимост, нямало е хора, които са се борят в достатъчна степен за тях.
НПО секторът в помощ ли е и може ли повече? От кого зависи?
Хм, сериозно ме накара да се замисля по този въпрос. Не че имам поглед върху целия НПО сектор, но по мои впечатления неправителствените организации, за които мога да се сетя и които имат отношение към жените, разглеждат жените по-скоро като уязвима група. Примерно жени, пострадали от насилие, жени, жертви на трафик и тъй нататък. Популярната инициатива „Извърви километър в нейните обувки“ отново е насочена към насилието върху жени. Разбира се, много е важно да има такива организации, които създават видимост на проблемите с насилието и които помагат на пострадали жени, предоставят кризисни центрове, психологическа и юридическа подкрепа. Трудно ми е да се сетя за българска организация обаче, която се занимава с равните права на жените – и в труда, и в други области. Може би има такива, но видимостта на другите определено е по-голяма.
Смятам, че да се разглеждат жените предимно като уязвима група, освен че не помага много на равенството, не е справедливо и към мъжете. Идентифицирането на жертвите на насилие и жените пречи да забележим мъжете, жертви на насилие, включително и на сексуално насилие. Според българското законодателство дори не съществува изнасилване на мъже, изнасилени могат да бъдат само жените. Насилието върху мъже, разбира се, не е толкова разпространено като това върху жени, но това не означава, че то не съществува и че не трябва да се говори за него.
От кого зависи, питаш. Освен от самите неправителствени организации и от нас, като граждани, зависи и, не на последно място, от приоритетите на донорите, тъй като като цяло неправителствените организации оцеляват от проекти. Знам, че звучи цинично, но когато за проекти, свързани с равенството на половете, се дават повече пари, отколкото за такива, насочени към жените като уязвима група, НПО секторът целокупно ще се загрижи за равенството.
Още по темата за тази година: разговорът ми със Събина и с Марин.
За илюстрация – Гоген.
Follow
моята София,
