Феновете на Алек Попов знаят, че няма как да са разочаровани от новия му роман – Мисия Туран. Е, след Мисия Лондон, където пътувахме на запад, Алек ни повежда на изток и прави забавен миш-маш с наука, търсене на прабългарски корени, политика, стратегии и тактики за набиране на гласоподаватели, приключения и поучения.

Отново много забавна, комико-трагична сатира на българското общество, с много пластове, разсъждения, които не тежат, абсурдни, но напълно възможни ситуации и безпощадна ирония към различни специфични явления от родната действителност.

Образите са карикатурни и доста познати от съвремието ни сякаш. Имената им – красноречиви и доста мастити – Докузанов, Налъмбаев, Глория Айтоска, Шудовлат Борисович, Фъртунов …

„Докато има електорат, ще има и политици!“

„Абе, избори с повече от един кандидат … Все ще се обърка нещо.“

„То избори хубаво, ама избиратели?

Ще се намерят. Ако трябва, ще внесем.“

Романът е още по-актуален сега, в ситуацията на нови избори лято 2021, така че – подарете си едно забавно изживяване с прочита му и няма да съжалявате 🙂

Снимката е от премиерата на книгата на 17 юни 2021 в City Stage с водещ Драго Симеонов. Алек е с шапка, която е донесена именно от пътешествието, което е в центъра на романа.

Писах за Черна кутия – ниско прелитащи кучета на Алек Попов

Както и за: Сестри Палавееви
Телесни плевели
Черната кутия

Опашката на Захари Карабашлиев – роман, който разказва за бъдещето, което, усещаме го вече, е леко странно и мътно, плашещо и обезкуражаващо.

Много актуален е романът. Заради изборите, които са след няколко дена. Заради пандемията. Заради реалността, която вече е друга.

Чете се лесно, макар темите да са доста сериозни и да бъркат дълбоко. Зак умее да интригува.

Не искам да издавам много за сюжета, достатъчно е издадено на четвърта корица, на различни места. Заглавието издава доста също.

Няколко цитата само като тийзър:

„Ние сме виновни, за това че те са виновни за това положение сега. Затова трябва да се върнем там, където ни е мястото. Трябва да участваме. Защото – щем, не щем – участваме. Дори с нежеланието си да участваме, ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото.“

„“Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици от човешко семе.“

„Ние не сме нищо друго, освен сенки на своите избори.“

„Няма по-тежко робство от миналото.“

„Усещането за свобода никога не е и не може да бъде колективно изживяване.

Усещането за свобода не може да дойде отвън и не може да е резултат от какъвто и да е акт на освобождение.

То не е „къде“, а „кога“.

И не идва „защото“, а често „въпреки“.“

–

През 2008-ма се запознахме със Зак, писах в блога ми за 18% сиво и правихме със Захари Карабашлиев интервю за Kafene.bg. Снимката, която тогава му направих в сладкарница Росиче по-късно бе многократно използвана в различни медии, но си я обичам и качвам отново 🙂

Дамян Дамянов е автор на корицата и тя е великолепна.

До изборите има 10-тина дни, локдаун е (времето за четене е повече), книжарниците работят, онлайн поръчките също – каня ви да прочетете Опашката именно сега.

Тази книга си купих от любимата ми Книжарницата зад ъгъла.

Датата е 9 септември и за съвременната българскат история остава като най-кървава и преломна, белязвайки началото на режим, който оставя силни последствия за цялата нация, държава, икономика, култура и всички области на обществото ни и до днес.

Изчаках да споделя за романа Ангелски езици именно на тази дата. Романът е великолепен разказ за многослойността, противоречивостта и голямата параванност, кухост и изкуственост на това време – „социализъма“ (не е с правописна грешка) и времето на прехода малко след 10 ноември.

Романът обхваща няколко поколения на две фамилии, чиито съдби се преплитат невидимо във времето. Много ми хареса, че действието основно се развива в Пловдив (когато се разказва за България). Дали защото частично съм съвременник на героите – всичко описано ми звучи толкова близко и познато, чак плашещо. Любопитно би ми било дали и други хора, които са го чели, са изпитали същото. А и ми е интересно по-млади хора, които не помнят „онова време“ дали и за тях е толкова достоверно.

Историята на Народна Република България, БКП и партийните дейци в цялата им парадност, показност, неуместност и надменност и историята на „плодовете“ на това време – самозабравил се полицай, изневери, формалност, липси от всякакво естество. Преплетени животи в едно сложно време, което не предвещава нищо добро, макар да обещава само добро.

Емигрантската част на романа също бе много интересна за мен. Детайлът, в който е разказано всичко, е силно реалистичен. Спах и се събиждах с героите във виенската тоалетна, усещах миризмите и плочките и влагата … Сурово време, сурови истории. Прекрасно разказани.

Книгата излиза преди няколко години, на немски език и прави фурор в Германия и Австрия. Много се радвам, че е преведена и издадена и на български език. Подреждам я в топ 10 класацията си за книги, посветени на тази тема и този период.

Браво и на Дамян Дамянов за корицата и на Гергана Фъркова за превода от немски.

---

по темата препоръчвам да се чете още:

Майките

Анна и алената глутница

Кротките

Късна жена

Поразените

Хотелът на спомените

–

Книгата си купих от любимата ми Книжарница зад ъгъла

Ерагон – безспорно една от най-големите съвременни класики за деца. В нашето семейство е на почит и се чете за пореден път (и с най-малкото дете) у дома. Поредицата на Кристофър Паолини е великолепна и много подходяща както за деца от 2-3 до към 7-8 клас (когато могат да я препрочетат вече и в оригинал на английски, препоръчвам, изпитано добре), така и за възрастни, които са фенове на жанра.

Дракони, магии, говорещи котки, елфи и джуджета, орки и мистика – има от всичко това по много. Разбира се – приключения най-вече, любов, отмъщения, търсения, израстване.

В актуалните за деня в България кулизии един специфичен цитат ми се ще да споделя, от втората книга – Първородният.

„Магията, боравенето с меча и други подобни умения са безполезни, ако не знаеш кога и как да ги използваш. При все това обаче, ако великата сила няма морал, тя се превръща в най-голямата опасност за света. Така че главната ми цел е да те насоча, да те накарам да разбереш от какви принципи е редно да се водиш и как да откриваш точните причини за всеки избор. Трябва да научиш за себе си, за това кой си и на какво си способен.“

 

„Не се чувствай виновен. Никой не може да мине през живота без драскотина. Пък и не би трябвало да го иска. С болката, която трупаме, мерим своите безумия и своите постижения.“

Паолини е млад писател (роден 1983 г.) и започва да пише едва на 15 години. Затова и за много от по-опитните читатели първата книга може да се стори плоска, предсказуема. Според мен за читатели на 9-10 години, които сега разгръщат пред себе си света на фентъзи героите е идеална. В следващите е видно как самият автор израства, наред с героите и сюжетите си.

Ерагон – препоръчвам ви това приключенско изживяване.

Въображаема реалност на Станислава Айви е симпатичен бърз приключенски роман, идеален за уикенд почивка или дълга лятна вечер.

Телевизията загива (ами да!) и е решена на всичко, за да привлече отново публика. Решението е Въображаема реалност – 10 души от цял свят, издирени различни, всеки в своята собствена драма, събрани на самотен гръцки остров.

Първата част са историите на тези 10 души. За мен те бяха любопитни, разнолики, интересни.

Втората част е приключението им на острова, заснети и излъчени на живо по телевизията. Да, те самите не знаят, че ги снимат. Роднините им – също. Цялото воайорство и пошлост на реалити форматите – на едно място.

Повече от това няма да издам.
Чете се леко, с пътуване из целия свят и чаша студена напитка.

Чудесна корица също. Браво и на Колибри.

Скоро (в идните седмица-две) в #АртКаст ще имаме епизод със Стаси Айви за този роман. Усмивката й е мега чаровна и това се усеща в жизнерадостното интервю.

Ехааааааа!

С риск да се повторя – влюбена съм в текстовете на Георги Господинов. И наистина вярвам, че е голям писател. И съм благодарна, че продължава.

Времеубежище се чете бавно и по много. И със сигурност остава на нощното ми шкафче още дълго, за да се връщам отново и отново към него.

Времеубежище е космополитен роман. Чете се с много подчертавки, с дълъг послевкус.

Роман послание. Може би дори завещание, дълго писмо към оцелелите утре за лутанията ни, на нас хората днес и през изминалите стотина години. Европейските ни такива. И политически. И човешки. Лъкатушения, несигурности, страхове, търсения, скривания, отсъствия, забрави.

Нямаше по-добро време за този роман от сега.

Писан до края на февруари 2020. Все едно е написан днес. По-актуален, по-модерен (уууу колко не ми достигат правилните думи и колко биха могли да подведат …) не мога да си го представя.

Роман за това как се живее в остър дефицит на бъдеще.

Великолепен Георги Господинов. 

Излишно е да пиша повече. Вероятно много е написано. Ще споделя няколко цитата. И ще оставя всеки да го открие за себе си. Защото всеки ще открие себе си в него.

„Колкото повече едно общество забравя, толкова повече някой произвежда, продава и запълва с ерзац-памет освободените ниши. Леката индустрия на паметта.“

„Предполагам, че през 1968-ма още не е имало 1968-ма. Всичко се случва години след като се е случило… Трябва време и разказ, за да се случи онова, което уж се е случило вече …“

„В крайна сметка баналното винаги побеждава, тривията и нейните варвари рано или късно нахлуват и превземат империите на тежките идеологии.“

„Толкова много места, на които ме няма. Светът е пренаселен с отсъствието ми.“

„ако съществува някой, който го е обичал, значи все пак и него самия го е имало, макар да не си спомня много от себе си“

Вероятно е повече от ясно – прочетете Времеубежище.

п.с. браво и за корицата на Христо Гочев и за рисунките на Недко Солаков, и на Жанет 45 браво

Със Златко сме приятели, но не можах да отида на представянето на книгата в София миналото лято. Но, съдбата си знае, поръчах книгата от любимата ми Книжарница зад ъгъла и когато минах да я взема – получих копие с автограф от автора! Ето така сега си имам надписана „С любов от автора“ книга 🙂

Тази книга четох преди няколко месеца и дълго изчака. Но мисля, че е нужно да разкажа за нея.

Хотелът на спомените на Златко Ангелов е мащабен роман, обхващаш няколко десетилетия и поколения българи през соц-а в България и след това – разпръснати по света.

Не крия, че изучавам соц-а и най-малкото заради това ми бе много любопитно да прочета романа. Разбира се и защото уважавам и харесвам Златко Ангелов. Затова и първата част изчетох бързо. Историята, допълнена с философски разсъждения, музикални произведения, литературни шедьоври. Вагнер, Бах, Пруст …

Във втората част имаше други акценти, които бяха много интересни за мен.

Като цяло – сложните човешки взаимоотношения. Егоизъм. Сексуални привличания. Вербуване. Убийства. Силни страсти. Болезнен реализъм.

Пари, власт, любов, изневери, шантажи, конспирации – по много от всичко това и повече има в романа Хотелът на спомените.

Като обръщение, завет към семейството и България.

Може би на моменти романът ми звучеше назидателен, дидактичен. Може би защото авторът му е много честен. Може би ме е сварил в такова настроение или съм видяла сред персонажите себе си или свои роднини.

„Но тогава не знаех, че всеки човек се променя. Не знаех, че животът уморява.“

„Този народ се самоотстрани от историята, самообрече се на безлично съществуване, на една незначителност сред голямата картина на света, която отглежда ниско самочувствие и предизвиква към хронично търсене на виновника за трагедията в силните на деня или в иносказателните пророкувания.“

„Както на всяко човешко същество, което съгреши и съгрешава, му се полага прошка. А прошката е спасение, нали?“

Всички, които се вълнуват от тези теми – романът е за вас.

Да захванеш книга и да те омагьоса толкова, че да не можеш да я оставиш. Да захванеш книга, въпреки 10-те, които си захванал преди това и чакат смирено на нощното шкафче. Книга, която те гмурва в дълбокото от първите си страници, та чак до последната. Книги, които те карат да ги усещаш до болка, до сълзи, дълго и силно. Обичам такива книги.

Карай плуга си през костите на мъртвите на Олга Токарчук, в новото издание на ICU – уау.

Това е книга бунт. И всички, които я четем или сме бунтари в действие или ще станем такива.

Това е книга на промяната. Променя читателя, книгите, света. Дефинира го по нов начин. (И апропо много мой.)

Да кажа футуристична, не е и е.
Да кажа крайна, не е и е.
Да кажа философска, не е и е.

Много близо до земята книга. Много близо до всичко, което сме забравили, че сме.

„В допира до земята, там, където тя среща тялото, е цялата тайна – че сме изградени от елементите на материята и същевременно сме ѝ чужди, разделени.“

С много мъдрост и суровост.

Краят ще ви остави замислени, насред куп въпроси.

„Човешката психика е създадена, за да ни предпази да видим истината. За да не ни позволи да видим механизма. Психиката е нашата защитна система – грижи се никога да не разберем това, което ни обкръжава. Тя се занимава главно с филтриране на информацията, независимо че възможностите на нашия мозък са огромни. Защото това познание би било непоносимо. Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание.“

Нетрадиционни персонажи. Все особняци. Органични. Семпли. Силни. Земни.

„Значи е вярно, че живеем на повърхността на кълбо, пред погледите на планетите, захвърлени в необятна пустош, в която светлината след Падението е била раздробена на парченца и се е пръснала? Вярно е. Всеки ден трябва да ни припомнят това, защото все забравяме.“

Приземяване. Емпатия. Цялото и частите му. Животът.

„И че светът е огромна мрежа, че е цялост и няма нищо, което да е отделно. Че всеки фрагмент от света, дори най-малкият, е свързан с другите чрез сложен Космос от кореспонденции, в които обикновеният разум трудно би вникнал. Така действа. Почти като японска кола.“

Минимализъм сред енциклопедичен мащаб на мисълта.

„Животът е нещо като опитен полигон, много взискателен е. От този момент всичко, което направиш, ще има значение, всяка мисъл и всяка постъпка, но не за да бъдеш после наказан или възнаграден, а защото те изграждат твоя свят.“

Космос и пчели насред поляна. Голямото и малкото. В контраст и единство.

Много нужна книга днес. Силно препоръчвам.

И да, каня ви на бунт с нея.

Някой си господин Пекелни. Франсоа-Анри Дезерабл е последната книга, за която съм писала тук, януари 2020. А съм прочела много и част от тях ми се струва, че искам да споделя със света. Защото за книгите, освен да се четат, е добре да се говори.

Лелееее не бях очаквала, че ще чета китайска фантастика. Пък и ми хареса. В последните години относително рядко чета фантастика, макар преди много да харесвах. Май имаше период в който основно това четях. Затова и посегнах с голямо любопитство към Трите тела на Лиу Цъсин.

Четох, че определят романа като сензационен. Подкрепям това твърдение. Трите тела е първата част от трилогията Земното минало.

Романът започва като любопитен поглед към Китай с всички детайли, които очакваме за случващото се там – страхуващи се хора, диктаторски режим, липса на избор. И изведнъж цитаделата се заплита в друга посока – знаменити учени започват да се съмняват в основите на науката, да декларират, че няма физика и да се самоубиват. Пътищата водят към онлайн игра.

На непознатата планета нашите закони за цикличност не важат. Добрите периоди са кратки, а лошите – непредсказуеми. Хората са намерили решение – дехидратация. Разбира се – човечеството е изправено пред изпитание. Извънземните не стоят на страна от всичко това. Ох, няма да издавам повече, но книгата е наистина необичайна и с това – любопитна.

Мисля, че освен за феновете на фантастиката ще е много интересна и за феновете на Китай и азиатската литература, а със сигурност и на хората, които се занимават с наука, във всичките й аспекти. Физици, биолози, математици – ще ви допадне този роман!

Много симпатично уикенд четиво. Препоръчвам.