Разкажи ни за теб – къде учиш и къде планираш да продължиш.
Айсен: Казвам се Айсен Кременлиева, на 17 години, живея в град Севлиево. Градът, в който се случват уникални събития, като Design Weekend. Аз съм позитивен и много усмихнат човек, поне така ми казват хората. Обичам да спортувам активно и да запълвам ежедневието си. Именно за това съм поела инициативността да участвам в различни организации като: Младежки център, Ученически съвет, Интеракт клуб. Старая се през деня макар и за 30 минути да прелистя няколко страници, за да прочета нещо полезно и интересно. Благодарение на доброволческите организации съм сигурна с какво искам да продължа пътя си, а именно да следвам ,, Предучилищна и Начална педагогика ’’. Wooow, деца? Да, точно така. Децата и методът да работиш с тях те възпитават много.

Сияна: Казвам се Сияна Калоянова и съм в 11 клас в СУ „Васил Левски“ гр. Севлиево. Накратко, занимавам се с музика (пеене) много преди да се помня 😀 . Мисля да продължа в това, като вече съм се насочила към университет в София.

Втори Дизайн уикенд – как беше този път?
Сияна: Нереално – трудно ми беше да повярвам, че такова нещо се случва още първия път, какво остава да се повтори и то в новия си формат на състезание. Да стоиш зад събитие, което събира толкова невероятни непознати хора, може да ме мотивира с месеци за нещо, които никой друг не може. Въпреки, че тази година беше три дена, беше си кратко.

Айсен: Дизайн Уикенд, определено тази година вдигна левела, но знам, че можем още. След Нова Година, нямах търпение да започнем подготовка за събитието, нямах търпение да се видя с хората от миналата година, с които в рамките на три дена станахме приятели, нямах търпение да взема опит от новите ни лектори, нямах търпение да се срещна с нови готини хора. Атмосферата на такъв тип събития е неописуема, това нещо е като магия. Магия, която те държи дълго време, а спомените са завинаги. Емо, благодари ти, че съм част от семейството на Design Weekend.

Какво те мотивира да се включиш отново с доброволческа работа в подготовката?
Айсен: Мотивацията за мен е навсякъде. След като видях, какво се случи миналата година както по-горе споменах, нямах търпение да дойде времето за подготовка, нямах търпение да дойде времето за самото събитие. Един път участваш ли в нещо толкова добро, няма къде да избягаш. Без никой да те покани, ти си: „Хайде, какво правим сега“. Единственото нещо, което никак не обичам, е финалът. Сбогуването с приятелите още повече. Три дена минават като няколко часа.

Сияна: Мисля, че това е възможност едно на стотици. В момента, в който ви предложат да се включите в нещо такова трябва да сте показали палец, навклякли „работната“ тениска, да тичате насам натам и да вършите работа. Дори при мен да не стана точно така миналата година се радвам, че не изтървах тази невероятна възможност. Освен, че съм тотално различен човек, след като се сблъсках с „дизайнерския“ свят, се радвам, че имам възможност да помагам на хората да се развиват. Хората от екипа са причината не само да съм част от това събитие, а и от много бъдещи други.

Как Дизайн уикенд променя теб самата?
Сияна: По-позитивно настроена съм към големите идеи, вече всичко е възможно. Говоря по-свободно пред хора, дори да са непознати. От интровертен тип за отрицателно време станах човек, които не изпитва особена трудност да създава нови контакти и виждам, че го прави и с други хора.

Айсен: Промени ме в много различни области. За начало никога до сега не бях и сигурно нямаше да присъствам на такъв тип събитие. Въпреки че не се занимавам с фотография, дизайн или още повече с програмиране, благодарене на събитието, натрупах ценни знания. Даде ми, например сцена, на която мога да се изявявам, за да кажа нещо, за да свиквам да не притеснявам да говоря пред публика.Най-ценното, което ми даде, е запознанството ми с професионалисти и готини хора, които няма как да не спомена, те са: Димитър Петров, Жюстин Томс, Мирослав Маринов и не на последно място Иван Гинев, плюс всичките ми приятели, те се знаят кои са.

А как променя Севлиево, според теб?
Айсен: Лично за мен, Дизайн Уикенд промени Севлиево в много аспекти. Даде на хората много възможности, макар да се споменава – „малкият град Севлиево“. Не всичко се случва в големите градове или в чужбина. Искаш ли, можеш навсякъде. Представяте ли си, идват хора от 300 км., тук в Севлиево. Изводът е независимо къде, искаш ли, имаш ли желание има и начини.

Сияна: Севлиево е малък град с не големи възможности и занимания за младите хора. Дори веднъж в годината едно такова събитие променя много града. Сякаш се оживява от 70 непознати хора и носи тяхната толкова положителна енергия. Представя на севлиевците възможност да научат нови неща и дори да вземат участие в събитието ни. Все повече хора запознаваме или случайно разбират за Design WeekEnd, интересно им е. Дано хората вече знаят къде се намира Севлиево на картата и с радост да се връщат за поредната доза мотивация.

Какво ще кажеш на тези, които не бяха с вас този уикенд?
Сияна: Да не пропускат следващия подобен. Могат да намерят стриймове от събитието на страницата ни във Фейсбук. И ако просто не са има ли възможността, да събират багажа тази седмица и ще се видим на събитието на нашите приятели и партньори Design Mix в Пазарджик.

Айсен: Това, което ще им кажа, че могат да съжаляват. Изпуснаха много, дори бонбоните ,,Черноморец ’’. Тези, които имат дори и малък потенциал в определената област и разбират бих им казала, че няма нищо страшно да участват. Трябва да излизаме от зоната си на комфорт. Да, има го притеснението, има я мисълта ‘’ Ако се изложа? ’’ Какво от това? С какво се излагаш? Убиваш невинни хора или просто се учиш. Ако не на събития, обучения, кога? Не очаквай някой да ти предостави толкова достъпна и практически информацията, колкото събитията и разговорите с професионалисти. Участвайте! Ходете! Излагайте се! Но НЕ се отказвайте! #ChallengeyourLimits

Какво си пожелаваш?
Айсен: Пожелавам си, докато сме живи, да правим Дизайн Уикенд. Да сбъдна мечтата си! Да не спирам да участвам навсякъде! Да излизам от зоната си на комфорт! Да си вярвам повече! Пожелавам да виждам повече усмивки в лицата на хората!

Сияна: Пожелавам си още много концерти като този, които имах възможност да направя за отриването миналата седмица, повече време, което да мога да запълня с нещата които харесвам и също да пробвам нови. Повече самоувереност и по-малко пица.

Браво на Емил Тотев, Сияна и Айсен и целия екип ученици, които за втори път направиха Севлиево център на дизайна и стремежа на младите хора към развитие и успешна творческа кариера! Наистина сте вдъхновение!

Катина Пенева е майка на трима, финансист, граждански активист. Катина е от лидерите в група Образование в ДЕОС и от големите защитници и експерти по свободно образование. За мен е радост да я познавам и да знам, че има толкова силни личности в листите на Коалиция Да България. Можете да подкрепите Катина с глас за 16, преференция 13 в 24-ти МИР.

За каква България мечтаеш?
За България, в която имаме време и желание да мислим какви растения да засадим в двора или градинката пред блока, кой източник на чиста енергия да изберем за дома си, с колело ли да се придвижваме или с метро, как да развием по-успешно бизнеса си, т.е. как да подобрим още повече средата си, а не как да се отървем от корупцията по всички етажи на държавната/общинската администрация, съдебна система, здравеопазване, образование. България, в която институциите обслужват гражданите, а не обратното. България, в която децата да чакат с нетърпение всеки следващ ден, защото ще живеят училищните си години пълноценно, следвайки собствените си стремежи и учейки се на лична отговорност. България, за която с удоволствие разказваме и която с гордост показваме на света, защото сме постигнали много със собствени усилия.

Защо образованието, според теб, е това, от което следва да започне всяка промяна?
Ако освободим образованието, сега заключено единствено зад стените на училищната сграда, зад закостенели и остарели разбирания, че ученето се случва само насила, зад неадекватни на съвремието образователни стандарти, форми и методи, то само след 10 до 15 години няма да има нужда да се борим нито за съдебна реформа, нито за свестни политици, нито за ефективна адмнистрация. Защо? Защото свободните пораснали деца гарантирано няма да търпят да бъдат унижавани по начина, по който ние търпим, ще имат силите и уменията да създават среда, в която да се развиват личностно и професионално свободни от зависимости към олигархични модели, “обръчи от фирми” и прочие проявления на мафията. За целта трябва да разберем, че отговорността е наша – на родители и общество – да се преборим за фундаментална промяна в модела на образователната система без да се страхуваме от властта, която бихме предоставили в ръцете на децата си.

Ако имаше вълшебна пръчица какво би било първото, което би променила в България?
Усещането за безпомощност и страх от промяна на рамките, които сами сме си сложили.

С какво е по-различна тази предизборна кампания от предходните?
За жалост тази кампания като действия и послания не е по-различна от предходните, независимо от надеждата, която самото съществуване на коалицията ДАБГ-Зелените-ДЕОС дава. Тепърва е необходимо да намираме нови начини за разпространение на нашите идеи, за активно включване на граждани в създаване на политически платформи, в образователни мисии целящи да преодолеят ширещото се безразличие и незнанието, че политическите решения пряко засягат ежедневните ни дейности. Изобщо трябват ни иновации в политиката, за да стигнем до сърцевината на проблемите на обществото и до стремежа на отделния индивид към по-добър живот.

Пожеланието ти за всеки, който ще прочете това интервю, за 26-ти март?
Не запазвайте гласа си за себе си! Никой няма да го чуе, ако не отидете да гласувате. Бъдете смели и изберете бюлетина #ДА16!

Можете да подкрепите Катина на 26 март 2017 с глас за 16, преференция 13 в 24-ти МИР. 

Елена Хаджигенова е прекрасна майка на трима младежи с големи спортни постижения, но и активист за промяна, блогър, човек радеещ за по-смислено образование, шансове за всички деца, промяна, но истинска промяна в България. Смела е, защото се включи в надпреварата на тези избори като ДЕОС човек, в листите на Коалиция Да България – Зелените и ДЕОС. Можете да я подкрепите с гласа си на 26 март – номер 16!

Ако имаш вълшебна пръчка какво би било първото, което би променила в България?

Образованието, спорта и грижата за всяко дете!
Категорично бих дала простор на знанията и науката, бих въвела свободен режим на регистриране на различни учебни форми, бих дала възможност на всяко дете и родител да могат да изберат за себе си начина, който ще им даде максимум знания, по най-добрият за тях начин.
Мечтая всяка сутрин в училище децата да влизат с усмивки и на края на деня родителите им да прегръщат едни щастливи и изпълнени с радост мънички хора, озарени от общуването с науките, но и имали щастлив ден, пълен със смях и игри.
Бих направила заниманията със спорт и изкуство една съществена част от деня на всяко дете, в която то да доказва себе си, да се изгражда като личност и да бъде изпълнено с мечти и цели, осмислящи пътят му напред.

Какво казваш на хората при срещите на улицата, в парка, за да ги убедиш да гласуват с #ДА16

Опитвам се да бъда честна с тях, избягвам обещанията на едро – споделям с тях проблемите, които смятам, че са общи и важни за всички ни и се опитвам да ги увлека в разговор, в който заедно да стигнем до решението, така както те смятат, че е редно.
Разказвам им за нас – за новите лица, в политиката, за хората които не сме и не искаме да се превърнем в типичните български политици, ставащи от една маса, за да седнат на следващата, преминаващи от партия в партия, само за да се задържат по-дълго на хранилката на властта и нехаещи и доста често нямащи идея какви са истинските проблеми на нормалните хора.
Разказвам им и им давам примери какви хора има сред нас – лекари, учители, преподаватели, програмисти, юристи, хора на изкуството, дипломати …
Споделям с тях надеждата си, че можем да променим живота в България така, че да стане по-добър за всички ни. Улиците ни да са по-чисти, сградите по-цветни, децата по-усмихнати, самите ние вярващи, че от нас зависи живота ни, щастливи, уверени в себе си, със самочувствие, родителите ни уважавани и спокойни.

Защо, според теб, е нужно да се започне реформа, истинска, в образованието?

В момента образованието ни е буквално обезкървено, апатични деца се опитват да вникнат в безумно структуриран учебен материал, през който препускат обезверени и често немотивирани от нищо учители.
Бих искала българските деца да бъдат в челните редици, където им е мястото. Бих искала да бъдат учени да мислят, да търсят и намират сами нужната им информация, да могат да я анализират и да извличат от нея това, което им е нужно. Да изказват своето мнение, да се научат да се обосновават, да се изразяват и да показват максималното на което са способни. Да се научат да спорят, да излагат тези и антитези. Да защитават позициите си, да бъдат новатори, да бъдат творци, да бъдат оригинални.
Надарените деца трябва да получават възможности да надграждат талантите си, да имат възможности да се борят за международни признания, да бъдат подкрепяни от държавата.
Да им се осигуряват условия за максимално добра подготовка.
Следващата група, която е изключително важна са децата със СОП/специални образователни потребности/, за които също смятам, че е необходимо да се положи специална грижа. Трябва да бъдат създадени условия за максимална интеграция на тези деца сред връстниците им. Във всяко училище да има осигурени педагози, и специалисти, които да указват нужната подкрепа на всяко дете според нуждите му, докато то започне да се изравнява със съучениците си.

Важен елемент виждам и в превръщане на училищата в истински средища на науката с академична атмосфера и дух, иднивидуален подход към всяко дете, работа с децата по групи и поединично, за да бъде постигнато това ниво на уважение и дисциплина, които да гарантират приятното и полезно пребиваване на децата в училищата.
Наред с учебният материал децата да имат свободни занимания с изкуства, в групи по различни интереси, да се учат и на отборна работа, но и да имат шанс да се развиват като индивидуалности и да се изграждат като човеци.
Да се дава шанс на децата да бъдат деца – да проявяват благотворителност, да творят, да усмихват и да бъдат усмихвани.
Всичко това е възможно, нужна е много воля и много работа, но смятам, че има хора, които да поведат тази нелека битка, просто дано бъдат видяни, чути и дано им се гласува доверие.

Другата важна задача е приобщаването и интегрирането на всяко дете, независимо от неговият произход, социален статус на родителите му, раса, религиозна принадлежност.
Най-сигурният начин децата да не бъдат на улицата и буквално и преносно е да бъдат ангажирани и мотивирани да са в училище, в спортните зали, в музикалните салони, в ателиетата, в театралните кръжоци, в школите по математика или по програмиране …

Какво научи от тази кампания? За каква България мечтаеш?
Научих, че хората са много обезверени … невярващи на никого и в нищо.
На хората вече много им е омръзнало от безкрайното и безсмислено противопоставяне едни на други.
Хората са уплашени за себе си, за децата си, за близките си.
Хората в прав текст ми казваха – „Всички политици сте еднакви и се сещате за народа само като идват избори!“ …. опитвах се да им обясня, че ние не сме точно такива политици … но думите им докосваха … боляха, режеха с нож … защото бяха искрени и верни!

Научих макар и по трудният начин, че ако си решил да декларираш, че имаш смелост да опиташ да промениш нещо и да работиш за това всички да станем по-добре, трябва да си готов да си понесеш последиците!
Трябва да си готов да преглътнеш тежките думи и обиди по свой и този на съидейниците ти адрес, трябва да си готов да жертваш от времето си, трябва да си готов да понесеш упреци и незаслужена критика, та дори и откровена злоба.
Ако успееш, може и да стигнеш до своята борба, ако се предадеш и оставиш да те смачкат, то губят всички … дори и тези, които сега са готови да хвърлят камък върху теб или пък да сипят зад гърба ти ехидни забележки или откровени подикравки.
Научих, че малцина имат смелостта отрито да застанат с имената си, с опита и знанията си и че те са достойни за уважение.

За каква България мечтаеш?

Мечтая за НАШАТА БЪЛГАРИЯ – мечтая за една държава, в която всеки е уважаван, ценен и зачитан независимо от произхода, вярата, расата и етноса си.
Държава, в която човешките права и човешкото достойнство са на първо място.
Мечтая за държава, в която закона е над всички и над всичко и важи с еднаква сила за всички от президента и министър председателя до жителя на последното селце или паланка, от мениджъра на голяма международна компания, до последният служител, от богатия, до бедния, от известния до скромния.

Мечтая за държава, в която всички да можем да развиваме способностите си и да живеем щастливи – да има условия за развитие на бизнеса, да има условия за развитие на науката, да се радваме на изкуството и на спортните постижения на сънародниците си и на чужди гости.

Мечтая българското дете да бъде отглеждано с любов и уважение и да бъде превърнато в човек – ЧОВЕК с достойнство, със свое мнение, със знания и умения, със емпатия и нормално човешко зачитане на правата на всеки друг.

Мечтая родителите ни да се радват на достойни и спокойни старини, на уважение, на зачитане и грижа, които са заслужили и за които са работили години наред.

Мечтая най-накрая да се сетим колко велик народ сме и да застанем рамо до рамо, за да изградим наново и да възродим от пепелта прекрасната ни родина.

Подкрепете Елена с гласа си на 26 март – номер 16 в бюлетината – Коалиция Да България – Зелените, ДЕОС, за 24-ти МИР преференция 14! Само заедно ще успеем да направим промяната!

Тадаааа поредицата ми постове за феминизма ви среща с едно познато лице – Събина! Мда, Събина Панайотова не е от кротките и затова много я харесвам, силно й вярвам и е много яко, че я има! Блогър, активист по различни теми, силен човек, днес с нея си говорим за фееееминизъм!

Феминистка ли си и какво се крие зад това?
Горда такава и си нося последствията. 🙂 Хората обичат да спорят за вълни на феминизъм и да намират най-лошото в това движение. За мен то опира до нещо много просто – равна права не само за жените, а за всички. Феминистките се борят и за права на малцинства, LGBT хора, деца и мъже. Да, има групи феминистки, които имат различни мнение по този въпрос, за мен борбата на феминизма е борба за равни права за всички.

Кое най-много те фрустрира в отношението на хората, когато се заговори за равни права?
Идеята, че ако някой иска равни права, то той иска привилегии. Която идва от това, че всички сме устроени така че да не усещаме правата и привилегиите, на които ние сами се радваме, когато вече ги имаме и ги ползваме всеки ден. Равните права са точно това – равни. Без оглед на пол, раса, култура, религия.

Според много хора правата на жените в България са си ОК. Какво пък толкова има да им оправяме? Постоянно виждам свободни, образовани, умни жени, които имат свободата да работят, да правят аборти, да носят къси поли и дълки коси, да спят с други жени, да казват, как те не са феминистки и как това е излишно. Имам новина за вас, момичета: правата на жените никъде по света не са ОК. Също така равните права са едно крехко папие маше на нашето общество и обикновено отнема много малко да бъдат смачкани и хвърлени в кофата като мокър вестник.

Като феминистка ме дразни, че жените са по-големи сексисти от мъжете, често са по-критични към жените и са по-склонни да ги спъват и да им пречат. А по отношение на самите феминистки (не толкова у нас, колкото в световен мащаб), че алиенират мъжете от този дебат. Не съм съгласна, че задължително мъж да говори за феминизъм е покровителтване. Важно е как говори. Човекът, който ме запали мен самата по gender studies и човешки права като цяло е професор Дайнов, например. Много обичам писмото на Обама защо е феминист или обяснението на Азис Анзари.

Според мен трябва да индетифицираме мъжете феминисти и да им даваме думата по-често, защото мъжете не слушат жени. Съжалявам, но това е тъжната истина. За мъжете, а и за много жени, мъжете са по-голям авторитет и ако мъже им говорят за общите ползи от феминизма и равните права, ще има много по-голям ефект, от колкото ако им казваме: тихо там, това е женска тема. Не е, това е тема за цялото общество. Освен това мъжете феминисти леко ги е срам да се идентифицират като такива, затова е добре да ги насърчаваме.

От кого зависи нещата да се променят?
Много е банално, но зависи от всички нас и понякога е в малките неща, като например да не се смеем на тъпите вицове за блондинки и негри. Защото има и много смешни вицове, но в България нещо не ги умеем.

Жените, които те вдъхновяват?
Жената, която е имала и има най-голямо влияние над мен е майка ми. До ден днешен е най-добрата ми приятелка и можем да говорим с часове всеки ден. Винаги ме е подкрепяла каквато и глупост да измисля. Обаче човек трябва да стане на една определена възраст, за да оцени родители си и понякога си мисля, че не винаги съм била благодарно дете, но сега се старая, а тя продължава да казва, че никога в нищо не съм я разочаровала. Абе супер е.

Иначе в последно време Лийна Дънам е жената, която с всяко нещо, което прави не спира да ме изненадва какъв абсолютен гений е. Мисля, че е най-силният глас на своето поколение не само по отношение на жените, но и като продуцент и творец като цяло. Лавърн Кокс е страхотна. Абсолютно перфектна, мога да е гледам в захлас и истински искам да съм като нея,но нямам този финес, признавам. Мишел Обама, няма нужда дори да казвам защо мисля. Тези дни съм си взела отпуск, за да се отдам на творчестото на Марина Абрамович и колкото повече виждам, толкова повече смятам, че е гений. Много харесвам Ангела Меркел, силно се надявам да има сили да победи злото в световната политика, защото леко е последната ни надежда. Иронията, Германия да е надеждата за свободен свят, но така е – животът се обръща.

Пожеланието ти към хората, които ще прочетат това интервю?
Да не си мълчат. Аз имам славата на хейтър и дълбоко сърдит човек, защото се обаждам като видя каквото и да е изказване или проява, които ме дразнят, а честно казано живеем в свят, в който ужасно много неща не просто ме дразнят, а искрено ме потрисат. Вчера четох за убийството на Дандара дос Сантос и искрено исках да повърна, стана ми физически лошо. Още повече, че преди дни гледах филм на Стейси Дули (добавете я в горния списък) от BBC за сексът Турция, Бразилия и Русия, където този проблем беше засегнат. Гледайте го.

Не мисля че е ок да си мълчим, дори когато някой каже тъп сексистки виц. Просто не е ок, защото подминаването на всяко малко нещо, означава че сме ок със средата. А тя възпитава. Не си мълчете.

Кати Тунева е от тези смели и силни жени, които съм супер щастлива да познавам и да са в моя приятелски кръг! Кати обича децата, България и е оптимист! Тя е нашия ДЕОС човек в листата във Варна на Коалиция Да България и може да я подкрепите с номер 16 и преференция 10 на изборите на 26 март.

Какво най-много обичаш от България?
Сигурно няма да е изненада, че обичам най- много киселото мляко, защото единият ми дядо беше овчар. Плътното, овче кисело мляко със захар и ягоди от градината. Обичам и българското вино. Сомелиер съм и е изумително на тази малка площ/говоря за територията на България/ колко сортове грозде растат. Обичам и Родопите, Сакар, Дунав, Марица. Малко е като от учебник, но е истина. В Средна гора например, има села, в които освен, че времето си е тръгнало е и „замръзнало“.

Вярваш ли в хората и в силата на отделния човек да променя света?
Безусловно! Всеки е роден с мисия на този свят и е добре да я „употребява“ правилно.

За каква България мечтаеш?
Мечтая за спокойна България. За България, в която децата ще се разхождат, без да ги мислим. За България, в която всяко дете ще знае, че не е само, през каквото и да преминава. Нагледах се на „изгубени деца“ и на инфантилни възрастни. Искам България да е рай за децата. Да има кой да ги учи как да живеят с и в природата, как да ценят и разпознават растенията, билките, доброто. Да знаят, че не е срамно да помагаш и да си човечен.Мечтая за България с уверени, открити и усмихнати деца.

Пожеланието ти към хората, които ще излязат да гласуват на 26-ти март?
Гласувайте! Рефренът „нищо не зависи от нас“ е грешен.

Кати Тунева е част от листата във Варна на Коалиция Да България и може да я подкрепите с номер 16 и преференция 10 на изборите на 26 март.

Ако сте минавали през парка Заимов в София със сигурност сте забелязали надписаните дървета. Е, това е дело на двама прекрасни млади хора – Кристиан и Цветослав, които се заемат да проичат и надпишат всичките над 800 дървета от около 50 вида.

Чудесни са! И проактивността им, и последователността им, и желанието да са полезни! Затова и си говорим с тях – за мотивацията да променяш средата, вместо да мрънкаш, че никой не го е направил.

Кристиан:
През лятото на 2015 с Цеко започнахме да се занимаваме по-задълбочено с ботаника, той като подготовка за олимпиадата по биология, а аз – от чисто любопитство. След определено време теоретична подготовка започнахме да определяме растенията по улиците и по парковете и ни хрумна, че би било интересна идея дърветата в парковете да са наименувани – точно както по ботаническите градини. Кой не би се радвал да има възможността да разбере по нещо за заобикалящата го флора на мястото, където се разхожда често, без входна такса?

Наистина важният извод от всичко това е, че, макар негативната обществена нагласа, сътрудничество и кооперация между различни страни около една нова, предизвикателна идея може да съществува: Получихме съгласието на общината, подкрепата на научната общност, съдействието на много ученици, на семействата ни и на посетителите на парка, за което, разбира се, сме много благодарни.

За съжаление едно от предположенията ни се случи и до края на тазгодишното лято вече повечето табелки липсваха. Макар усилията ни да подменяме липсващите, често попадахме на скъсани или на срязани и до средата на август броят на наличните беше обезкуражаващо малък, за да продължим да ги подменяме.

Насърчаването, което получихме от „Заимов“ обаче, ни подтикна да реализираме идеята си повторно в друг парк. Този път посредством метод, обещаващ повече устойчивост. В най-скоро време всички посетители на Градската градина ще могат да научат как се казват дърветата, под които често седят лятото. За този проект Табелките, които поставяме сега са от специална двупластна пластмаса, което им гарантира по-голяма защита срещу климатичните условия и повече устойчивост. За тях получихме и финансова подкрепа от Биомаг и съдействие по дизайна от Destructive Creation.

Тук едно обръщение към всички: Често ни питат дали завинтвайки табелките по дърветата не им вредим. Приветстваме подобни въпроси както и цялостна загриженост към околната среда. Едно от първите неща, които направихме като приготовление за новия проект, беше да се допитаме до Ботаническата градина към Софийски Университет какъв метод да използваме при поставянето. Бяхме уверени, че въпросният начин е общоприетият от повечето ботанически градини по света и не представлява опасност за растенията.
Предстои да видим действително колко издръжливи са табелките и дали би си струвало да се осъществи проектът и на други места.

Какво пожелавате на България и на себе си?
Ако мога да направя някакво наблюдение, то е, че сред немалко хора витае едно потушаващо всякаква инициативност равнодушие. Равнодушие, което води към пасивност и безхаберие, и което лесно се разпространява. Затова бих пожелал гражданите ѝ да не се отчуждават от себе си и от държавата и да не губят ентусиазма в човешката си природа.
А на себе си пожелавам да ми доставят скоро печката, защото искам разнообразие от омлет и спагети и също да разбера векторните пространства, че много ме мъчат.

Цветослав:
Подготовката ми като натрупване на знания, макар и да не знаех, че ще доведе до такъв проект, би могла да се определи като триседмично четене по пет-шест часа на ден и търсене на интересни лично за мен материали и снимки. Точно това в концентрирана форма предадох и на Крис. Самото определяне на над 800-те дървета в парка и изготвянето на негова карта, на която да са отбелязани, отне над 30 часа (разпределени в 4 дни), като в това фактор беше и тогавашната ни липса на опит. Дизайнът, подготвянето като файлове, които да бъдат принтирани, принтирането, ламинирането, дупченето на табелките и самото им връзване около дърветата отнеха към 4 цели уикенда, че и отгоре.

Едната причина да проявим желание да направим всичко това беше да се запълни онзи излишък на свободно време, който минава в нищоправене по време на ваканции, също и да се позабавляваме ние. Но това, което ме мотивира най-много беше усещането, че мога да допринеса за развитието на града си по нов, атрактивен и идващ ми отвътре начин, да направя нещо за хората.

Растящата популярност и подкрепа към нашия проект ми носи уникално чувство на удовлетворение, знам, че съм дал нещо от себе си на обществото и имам усещането, че успяваме да създадем и ние самите някакво вдъхновение у някои хора да са инициативни и любознателни. И знам, че щом отзивите са толкова положителни, то явно сме уцелили какво и как да вършим.

Не мога да се сетя и за един случай, в който някой да ми е казал „това е скучно и безсмислено, на никого не му дреме“, освен саркастичните ни приятели, които с тези думи на уста ни помагаха в отабеляването. Срещнахме известно количество очаквана критика по повод забиването на винтове в дърветата в парк „Народен“, за което е редно да дадем становище. Ние имаме добри знания за анатомията на дърветата и сме наясно какви тъкани засягаме чрез забиването на винт. Дейността ни е от любов към ботаниката и природата и бихме се почувствали ужасно, ако заради това станем убийци на дървета. Затова и не забиваме в младите дървета и храстите, факторът е премерен. Консултирахме се и със специалисти от Ботаническата градина на БАН в София, Биологическия факултет на СУ и Лесотехническия университет и те ни дадоха одобрение без притеснения. Това е установената по цял свят ботаническа практика.

Бих пожелал на българския народ да не бъде безверен и да става по-активен по всеки възможен начин, защото само така настъпват промените и така се определя в какви условия ще живеем – бъдете промяната, която искате да видите (без да рушите Вашите (!) табелки)!

И не на последно място пожелавам на себе си да продължат да са ми така приятни следването и колегите, да си взема изпита по анатомия през 2018 и Анна, която на 14 ноември беше в Costa Coffee на „Народен“, да се свърже някак с мен, че ѝ изгубих телефона.

 

Продължавам поредицата интервюта със смели, смислени и действени хора, които реално правят промяна в обществото ни, дори и с малки стъпки. Но големи за всички тях. И важни за всички нас.

След Тони и Отсреща и Пролет и Деси от Trouble Bakers днес е ред на един истински будител – Христина Машкова от Серендипити! Хриси е всеотдайна и любяща майка, но и социален предприемач, който вярва, че промяната идва с промяна в образованието. И работи за това. Неуморно. Благодаря ти, Хриси!

Ето и интервюто:

Какво е Серендипити за теб и екипа ти?
Серендипити е важно за нас, защото виждаме смисъл, виждаме мисия. За нас това е е едно различно и силно подкрепящо място за деца и родители. Помагайки на децата да се чувстват добре, да растат свободни и щастливи, вярваме, че допринасяме за едни по-щастливи пораснали възрастни, които няма да чакат нещо да се промени, а самите те ще случват промяна и ще вдъхновяват другите.

Образованието – как виждаш бъдещето му?
За мое щастие постепенно строгата черупка на образованието дори в България започва да се пропуква. Започват да се виждат смислени алтернативи, които стават все по-многобройни. Стартират нови училища, образователни кооперативи, варианти за самостоятелна форма на обучение, говори се за изпит и приравняване на степен от образованието, а не на всяка година. Все повече се споменават и прилагат сугестопедията, принципите на демократичното образование, Валдорф, Монтесори, проектно учене, което е чудесно. Въпросът е как този тип образование и тези методи да не бъдат елитарни, а общодостъпни. Много ми се иска и масовото държавно училище да стане поне малко по-човечно и зачитащо ученика, детето, като личност, като човек с чувства и достойнство.

Какво пожелаваш за децата си?
Да останат себе си и да намерят своето нещо в живота, което би ги правило истински щастливи.

Дори да нямате деца или темата да е далечна за вас вярвам, че Хриси ще намери с какво да ви примами да посетите Серендипити. На първо време дайте по един лайк във фб 🙂

Познавам Антон Вълков като мечтател и като благ, добър, съзидателен човек. Наскоро той се зае с една наглед сложна и доста предизвикателна задача – да създаде споделено пространство в Пловдив – Отсреща. Получава му се, според мен, на него и партньорите му. Но в този разговор, който споделям тук, научаваме още.

Как дойде идеята за Отсреща и как я реализира?
Идеята за Отсреща е много стара. Първо като тийнейджърска мечта да имам кафене, като това от сериала „Приятели“, а по-късно и като осъзнато търсене на физическо пространство за изява по темите, които ме вълнуват – устойчиво развитие, смислени разговори, общности. Споделих я с близките ми хора – сестра ми Ана и нейният приятел Христо, които също имаха подобна идея за техните проекти свързани повече с науката, дизайна и изкуството. Кафето се оказа добра пресечна точка между всички теми и начин да привлечем разнообразни хора към тях. Мястото изградихме сами, по дизайн на Христо, с минимална финансова инвестиция и много часове вложени в ремонт, изработване на част от мебелите и другите елементи на интериора. Удоволствие е да погледнеш почти всяко нещо около себе си и да се сетиш как си го правил 🙂

По-различен ли е Пловдив с Отсреща? Какво носи мястото на хората?
Иска ни се да вярваме, че сме място, което задава тон по алтернативен начин за теми като устойчивото развитие на града и бизнеса като цяло, качеството на средата, която обитаваме, математиката, астрономията, визуалните изкуства. Правим го чрез собствените си проекти и като предоставяме пространството на всеки, който се свързва с нашите търсения. Понякога достъпът до много информация за всичко, което се случва някъде другаде ни дава измамна представа, че го имаме и тук. Иска ни се повече смислени инициативи да се случват на местно ниво за местните хора, Пловдив дава много възможности, но все още неизползвани.

Социалната промяна в ход ли е, според теб, и в България? Как може да се ускори?
Обществото се променя постоянно, едва ли някога е спирало. Въпросът е на какво обръщаме внимание, в кое влагаме енергия и време. Отговорът е във всеки от нас и малките избори, които прави всеки ден – от това какво да купи, с кого и как да общува до това какво да работи. Не вярвам, че има някаква конкретна промяна, която трябва да се случи на всяка цена, по-скоро в кръговрата на неизбежната промяна да успеем да хванем най-същественото.

Какво си пожелаваш?
От гледна точка на развитието на Отсреща си пожелавам да бъда по-търпелив и да мога по-добре да виждам реалните нужди – както моите, така и на хората около мен.

Ако и на вас са ви симпатични – посетете ги или поне дайте по един лайк – fb 🙂

Връщаме се от неделна разходка из селата западно от София и по пътя мяркаме възрастна жена с много багаж да вдига ръка за стоп. Подминаваме я, защото караме не бавно, но мигом проговаряме, че ще е добре да я вземем (имаме място в колата), правим обратен завой и се връщаме да я вземем.

Бабата си е била на село, където ходи веднъж на две седмици, че е скъпо да се пътува по-често . Отглежда си тя там домати, други зеленчуци, та се е натоварила доста и едва крета превита от тежестта на зарзавата, добавен към възрастта си.

Доволна е много, че я взимаме. Бъбри доволна. Неделен ден е, чакала отдавна, не е ясно ще мине ли автобус или маршрутка. Уточняваме къде в София е удобно да я оставим, после споделя как и какво е отгледала и неусетно започва да ни разказва за живота и работата си.

„… Имам такъв късмет. Работя в малка шоколадова фабрика. Имам златен шеф. Доволна съм. Ставам всяка сутрин в 4, храня кучетата си, че съм прибрала две бездомни. После от 6 съм на работа. Чистя във фабриката. Хубава работа. ..

… И шефът ми е толкова добър! На всеки ще помогне, за всеки ще помисли. Такъв човек не съм виждала друг! …

… Отдавна гледах, че много картон и кашони се изхвърлят и говорих с шефа дали може да ги събирам и давам за вторични суровини. Той е добър, разреши ми. Намерих сухо място по двора да ги събирам и всеки ден трупам, трупам. После ги връщам и това са много кашони – по 40-50 лева на месец излизат. А това са си пари! Отделно, че добро за природата правим, че ще се преработят пак, хубави кашони!

… Давам на шефа парите от кашоните, та да има да купува по-хубава храна за кучетата, които пазят фабриката. Че и те душа носят и за тях ми е жал.

… Така съм много доволна. Хем за природата добре, хем за кучетата!“

Усмихна ни тази добра жена. Много ни зарадва, като ни сподели историята си. А в края на пътуването ни остави няколко чудни домата, заедно с благодарността си, че сме я взели на стоп.

Малките радости на деня. Споделени.

–
За това колко отпадъци можем да спасим с рециклиране вече писах – ето тук е.

Една лудост на най-уики човекът, когото познавам – Вася Атанасова #100wikidays (в рамките на 100 дена всеки ден да допринасяш с по 1 статия за Уикипедия) запали много, много уикипедианци по цял свят! Наистина колосално количество ново съдържание, безплатно достъпно за всеки знание се генерира всеки ден провокирано от #100wikidays

Та скромният ми принос бе до тук в серия 10 поста в #10wikidays посветени на съвременни българи – хора на изкуството. Това през пролетта. И сега втора поредица 02 #10wikidays с теми, посветени на феминизма и най-вече феминизма у нас (не много позната и обговаряна / защитавана тема като цяло).

Търсех и откривах жени, които имат принос за равните права на жените в обществото и нямат статия в Укипедия на български език. Оглеждах се основно и за българки. Не беше лесно, специално за българските. Много малко информация, не много достъпна. Но се получи и съм доволна.

С оглед личен архив реших да направя този пост и да линкна към статиите от тази поредица:

01/ Амелия Блумър – е една от първите жени, защитник на правата на жените и от основоположниците на феминисткото движение по света. С това се счита и за една от основоположничките на феминизма.

02/ Теодора Ноева – една от първите защитнички на женските права в България. Става главен редактор и съ-издава първото дамско списание „Женский свят“.

03/ Филис Шлафли – американска антифеминистка, добавена само за баланс в този списък

04/ Кери Чапман Кет – една от водещите жени в движението за равни права в САЩ, защитник на правата на жените и от основоположниците на феминисткото движение по света.

05/ Димитрана Иванова – учителка, журналист и сред първите борци за правата на жените у нас.

06/ Ребека Уокър – съвременна американска феминистка, автор на понятието „трета вълна феминизъм“.

07/ Юлия Малинова – изявена общественичка и активистка за правата на жените в България от началото на XX век.

08/ Красимира Даскалова – най-много информация за жените в близката ни родна история, допринесли за равни права намерих в нейните статии и изследвания, за което съм благодарна и написах статия и за нея 🙂

09/ Джули Мърфи – съвременна американска писателка (Бухтичка), защитничка на правото на жените да са пълнички.

10/ Български Женски Съюз – организация на жените, съществувала от 1901 до 1944 година и възстановила дейността си от 1993 насам.

Тук е мястото да изкажа благодарност на милите уики редактори, минаващи да дооправят след мен търпеливо и прецизно.

Толкова за втората ми серия #10wikidays

Скоро започвам третата – ще са жени от нашето съвремие, които имат силни приноси и постижения, а все още нямат свое представяне в Уикипедия. Наредили са се още няколко поредици по 10 на редичката да чакат.

Лесно е да пишеш, дописваш, редактираш съдържание в Уикипедия. Лесно, но и отговорно. Така то става достъпно за всички и правим знанието наистина за всеки. Кауза е. Опитай. После ми пиши, за да се радвам, че сме заедно в това.

p.s. картинката за илюстрация съм взела от презентация на Вася без да я питам, дано не се сърди, в името на каузата е 🙂