личното ми виждане, че една от причините така лесно да стигнем до ситуацията в последните месеци в България е кратката ни памет за събитията от преди това. някои млади „леви“ днес казват „стига сме вадили призраци. каквото било – било“. позволявам си да не се съглася. ако наистина забравим – рискуваме да повторим. а това, вярвам, няма кой да иска да се повтори.

изкуството има за задача да удължи паметта на хората, да пренесе най-важното, това, което не бива да се забрави. нашето изкуство, по вероятно обективни причини, все още има да се връща към темата.

прочетох освободителят на Виктор Суворов. документална. реализъм. до крайност. жестокост всеки ден, всеки миг. без грам уважение към човека. към живота.разказва за армията и живота в нея. по-скоро липсата на живот. абсурдът изведен в мяра.

мда, всяка прилика с реални лица и събития от близкото ни минало и настоящето в България не е никак случайна. задължително четиво за всички, които не излизат на площада да протестират, които гласуват за същите отново и отново.

„да не мислиш, че като дойде 1980-та ще има комунизъм? кур ще има. а мислиш ли, че някой ще потърси сметка на партията за лъжата? никой няма да й потърси сметка“

“ – на какво се дължи всичко това?
капитанът ме изгледа и рече:
– на системата.
първо началниците биват издигани по политически критерий, избират не онези, които знаят или искат да се научат, а онези, които са идеологически подковани; второ, нашата система се нуждае от отчети, рапорти и постижения. на това се крепим.“

„а министърът на отбраната се смая от способността на О толкова бързо, убедително, красиво и навреме да излъже, без да му мигне окото … така се роди Главното управление на стратегическата маскировка, а полковник О няколко месеца по-късно получи четвърта звезда и стана армейски генерал.“

писах и за Солженицин

#оставка

1. Счетохме, че “социализъмат” си отива – да, ама не, както казваше един виден журналист, или по-точно отива си, но бавно, защото нещо, отгледано с толкова усилие и насилие, насадено отдавна, не си отивало толкоз лесно, както стана ясно пост-фактум.
2. Решихме, че капитализъм се прави лесно – заблудата дойде от факта, че оттатък завесата се оказа много хубаво (или поне така изглежда) и си помислихме, че хубаво и лесно са синоними. За жалост обаче капиталзмът излезе костелив орех, дето не било лесно да се счупи с прогнили от реален социализъм зъби.
3. Направихме нов бардак без много-много да сменяме мебелировката и персонала (едно: поради липса на средства; две: от хуманни съображения), най-вече поработихме по замазката на фасадата. По стара народна мъдрост нов бардак така не се прави.
4. Забравихме за свободата на словото, защото то не било както си го мислехме преди, а все имало някой друг да дърпа конците, особено когато размерите са “като една човешка длан” (движението на гласните струни зависело от два фактора: мозъка и мускулите).
5. Не забранихме със закон шуробаджанащината и както отколешната традиция повелява продължихме да назначаваме, “приватизираме”, “реституираме” и извършваме други политически, икономически и т.н. активности по пряка до трето коляно линия или по съседски (‘щото знаеш ли кой всъщност е таткото на отрочето?!).
6. Не създадохме конкурентна среда, къде за да не платим висока социална цена, къде за да не накърним некадърността, къде по други мотиви и с това сложихме поредното малко камъче, дето обръща голямата кола, по пътя на новото.
7. Избягахме, с илюзията, че така ще избягаме от себе си, щото “там” е по-лесно (както бе споменато по-горе “хубаво” и “лесно” по погрешка се отъждествяват). Сега вече не ни стиска, страдаме от носталгия, но ни е страх да се върнем, защото ще станеме смешни в очите на другите, и най-вече в своите собствени очи (затова понякога ги държим широко затворени).
8. Не се подготвихме за това, което ни чака и зимата пак ни свари по чорапи, защото все отлагаме, все чакаме на някой друг (както ни учеха, има кой да мисли за нас, напр. тигани, партийни лидери и др.), а и нямахме учебници, от които да се учим на капитализъм, защото всичко, което висеше по рафтовете на библиотеките допреди десетина години бе Марксизъм-ленинизъм, в подходяща за поддържане заспалото състояние на масите трактовка.
9. Оставихме се да ни излъжат, защото бяхме фатално свикнали с това все да ни лъжат през десетилетията и не можехме да различим лъжата от нелъжата, пък и може би ни беше по-лесно така.
10.  И да продължават – все още не можем да се окопитим от това и не разбираме или не искаме да разбираме кой кого лъже, а най-лошото в случая е и, че май вече взе да ни става все едно защо и как.

един мой текс от април 2000-та година, публикуван в списание SAX

едно от нещата, които най-трудно се случват в последните години, откакто отново е възможно да има бизнес у нас – това е създаване на малки и семейни фирми. от една страна липсва каквато и да е политика в тази посока, макар тук-там да се мяркат приказки за това. от друга страна като че предприемаческият дух тотално е закърнял и изчезнал, за жалост.

силата на България преди „соц-а“ е била именно в семейното предприемачество. животновъдство и земеделие, свободен износ към Гърция, Турция, Европа. всичко това от 1944-та насам е прекъснато.

едно на ръка, че почти го няма, но последните правилтелства на България подкрепят големите корпорации и силно притискат в ъгъла малкия и семейния бизнес.

„българите са дребни собственици по манталитет. те са във вихъра на танца в своето, малкото, дребното, но частно, свое“

„без обръщане на 180 градуса на икономическата политика и тотална подкрепа на дребния собственик сме обречени!“

още силни думи по темата има тук

писах още за бизнеса като екосистема и за да си добър предприемач

снимка: семеен архив

наскоро на приятели им дошли гости от Швеция. домакините в стремежа си да им покажат нещо хубаво в София ги завели на обяд в … ИКЕА … оставям го без коментар.

но държа на това да имаме нашите си уникални неща, а не да ги рушим систематично. неща, които може да не са много красиви, да не се гордеем особено от тази част на националната история, но са си наши. като паметникът в градинката на НДК. дори си няма име, май … недоразумение на времето си.

един от надписите, които паметникът имаше навремето беше мисъл на Левски „Времето е в нас и ние сме във времето“. каква ирония, времето не иска паметника, който е във времето …

грозен, измислен, опасен – да, но и част от нашата история. не съм съгласна да се маха. това е история.

аха, идеи за това как да се трансформира грозотата, но да остане събират готините трансформатори тук