мнозина без да се замислят ще кажат, „да бе да, пак ще вършим работата на Държавата“
други, също без да се замислят, ще помогнат

„Все някога се налага да осиновим собствените си родители. Отпаднали от житейските превратности. Грохнали от годините си. Рухнали без нас. Все някога се налага да се погрижим за родителите като за наши деца.
Ако искахме да бъдем патетични, щяхме да заявим само това.
Но трябва да бъдем прагматични, защото никой не може да спре безпаметния ход на времето, трябва да бързаме. Затова проектът „Осинови книга” на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” , осъществяван с помощта на вестник „Култура”, е възможност, благодарение на която да бъдат спасени от гибел редица ценни свидетелства на книжовното минало. При това, срещу не чак толкова големи суми.
Осинови книга. Спаси родител.“

първата книга за осиновяване: Псалтир с последования (ЦИАИ 4), края на ХVІ – началото на ХVІІ в. 234 л. (ръкописна книга) + 146 л. (старопечатна книга) + ІV л. хартия; 178х135 мм. подробно описание и на необходимите процедури има тук. сумата, която е нужна е 5 800 лв.

кредит: Борислав Борисов

от Айн Ранд за финал:

„Чувстваше, че може да прости всичко на всекиго, защото щастието беше най-сигурното средство за пречистване … Хората бяха толкова жадни да видят радостта, колкото винаги е бил и самият той – за миг на облегчение от сивия товар на страданието, което изглеждаше така необяснимо и ненужно. Никога не беше успял да проумее защи хората трябва да са нещастни.“

–

последно и от 2008

Борис Минчев беше преподавателят, който ме изпитва на първия ми изпит в Университета, мноого мнооого отдавна. точно тогава скъса половината от колегите – беше страшно. преподаваше ни обща психология. кой би предположил, че сега, толкова години по-късно с него сме приятели и последната ни съвместна книга – четвъртата част на „Законът на Мърфи наопаки“ вече е факт

Борис бе избрал темата за оптимизма и не знам как и аз се отзовах въвлечена в проекта още от първата му част, преди няколко години – писах увода, а после измислих бялото куче като антипод на черната котка и така нещата се завъртяха. всъщост основният принос за тези книги е на Борис, който събира всяка оптимистична мисъл мернала се пред очите му, а тази година оптимизмът оживя още повече със страхотните илюстрации на Веси

ето я книгата – топла топла от издателство Сиела, коричната й цена е 10 лв, а ми се струва идеален подарък за всеки повод

за кого е тази книга? тя е за всеки:

• за малките деца, които търсят свежи текстове, които да преписват за упражнение на почерка или в лексиконите на своите съученици, а покрай това могат да натрупат и малко мъдрост;

• за порасналите деца – вече тийнейджъри, за сложните моменти от тази много възраст;

• за още по-порасналите деца – студентите – за умни цитати в началото на курсовата работа, за да заблестят с мъдрост във всяка компания или при свалка;

• за още по-по-порасналите деца – защото трудните моменти винаги ни съпътстват – при очаквани или неочаквани проблеми, промяна в пътя, предизвикателства като съкращение, глобална финансова криза, раздяла с любим човек или просто депресия от грешка на фризьорката;

• за всички, които мислят, че вече не са деца – с оптимистичен опит да им се покаже обратното;

• за всички, които винаги ще носят нещо детско у себе си – за тях най-вече е детската мъдрост, поместена в края на тази книга, включваща оптимистични мисли, предложени от децата на www.Az-deteto.com.

като двоен червен aftershock на екс – отново

след преследването на дивата овца продължението на историята идва очаквано-неочаквано, малко по-описателно, все така ексцентрично-хаотично, философско-митично, много „ала Кафка“ и все пак достатъчно „ала Мураками“

търсене на себе си, търсене на другите, търсене на смислите, паралелни светове, стая със скелети и преминаване през стени, нищоправенето като смисъл, проститутки, чието заплащане се счита за разход, животът като танц – танцувай, танцувай, танцувай …

„прахосничеството е висша добродетел“

„посредствеността е като петно на ризата, което никога не се маха“

„хора умират през цялото време. Животът е много по-крехък, отколкото си мислим. Затова се отнасяй с другите така, че да не остане причина да съжаляваш. Справедливо и ако е възможно, искрено.“

сред книгите, които започнах отдавна и не успявах да дочета бе и Самота в мрежата на полския писател Януш Вишневски

тези дни я дочетох, заля ме с цял куп истории в историите, информация от всякакво естество, чувственост, емоции. признавам си, че плаках на няколко места.

разочарова ме малко – много е женска или женствена, а очаквах по-мъжка книга от мъж автор (тук донякъде Вишневски ми напомни Мартин Ралчевски). не липсват разсъждения, но емоциите винаги взимат връх

запознах се с автора когато бе в България за представянето на книгата си през март и бях истински очарована от него, което донякъде подсили горното разочарование

главният герой е много противоречив, въпреки че много се говори за Бог (отново прилика с Ралчевски), достатъчно много се говори и за наркотици и секс (в което само по себе си няма лошо, но на моменти идва в повече), виртуалната връзка надмогва над реалната (в което също няма лошо, но отново е леко пресилено)

все пак за лятно четиво не е лош избор

отдавна не ми се беше случвало да чета нещо с подобен обем – над 800 страници, но ме увлече много, прознавам си и не успях да я оставя в последните дни, докато не я допрочетох

Изворът на Айн Ранд, макар и писана преди повече от 60 години звучи много увлекателно, заплита любовни елементи сред множество философски разсъждения за алтруизма, егоизма, себеотрицанието, посредствеността и таланта, смисъла на живота и важността на това, да бъдеш себе си. в центъра на всичко е човекът.

ето на посоки няколко кратки цитата

„интересно е да поразсъждаваме защо хората толкова много държат да бъдат незначителни“

„знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. “

„замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. … Вайкат се, че не разбират смисъла на живота … Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че „трябва да открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. … Но според мен то е най-срамното.“

книгата си заслужава. благодаря на човекът с малката книжарничка на Оборище, който ми я препоръча. при възможност ще намина да си поговорим за книгата и да си набавя нови четива.

след време на сгъстена, усилена работа и много проекти след завършването им следва дупка, почти равна на черната
добре е, че живоотът е низ от приливи и отливи

утехата ми тези дни – Изворът на Айн Ранд, ще пиша подробно, когато прочета и последната 830-та страница

години след Сатанински строфи попаднах случайно на срам на Рушди
след Орхан Памук бях силно изкушена да мина още малко по-на изток и срам ме отведе по магически и в същото време много модерен начин натам

действието се развива в Пакистан, има политически линии, но е като приказва от 1001 нощ, поднесена без свян и със силен акцент върху детайла, една плетеница от истории, хора и техните съдби, мисли, чувства

за пореден път открих за себе си колко е малък светът и колко еднакви сме хората, без значение къде именно сме родени, дори без значение на религията или културата, в която сме възпитани

срамът и безсрамието са еднакви навсякъде. хората са еднакво чувствени или безчувствени, еднакво лицемерни или истински отдадени

ето малък откъс, който може да ни накара да се замислим дали Рушди говори за град в Пакистан, България или другаде:
„Застроиха новата столица с бетонни кутийки – паметници на нетрайните ценности и еснафщината. Куполът на джамията, който напомняше на земното кълбо, бе започнал да се пропуква и колкото и да се надуваха и пъчеха околните нови постройки, те също бяха започнали да се разпадат … по тези краища демокрацията дълго време не бе желана гостенка и сега напираше да си навакса.“

нашите дни не спират, както се пееше в една старомодна днес песен – времето е наше, а друга мъдра мисъл на голям българин от по-предна епоха допълваше – и ние сме във времето

отвъд това лирично отклонение след Денят на Земята дойде и Световният ден на Книгата – 23 април

по този повод днес се напъхах в малка книжарничка, натъкнах се на бъбрив млад книгопродавач, който с малко добри думи на вече избраните от мен две книги успя да добави още две и да изтръгне обещание от мен да намина след като ги прочета да си поговорим за тях; някак не успях да му вмъкна, че най-впечатлилите ме книги описвам в блога си

човекът силно роптаеше против издателите и това, че само у нас на книгите се начислява ДДС и че ако се махне, хората ще купуват повече книги. предполагам е прав. наистина ми звучи глупаво да се слага ДДС на книгите. но не знам, дали хората ще купуват повече книги от сега.

ето няколко бързи хрумки как да отбележим денят на книгата:

– като си купим една или повече книги;

– като купим няколко детски книжки (не лъскави, но с хубави приказки) и ги подарим на децата около нас;

– като подарим на някой около нас книга, която вече сме прочели и мислим, че ще му хареса;

– като оставим вече прочетена книга в любимото си кафене, за да я намери друг готин човек и я прочете, после сигурно и той ще я предаде нататък;

– като посетим библиотеката и си вземем книжки за четене от там;

– като върнем отдавна забравени книги на библиотеката или приятели, които са ни ги дали;

– като съберем няколко вече непотребни ни книги и ги дарим в близката библиотека или училище, а за по-детските книжки – и детска градина;

– като просто почетем в този ден малко повече, ей така за себе си;

– като споделим с приятели на кафе, в блога си, туитнем или се присъединим в група „Аз чета“ в някоя социална мрежа – за последните прочетени книги, за любимите ни книги и автори;

– като започнем да пишем наша книга, за която отдавна корим планове, а все отлагаме;

– като почетем малко на свои възрастни роднини, които вече не могат да четат, или на наши незрящи приятели;

– като почетем приказки на децата от входа или на площадката, както ще направят утре и готините студенти от Книгоиздаване III-ти курс, за моя голяма радост.

сигурно има още много варианти, но набързо – толкова от мен. дано вдъхнови някого.