За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.

---

Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.

Ю Несбьо – любим автор на криминалета и с Хлебарките остава на високо ниво. Инспектор Хари Хуле е в Бангкок този път, извикан да разследва убийството на норвежкия посланик. Няма как нещата да са прости в един толкова комплексен град и свят, пък и при толкова странни и оплетени обстоятелства.

Освен хлебарки, в романа има още няколко убийства, опиум и детска порнография, отдадени полицаи и корумпирани политици – всичко, както си му е редът. Обичам покрай всяка книга да научавам различни неща и да пътувам далеч и в случая ми бе наистина приятно това пътешествие.

Истинско приключение си е Хлебарките. За любителите на криминалета – великолепен избор.

Браво за корицата на Живко Петров. И на Емас, че правят добър избор за книгите, които да превеждат за българския читател.

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Анна и Алената глутница е роман за живота на едно младо момиче в късния соц. С любовите, стремежите, но и с горчивите истини, които носеше това тежко време.

Харесва ми стила на Мила Искренова. В кратки фрагменти описва отделни случки, които събрани в едно говорят реалистично, прямо и до кръв отрезвяващо за 70-те и 80-те в София. Сънищата, философските забежки и размисли идват идеално, за да внесат малко надежда и ред в иначе отчайващо страшния разказ, в който „връзки“, „баровци“, разврат, сметки доминира злокобно и изтласква всичко човешко в ъгъла, в невидимото. И всичко това уж в името на човека.

Като че приключи по-бързо, отколкото ми се искаше. И не ми даде много оптимизъм в края, но такава е действителността – не розова. Една-две глави бяха сякаш от друго място. Плюс голямата болка на Мила Искренова тежеше – за мен достатъчно, но не знам за някои млади хора, може да им е в повече. Речникът в края на книгата е доста полезен и е добре да върви към всяка книга за соц-а.

Анна и Алената глутница ти я препоръчвам. Не само защото е за соц-а, от който още носим раните си. А защото е човешка.

Към хубавият текст и една великолепна корица от Ивз Андонова. Браво на ИК Скалино!

„… Когато в живота ти се появи недостоен човек, той се опитва с всички сили да привнесе липсите си върху твоята личност – да сложи отпечатъка от собствената си мръсотия и нищожество. Това са най-опасните хора – скрити зад мили погледи и усмивки, те коват ковчег за характера, който не влиза в „нормите“ им. Нещастни, вкопчени в материята хора, които не знаят, че те самите са отчаяно мъртви.“

Бухтичка бе в списъка ми тийн книги за това лято и попадна в него най-вече заради препоръките на Милена Ташева и Ивет Лолова. Е, чудно лятно тийн четиво! Бухтичка – красотата си тежи на мястото.

Бухтичка е пълничка 16-годишна девойка, която е в търсене на себе си. Сполитат я всички класически несгоди – конфликти с майка й, скарване с най-добрата приятелка, влюбване, трепети, страхове, преодоляване.

И по американска класика – Бухтичка решава да участва в конкурса за красота в малкото си градче, като с това повежда революционно и други момичета извън мейнстрийма. Разбира се – не спечелва, но успява да пребори себе си и стереотипите, което е трогателно.

Книгата е забавна. Наистина.

В допълнение ми харесва това, че на 16 там можеш да работиш (и всички работят), както и да караш кола. Шаблоните в книгата идват само да подчертаят абсурда на обществото ни, но по симпатичен начин.

Прекрасна корица – комплименти за Радослав Донев!

Препоръчвам.

---

ИК Софтпрес, 2016, превод Виктория Иванова, корица Радослав Донев

Ако Юнас Юнасон те е очаровал мнооого със Стогодишния старец, който … и след това пак доста с Неграмотното момиче, то очакванията ти, както и при мен към третата му книга, преведена на български Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел) вероятно са голееееми.

Да ама не. Историята на Андерш всъщност може и да звучи любопитно, ако не си чел друго от Юнасон и необичайните, забавни до абсурд случки ти допадат.

Убиецът Андерш всъщност е основно поръчков побойник. В компанията на находчивите и предприемчиви Рецепционист и Свещеничката Андерш се оказва в центъра на печеливш бизнес, макар и силно неморален и още повече незаконен.

Във вихъра на историята Андерш се оказва привлечен от вярата и става поклонник на Исус, който иска да помага. Това веднага предизвиква бягството на тримата и още куп забавни случки покрай това.

На мен лично ми липсваше паралелната историческа нишка, задълбочените разсъждения и като цяло купонът от Стогодишния старец. Насилието в началото, макар и с дозата сатира на автора, ми бе в повече. Никъде нищо не ме спря да ме замисли или провокира.

Корицата (пак) никак не е адекватна. Убиецът Андерш не е убиец, не използва пистолет, няма атлетическо тяло, по-скоро е смешно пиянде и никъде няма и намек за Коледа.

(Май много рядко си позволявам да пиша за книга, която не ме е очаровала, по-скоро за тези книги не пиша. Но тук ми се струва, че трябваше. Осъзнавам колко е трудно след шедьовър да създадеш още един и още един все на висота. А всички очакват от теб …)

Левиатан на Пол Остър е тук. Не го слагам с българската му корица, защото пак леко ме разочарова корицата. Но изданието е добро, преводът също, а книгата – една от най-знаковите на Остър, според мен е доста шокираща и представя една наистина не толкова приказна Америка на 70-те и 80-те.

Ако си падаш по криминалета – тази история е доста оплетена и динамична.

Ако си падаш по любовните истории – романът е доооста изпъстрен и с това.

Многопластова, интригуваща, замисляща, разтърсваща – историята за двама приятели писатели – Бен Сакс и Питър Арън те завърта и не дава да я изоставиш, докато не разнищиш живота им до край. Темите за отчуждението, големият град, оцеляването, битката за съхранение на човешкото и на човечеството са плътно представени.

Влюбвания, приятелски разговори, размисли за демокрацията, свободата, Статуята на Свободата, Фантомът на свободата, анархистични мотиви, може ли човек да промени хода на историята – всичко това и още много, което се изчита на един дъх.

„Независимо колко налудничави ни се струват нашите измислици, те изобщо не могат да се сравняват с непредсказуемостта на онова, което реалният свят постоянно ни поднася.“

„Статуята на свободата е символ, който не предизвиква противоречия… Тя въплащава по-скоро надеждата, отколкото реалността, по-скоро вярата, отколкото фактите и трудно ще се намери човек, който да заклейми нещата, които тя олицетворява: демокрация, свобода и разнопоставеност пред закона.“

„Ние съществуваме в настоящето, но само доколкото успяваме да вярваме в бъдещето.“

„Щом веднъж се обърнеш срещу себе си, лесно е да повярваш, че всички останали са срещу теб.“

„Книгите се раждат в неведение, а животът им след тяхното написване зависи само от степента, до която не могат да бъдат разбрани.“

---

ИК Колибри 2016
Превод: Иглика Василева
Корица: Стефан Касъров

 

Кронос. Тоя нещастник! е тийн роман. Само че не е само тийн.

Кронос е математически гений и наркоман. Живее с виртуалния си приятел и също математически гений Галоа. Смята, че всички го използват. И че носи само беди. Едновременно с това Кронос готви добре и в свободното си време чете книги и списания с математически задачи. Харесва Тина. И е съвсем като всеки тийнейджър днес.

Юлка поема темата със замах. Води ни из дебрите на разпилените мисли на самотния Кронос. Не ни спестява нищо. Нищо. Абсолютно нищо. И добре прави. И умело го прави. И смазващо го прави.

Семейството, училището, приятелството, отношенията между нас, човешкото, мракът, борбата, пътят… Макар Гошката да умира от свръхдоза в романа, макар Маринчи да пострадва също, а Кронос да е на ръба да го отнесе и него Рангел Миалко, книгата е оптимистична. И истинска. Плътна. Жива.

Кронос. Тоя нещастник! трябва да се изчете и от родители на тийнейджъри и от учители на тийнейджъри. А Юлия Спиридонова – Юлка, авторката на романа (автор и на цяла поредица тийн романи – Тина и половина, Графиня Батори) – уауауа Юлка е изключително смела да приеме тази тема, невероятно умеятелна да я опише толкова увлекателно, с лежерен тийн език, без да е назидателно или дидактично! Както Блажев казва: „Юлка е национално съкровище и нейната смелост да броди из детските животи по деликатен и съчувстващ начин заслужава адмирации.“

Плаках. На няколко пъти плаках, докато четях историята на Кронос. И се смях де, но по-малко. И се питах въпроси. И много обичам Юлка!

В допълнение – вече знаем, или поне се досещаме де, че поредицата ще продължи с Аксел. Но ще ви оставя сами да откриете това в края на романа.

Книгата е на Кръгозор. Струва 10 лв. Първо не харесах корицата. Но сега, след като я изчетох – харесва ми повече.

Да, Юлия Спиридонова – Юлка, както много пъти съм казвала, е такова щастие за съвременния млад читател! Толкова е хубаво, че я имаме – родната ни J.K. Rowling. Дано повече деца, младежи, родители и учители знаят и четат книгите й!