За всеки, който обича Ромен Гари (а не познавам някой, който го е чел и не се е влюбил завинаги в творчеството му), Виното на мъртвите е чуден комплимент и неочаквана изненада.

Виното на мъртвите е последно издадената книга на Гари и то едва през 2014-та, в чест на 100 години от раждането на писателя. Макар да я пише като млад той не успява да я публикува. И носи всички атрибути на младостта – бунтът, абсудрът, гротеската, ненаситността, сарказмът в рязкост до болка, обществото ни – разнищено по всичките си пороци, нетърпението, помъдряването, търсенето, дълбаенето, пласт по пласт.

Този текст носи цялата тежест на времето си – между двете Световни войни, разрухата, низостта, дебнещата отвсякъде мизерия и смърт, отчаянието и способността на човека да погледне към всичко това с насмешка. Самоиронията е висшата форма на човечност във Виното на мъртвите.

Тюлип се оказва в света на мъртвите, в лабиринт от скелети, разлагащи се трупове, смърдящи и разпадащи се тела. И случка след случка се лута из долния свят на тъмнина, въшки, лицемерие, сласти, кал, гибел, омраза, присмех, брутална какафония от човешки крайности.

„Не бива никога да се мисли … никога да се разсъждава … От това много боли … от това много бързо се умира … като едното нищо“

„И не бива да се страхуваш: на човек, който е бил жив, адът не изглежда чак толкова лош.“

„Смъртта сполетява най-вече невинните.“

Поздравления за прекрасния превод на този не лек за превеждане текст на Красимир Кавалджиев. И за идеалната корица и оформление на Лъчезар Владимиров.

Благодаря на Вася, за чудесния, точен избор.

---

Забележка: книгата не е включена в този блог заради спонсорство. Подарък е от приятел и оценката ми е на база прочетеното, а не на други фактори.