Защо нямаш оправдание

Здрасти. Ти си ми приятел и те уважавам. Работили сме заедно. Съученици сме. Или пък пием бира. Или ходим заедно на спорт, все тая. Ние сме приблизително на една и съща възраст и имаме приблизително една и съща история. И ти ме уважаваш, знам. И ти се опитваш да бачкаш честно в тая държава и се дразниш, че заплатата ти не е ок и градският транспорт не идва навреме. И на Плис…ка пияни таксиджии убиват хора, а по едно време един психар наръга майката на една приятелка 13 пъти и после не го затвориха в лудница, щото нямаше места.
Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ми е гадно. Искрено гадно, някъде дълбоко в червата. Гадно ми е, че трябва да споря с теб. Гадно ми е, че стоиш срещу мене, поглеждаш ме с оня леко виновен поглед и ми казваш, че няма смисъл от протестите.

Следващите пак ще са същите, казваш.

Нека ти кажа и аз – не вярвам на следващите. И на предишните. На никои от тях не вярвам и аз, също като тебе. Но вярвам на себе си и на онея хора, които ме заобикалят на площада. Вярвам, че им е писнало също колкото на мен. Вярвам, че ще гласуват. И вярвам, че при следващите и по-следващите гафове те пак ще са навън. Докато онези се научат, че гафове не се допускат. И не спрат с гафовете. И това ще отнеме много време. Правим го за децата си, не за себе си. Правим го по принцип. За едно далечно утре, което няма дата. В календара го няма, разбираш ли? Не мога да ти кажа точно кога ще дойде, мога само да ти обещая да се боря за него.
Защото това е всичко, което мога да направя.

Протестът се превърна в парад, казваш.

Да, така стана. Така стана, защото ти си си у дома. Да, да, не гледай в тавана. За да успее този протест, той има нужда от развитие. Съвсем конкретно развитие при това – той има нужда от все повече хора, които да заливат улиците, за да нямат онези горе повече поводи да се правят, че не ни виждат.
И понеже това развитие не му се случва, протестът прибягва до единственото развитие, което сам, без ТВОЯТА помощ, може да си осигури – парадът. Дьолакроа, Берлинската стена, фенерите… знаеш ги нещата.
Защото това е всичко, което може да направи.

Зад правителството винаги ще стоят сенчести фигури, казваш.

Факт. Зад всички правителства по света стоят сенчести фигури. Всички политици на света крадат. Но крадат така, че да остава и за хората, за здравето, труда, културата, достойнството им. Крадат с уважение, братле.
И ние това искаме. Крещейки „оставка“.
Защото това е всичко, което можем да направим.

Нямате искания, казваш.
Вярно е. Вече нямаме исканиЯ, а исканЕ. И то е оставка. Защо така се получи ли? Защото всяко основателно искане, което имахме, беше отхвърлено от правителството. Помниш ли как искаме промяна в изборния кодекс? Е, Орешарката или Станишката, не помня точно кое от лицата на Янус, рече, че не можело така да викаме свършете там работата, пък после си ходете. И ако сме искали оставка, то щели сме да си караме със същия изборен кодекс. Така казаха. И ние приехме. Защото тебе те няма. И те могат да си позволят да казват, че София не е България, че сме 3000, че сме оядени, платени, ГЕРБ-ери, лумпени. И да карат социално слабите, болните, нещастните да се подписват в полза на правителството, докато назначават поредния СИК-аджия на важен пост.
Знаеш ли защо? Защото могат, братле. Ти им позволяваш. Казвам го всеки ден в лицето ти. В многото ти лица. И тогава те ме поглеждат с Оня поглед – малко виновния.

И знаеш ли какво още искам да ти кажа? Това е последният влак в България, братле, и той отива към пропаст.

И докато едни хора са се юрнали дружно да се опитват да дръпнат аварийната спирачка, ти седиш в купето и четеш вестник.

Ти си ми приятел и те уважавам. И точно затова ме е срам, братле, срам ме е до дъното на дъното на душата ми.

Лирично отклонение: оня ден си позволих да ида на морето за уикенда. Беше ми гузно, още ми е гузно. Но не в това е въпросът. На връщане минахме покрай поля, засети със слънчогледи. Беше привечер.
Слънчогледите гледаха в земята.

текст на Елица Мавродинова. специална благодарност за позволението да го публикувам!
та, човече – нямаш оправдание. идвай

#ДАНСwithme ден 35