нашумя се напоследък след лекцията на Стив за the baba-фактор, родния феномен, но ми се ще да добавя няколко щриха

the baba-фактор е изконно ценен ресурс за родните ширини. спомни си в твоето детство как е било. сигурна съм при 90% от нас бабите са били супер важен фактор в детството, формиращ елемент, но не и страховити, плашещи чудовища, които не дават на децата да играят. отказвам да го приема.

днес the baba-фактор е още по-олекотен. днешните баби
а/ са много заети, работят и не могат да гледат (редовно, постоянно) внуците си
б/ не им се занимава, а дори „да ги гледат“, всъщност повече гледат сериали, а не внучета, в което време последните правят каквото си искат, разбирай основно играят

страшното на the baba-фактор не са игрите, от които бабите лишават внуците си у нас, а по-скоро глезенето. чувството на вина, което доминира у повечето от нас като родители, понеже работим и с това се чувстваме виновни, че не сме с децата си, същото това чувство на вина избива и у бабите (разбирай дядовците), защото се отдават повече на работа, сериали, отколкото на внуците си (с малки изключения).

от там бабите започват да глезят малките ужасно много като:
* им купуват всевъзможни (китайскинайчесто) играчки боклуци (отмагазинзаединлев), вместо да им разкажат приказка
* им купуват всевъзможни (ужасновредниноотрекламитепотелевизията) храни неща за ядене вместо да им направят една хубава зеленчукова супа, например

така че, шоуто си е шоу, но ние трябва да върнем бабите на техния пиадестал, да им връчим нужното количество отговорности, рестрикции, светоглед (разбирай играчки и храни) и ги вкараме сериозно в играта с възпитанието на внуците. защото, както се казва от народното предание – никой не е длъжен да им гледа на бабите внуците.