Мария е майка-хакер. Решава, че средата, в която живее не й допада и … я хаква. Как ли? Ами – променя я. С креативност, проактивност и усилия, които си заслужават. Прави чудно междублоковото пространство около дома си. Ето как – споделя в този разговор. Вдъхновение е Мария и ми се иска повече хора да разберат, че каквото не ни допада можем да променим.

Как реши да се заемеш с облагородяването на градината-лощадка около вас?

Всъщност всичко е стечение на обстоятелствата. От няколко години тази площадка се беше беше превърнала в паркинг, въпреки многобройните сигнали. Лично аз съм подавала няколко пъти. Резултатът не се променяше. Дали не са реагирали на сигналите, дали просто отвреме навреме плащат нарушителите глоби – не знам, но си паркираха все така. Площадката от друга страна спря да се посещава от майки с деца, деца, възрастни хора. Има три метални катерушки, които са от моето детство. Една пързалка в полуразпади един пясъчник, който отдавна е превзет от треви , бурени, храст. Преди може би десетина години поставиха пет пейки. Практически нито е привлекателна, нито пък особено безопасна за игра. Прозорците ми гледат към площадката – кофти гледка. Добави и боклуците, които все още някой си хвърлят през прозорците и отврат. Дъщеричката ми е в тази възраст, в която излиза сама навън вече. Все трябваше да клефкам по другите площадки или да си седя на тръни къде е, какво се се случва. Не, че и сега не съм, но е различно. Мога да се покажа на прозореца и да проконтролирам нещата. Живея на първия етаж. Ако, се налага предполагам ще скоча и през прозореца. 😊 И така се стигна до 1 юни 2019 г. Всяка година се виждам в приключение къде да я заведем. Е, тази реших да и създам приключение. Сглобихме в къщи библиотечката. Изнесохме я. Още няколко дъски. Трите чадъра. Бои. И с приятелка и нейните две деца ги боядисвахме, изписвахме, инсталирахме. Децата си изкараха един готин първи юни, а аз започнах надуването на моя балон.

Това за балона – чух нещо подобно от една изключително мотивираща и надъхваща жена – Радосвета Стаменкова. Много моя философия ми дойде. Ако всеки подреди своя свят и сетне го събере с тези на другите, без да навлиза твърде в тяхното лично пространство, нито пък те в неговото, приеме качествата и недостатъците, и те неговите… образно казано, ако всеки надуе балона си, съберем ги и тогава общата ни къща ще полети, ще се издигне. И дори да се спука някой няма да е драма.

Как премина подготовката и работата по този проект?

Подготовка!? Няма такава. Вечер ми хрумва нещо – библиотечка, чаша от гуми за цветя, пейка, роял… – на следващия ден го реализирам. Не, не ми хрумва. Нямам ччак такава фантазия. Ровя се из пинтерест pinterest, виждам нещо, което ми харесва, и стига да е по силите ми, възможностите го претворявам. Истината е, че има стотици невероятно яки идеи, но аз правя само онези, които мога да сглобя и изработя от дъски от палети, плоскости пдч, мдф и подобни. Чадърите пък са от приятели. Написах един статус, че ми трябват цветни чадъри и много приятели се отзоваха.

Имаше ли подкрепа и от кого?

Да, имах и имам. Съпругът ми, който някак остана в сянка. Той е човекът, който към момента се е нагърбил основно с бюджета на семейството ни, което ми дава възможност и време да се захващам с подобни щуротии 😂 Винаги ме е пподкрепял, независимо дали харесва или не някоя поредна моя шантава идея. Подкрепа имам и от приятели – къде морална, къде финансова. Не, градинката и всичко цифром и словом струва 50 – на лева. За бои, за пръст, за цветята. И приятели са се включвали кой с пет, кой с десет лева. Така че, един балон, два балона, дузина балони и продължаваме напреТ😁

Кой се радва най-много на новостите? Децата? 

Разбира се, децата. Площадката отново заживя. Страхотно е да чувам под прозореца си отново детска глъч. Епично е да видиш как по късна доба тийнове си светят с телефоните и четат стиховете изписани на пейката. Как всеки божи ден от вече три месеца възрастна жена подкрепяна от дъщеря си, защото е трудно подвижна идва поседява на пейката, гледайки децата как играят на „Не се сърди човече“, което се оказа голям хит 😊 Автомобилите драстично намаляха. Мръсотията също. Всеки ден преди да си тръгнат една компания измита и изхвърля импровизиринати кошчета – две кутии от сирене, май. Имам планове да направя и такива, които ще се впишат в „стила“ на градинката. Не всички са радостни и доволни. Но, са малцинство. Дори не желая да говоря за тях. Такива турбо киселяци винаги е имало. И по врремето, когато аз бях дете…в динозавърската епоха 😁

Какво ти донесе този проект?

Какво ми донесе ли? Много, ужасно много. Най – вече ми върна вярата и надеждата, че рано или късно отново ще сме държава на гражданите, а не на мафията, че ще бъдем нормални, казано простичко. Няма начин това, в което се затънали днес да е вечно. Не така е устроен светът. Ще рухне. Може би няма да доживея този момент, но поне ще знам, че аз съм направила всичко по силите си, така както го разбирам, за да останем на светлата страна. И най – паче ми носи увереност, че децата ми искат също да са от джедайте 😊

Не знам точно. Казах го и на друго място. Това да дам интервю, да изляза от зоната си на комфорт – анонимността е само и единствено, защото предполагам, че това може да се превърне в „Предай нататък“. Един невероятен филм впрочем. Изключително вдъхновяващ. Истината е, че не е трудно. Не отнема и кой знае колко време. За средства вече казах. Минимум. Моят опит – стана ми смешно, честно. Не съм направила нищо, което да не може да направи всеки.

Сигурна съм, че има много хора, с далеч по – големи умения от мен с боравенето със зеге, чук, тесла и четки. Тук няма не мога. Единствено искам – не искам. Трима съседи, примерно и един уикенд. Ще кажат, да ама общината, държавата… и ще са прави, но аз просто се уморих и остарях да ги чакам да си свършат работата. Не искам и децата ми да остареят в очакване.

Как може твоят опит да се приложи и другаде и би ли помагала?

Да, бих помогнала, но единствено на гражданска инициатива. Нищо, което което би имало общо с община или пък, ако усетя, че е с някакви скрити подбуди.

Анелия и Нина са двете активистки, които се опитват да съживят малкото китно селце край Дунава – Долни Вадин. Селото е много старо, за него се споменава в различни хроники още от 1600 година. Днес е останало с едва около 100-150 души. Лятото е живо, зимата – трудно. За да опитат да оживят – инициират Село назаем. И за това си говорим с Анелия в това интервю. Тя е прекрасна – вдъхновение, действие, изобретателност и истински родолюбец, вероятно от най-истинските, които познавам. Когато върви из селото и види пластмасова бутилка нейде – навежда се да я вземе. Двете с Нина кандидатстват по различни проекти, за да докарат в годините активисти, доброволци, художници, за да освежат селото и помогнат на възрастните хора да се подготвят за зимата. Затова и я поканих да си поговорим. А видях всичко с очите си, защото бях на това приказно място и ви каня да отидете и вие!

Как възникна идеята за „Село назаем“?
Село Долни Вадин е едно от многото затихващи села в България. Намира се в пограничен северозападен район по поречието на р.Дунав с население 140 жители, предимно хора от третата възраст – 80% живеят сами. Голям процент от тях имат нужда от помощ. Според статистиката този район на България е най-бедния и обезлюден. Отдалечеността от областния град – Враца(120 км) и от общинския център – Оряхово (35 км) прави селото изолирано от редица услуги. В същия момент Долни Вадин е едно тихо, спокойно и живописно място, където човек може ефективно да си почине от забързаното ежедневие. Напоследък се забелязва все по-засилен интерес от млади хора към живота (почивката) на село. В разговори с тях, те ни споделят, че са привлечени от селото най-вече заради спокойствието и тишината, чистият въздух, реката, характерната кухня, отзивчивостта и общуването с местните хора.
Идеята възникна още към края на 2014 година, но ни трябваше година и половина, за да я избистрим и да се „престрашим” да реализираме такъв проект. Много пъти група съмишленици коментирахме, обсъждахме, предлагахме, докато стигнем до формàта на „Село назаем”. Идеите бяха разнородни – фестивал, празник, уъркшоп, тиймилдинг…, но в крайна сметка избрахме да дадем селото си назаем за няколко дни на доброволци от града, които не са имали възможността да се докоснат до българското село или ако някога са ходили на село, почти са забравили как протича животът там. Ето защо през 2016 г. дадохме селото си „назаем” на градски доброволци, които да погледнат селото през техните очи и да ни дадат визия за развитие.

Разкажи какво е различното тази година, когато организирате 4-то издание?
Всяка година фокусът на проекта е различен. През 2019 г. за пръв път „Село назаем” се прави за пет дни (Първи и втори сезон бяха за 10 дни. Третото „Село назаем – училище по живот” беше само експертно). В четвъртото издание одобрихме 19 градски герои /това е основната група/, като тяхната задача беше да помагат не само в домакинствата, в които живеят, а и на възрастните хора в махалата. При пристигането им те получиха график с дейностите за всеки от дните, като сами трябваше да открият на кои възрастни хора да помогнат. Връчихме им карти със места и забележителности на Долни Вадин, като те сами трябваше да открият и да се снимат на обекта. На няколко места ги очаквахме, за да разкажем историята за даденото място. Освен основната група има предвидени и няколко посещения на експерти в „Село назаем”. Тяхната цел е да помогнат на читалището като организация. Да дадат експертното си мнение по различни въпроси. Да обучат нас, колеги и ентусиасти решени да заредят промяна в населените си места.

Как е възможна промяната в малко село, като Долни Вадин?
Всяко населено място се променя. Това е необратим процес. Дали към добро или лошо е въпрос на избор на хората, които живеят в него. Като всички малки селца в България, Долни Вадин се топи. Ако скръстим ръце и гледаме безучастно отстрани, процесът ще е главоломен и след 2,3 години селото ще е” мъртво”, ако и да има хора в него.Всъщност това важи за всяко населено място. През последните 10-12 години група хора сме се заели да работим за Долни Вадин и да го държим живо, чрез различни инициативи, кампании и проекти. Искрено вярвам, че тепърва малките селца ще се възраждат и ще се преоткриват от градските хора, защото това спокойствие, тишина и природа го няма в градското забързано ежедневие. А тук на село времето тече по различен начин. Тук можеш да ходиш бос на воля, да си позволиш да си свободен и независим, да се радваш на малките неща и да получаваш внимание и уважение от местните. Промяната на едно село много често може да дойде отвън. Ето „Село назаем” променя селото от добротворци, дошли от различни краища на България, които се състезават за място в проекта, готови да оживят Долни Вадин, дори и за няколко дни. Нестихващият интерес към проекта ни дава надежда за българското село, а успешните 4 сезона ни убеждават, че пътят е правилен. Само за тазгодишното издание само за 10 дни /колкото траеше записването/ се записаха 46 доброволци, готови да помагат на възрастните хора в Долни Вадин.
С проекта „ Село назаем” подобряваме жизнената среда на възрастните хора, като ги срещаме с различни хора, които постоянно живеят в града и нямат връзка с българското село. Така разнообразяваме сивото ежедневие на хората от селото и им осигуряваме възможност да участват пряко в проекта и така да се почувстват полезни и значими. Вдъхваме им частица надежда, че селото ни не е забравено. А така и те да компесират липсата на деца и внуци, които живеят далече или в чужбина и „все нямат време за нас”. От друга страна популяризираме малкото населено място, като възможност за пълноценна почивка, ползвайки природните дадености и тишината, която Долни Вадин предлага.

До момента сме показали, че инициативата е устойчива във времето и дава добри резултати. Ефектът е двупосочен. От една страна възрастните хора с нетърпение очакват срещите с градските доброволци, за да споделят своите преживявания, спомени, надежди и очаквания. От друга страна доброволците идвайки на село, помагайки на хората тук, общувайки с тях се обогатяват и разтоварват психически от забързаното градско ежедневие.

Проектът е от голямо значение за с.Долни Вадин. Това е един обмен на доброто. Една стъпка към подобряване живота на село, към по-смисленото остаряване на възрастните хора и към осмисляне на ценностите от страна на младите. Сблъсквайки за няколко дни хората от града и селото, младостта със староста, материалното с духовното богатство, бетонът с природата, напрежението със спокойствието, ние провокираме интереса на много градски хора вече няколко години. Фактът, че интересът расте и все повече хора намират смисъл в доброволчеството на село е един добър показател за значимостта на проекта. А този модел може да се приложи към всяко малко българско село, във всяка точка на България.

Ако някой иска да помага – как може да го направи? От какво имате нужда?
Има различни начини човек да помага на едно малко северозападно село. Винаги може да дари средства на читалището, които ще се използват за инициативи, свързани с подобряването на средата в Долни Вадин; може винаги да дари своето време за помощ на възрастни хора; може да се включи по време на акции за почистване крайбрежната ивица в района на селото; може да пише за Долни Вадин и така селото и районът да стават все по-популярни; може да даде ценни идеи за бъдещи проекти и да участва активно в тях и още много начини, за които ние сме отворени.

От къде намираш сили и вдъхновение за всички тези прекрасни дейности, който организирате една след друга?
Животът ме е срещал и среща с много лъчезарни хора, от които можеш да черпиш вдъхновение. Вдъхновяват ме и искрящите очи и разговорите с местните, когато заедно сме направили поредната инициатива и те са доволни от това. От една прокрадваща се сълза от благодарност. И не на последно място – от инат. А той ми е нужен, за да не се отказвам. А вярвайте ми, има много препятствия, на които трудно се отстоява.

Кое ти носи радост в ежедневието?
Малките неща : песента на птичетата рано сутрин; глъчката на лястовичките, свили гнезда на читалищните прозорци; изгревът, залезът, Дунав; сутрешният поздрав с колегата; радостните новини за успехите на децата; срещата с много позитивни, знаещи, можещи и завладяващи хора и най-вече свободата да живея на село.

Какво казваш на всеки, който не вярва, че промяната е възможна?
Казвам, че докато не опиташ, няма как да знаеш. Научила съм се да вярвам не на думи, а на дела. Делата правят промяната – не думите. И още нещо: „Една птичка пролет не прави”- ако някой си мисли, че може сам да промени нещо е в голяма заблуда. Нямаш ли съмишленици, с които заедно да преминете и през провалите и успехите, няма как да ти се получи. И може би затова не симпатизирам на хора, които парадират с първо лице единствено число.

И какво пожелаваш на Долни Вадин?
Пожелавам на селото си още много поддръжници, доброволци, симпатизанти и приятели, които да продължават да променят Долни Вадин, за да остане на картата на България.

Един от хубавите проекти, един от многото, е новата беседка, изградена със съвместни усилия и дарения, която се намира на брега на Дунава, между Горни и Долни Вадин. Пред нея има и малка къщичка за свободен обмен на книги. Непременно посетете и носете да оставите някоя книга 🙂

Много харесвам смислени граждански инициативи от креативни и проактивни хора, които вместо да мрънкат се захващат и променят средата си, за да живеят по-добре в нея. Отдавна давам за пример инициативата Спирка за разкази, а наскоро научих и повече за инициаторите й – група активни млади хора от Варна. И реших, че си струва повече хора да научат за тях, пък може и някой още да се вдъхнови за действие в своя град или своето място.

Ето и целия ни разговор с Теодора от Сдружение „Кашалот“

Как възникна вашата група и дейност и какви бяха мотивите ви в началото?
„Кашалот“ възникна спонтанно – от една идея на група приятели, които искаха да направят нещо интересно във Варна. Започнахме като неформална група, която се запази и впоследствие се регистрирахме като формално сдружение. Идеята беше за „Морски слънчогледи“ – да преобразим плажните чадъри, които се намират на всеки градски плаж и да ги превърнем в соларни зарядни станции. Да вземем нещо, което всеки познава от ежедневието си, и да го превърнем в нещо малко по-различно, да му дадем малко по-нестандартно приложение и да покажем, че около нас (в градската среда) има много потенциал творчество и създаване. Това ни беше и мотивацията – една хубава идея, която искахме да осъществим в родната ни Варна. Така започнахме преди вече 4 години.

Днес, вече няколко години по-късно, с проекти в няколко града – доволни ли сте и със същия ентусиазъм ли продължавате?
Определено да. Много се гордеем с проектите си (първият „Морски слънчогледи“ и текущият „Спирка за разкази“, който тази година е с второ издание). Работим с много ентусиазъм, ограничени средства и огромна помощ от прекрасни наши приятели, които помагат. Радваме се, че със „Спирка за разкази“ тази година имахме възможност да излезем извън Варна (в София и Пловдив) и да покажем и на други места, че градската среда е неизменна, но често пренебрегвана част от ежедневието ни. Това ни дава още повече сили и вдъхновение да продължаваме и да измисляме нови идеи за „умна“ промяна на средата около нас.

Кои са най-предизвикателните моменти в подобна доброволческа дейност и кои най-възнаграждаващите?
Най-голямото предизвикателство, разбира се, е намирането на достатъчно средства, с които да осъществим проекта. Целта ни е да успеем да набавим средства за основната част на всеки проект, като нашият труд на този етап наистина е доброволен (макар и да ни отнема немалко време). Но безспорно е изключително удоволетворяващо да видиш идеята си осъществена не само в родния си град, но и в София и Пловдив, например. Радваме се също, че успяваме да въвлечем много съмишленици, които да помогат за реализацията на идеите ни (които макар и прости, невинаги са много лесни за осъществяване).

Лично за Вас какво Ви донесе работата на доброволец по този проект? Имате ли си любим?
Както казах, най-много ме радва, когато видя една идея осъществена. Радва ме това, че се стремим проектите ни да не са само визуално приятни, но и полезни и практични. Любим проект нямам, защото всичките ни проекти са родени и осъществени с много любов и желание (и не малко упорство) и обичам всеки от тях еднакво.

Ако някой иска да помага на своя град, да го променя, а още не се е престрашил – как ще го окуражите и какви съвети бихте дали накратко?
Ще му кажа да не се страхува и просто да пробва. Да не мисли за всички възможни трудности, които го чакат (такива неизбежно има, но ако започнем да мислим за тях от самото начало, няма да стигнем много далеч). Големите идеи се крият в малките неща около нас. Градската среда е едно прекрасно поле за реализация на творчески идеи и позволява да развихрим въображението си, без да трябват непосимно много средства. Затова ще кажа – давай, пробвай, нищо няма да изгубиш, дори и да не стане, като си го представяш. Най-важният съвет, който мога да дам, е „Вярвайте си“. Всеки от нас може да направи нещо и просто трябва да се престрашим. А най-добре е да не сме сами, а заобиколени от приятели и съмишленици, защото така успехът ни наистина ще е гарантиран. Ние сме добър пример за това.

Какво предстои?
В момента приключваме с второто издание на „Спирка за разкази“ и имаме финални дейности по проекта. Надяваме се да успеем да намерим достатъчно финансиране, за да стане „Спирка за разкази“ устойчив във времето проект, който да може да се осъществява и на други места в страната.
Имаме идея и за преобразяването на старите улични телефони, но това е още на доста ранен етап и имаме много работа, докато го докараме до работещ проект.
Като цяло надяваме се да продължим започнатото, да го надграждаме и да вдъхновяваме хората още повече.

 

Ако и на вас ви допада дейността им – дайте им поне по един лайк във фб – Сдружение „Кашалот“ или се свържете с тях и помогнете с друго  🙂

Много харесвам тенденцията уютни, живи, добри и смислени места да се появяват все повече в нашия град, все повече не само в идеалния център, защото вярвам всеки има нужда от тях – като глътка въздух в забързания ден, като място за срещи, приятелства и вдъхновение. Затова и щом разбрах за смелата Троя, която откри своята „Книжарницата зад ъгъла“ ми се прииска да я поканя за този разговор за мечтите, книгите, четенето, женското предприемачество и малките неща, които ни правят щастливи. Споделям тук.

Как възникна идеята за Книжарницата зад ъгъла?

Може да звучи банално, но имаше просто една мечта, която си стоеше търпеливо и си чакаше своя момент. Исках да имам свое място, в което ще мога да създам усещането за празник, което аз имам, при посещение в книжарница. Дълги години работех за международни компании и напуснах този корпоративен свят едва преди няколко месеца и сега реално се уча как се следва една мечта…И трябва да си призная, че чувството е страхотно и не съжалявам и за миг за решението си!

Има нужда подобни места да има не само в центъра на София, но как хората
приемат Книжарницата?

За моя голяма радост книжарницата се приема страхотно! Моите съседи по квартал, както аз ги наричам, често влизат дори само за да ми пожелаят успех и да кажат, че се радват да имат книжарница в квартала. Радват се на уютната и приятна обстановка. И вече знаят, че могат да намерят или да поръчат книгата, която търсят съвсем наблизо. Вече имам редовни клиенти, които дори минават само да си поговорим. И това още повече ме радва, защото въпреки че сме в големия град, така се създава една малка общност и най-хубавото е, че в основата на всички това стои любовта към книгите.

Кои са най-търсените книги до момента? Имате ли си месечни класации?

Не си правя класации към този момент, но пък с интерес следя класациите за най-продавани книги на големите книжарници и отбелязвам интересния факт, че тук се търсят съвсем различни от заглавията в по-големите и централни книжарници. Изключително много ме радва фактът, че все повече има хора, които търсят книги от съвременни български автори.

В началото имах съмнения за заглавията, които да зареждам в книжарницата и се притеснявах дали моя вкус ще допадне на клиентите. С времето получих поздравления за подбора на книги и смело поръчвам автори, които може да не са в топ класациите, но лично аз много харесвам и искам да имам техните книги в книжарницата.

Детски книжки или за възрастни са по-търсените?

Определено детските книжки са по-търсените. Вярвам, че това е така навсякъде, във всички книжарници. Родителите проявяват голямо старание и търпение в желанието си да научат децата си да обичат и ценят книгите. Това е много радостно и вдъхващо надежда. А много често именно децата водят родителите си в книжарницата, защото са видяли нещо любимо на витрината.:) А ние им предлагаме хубави истории и не само. Ето, например една от доста харесваните детски книги при нас е „Бобо Бермундо и отряд „ПиПеР“. Една отговорна книга, както я наричат нейните създатели, направена от еко материали и от страниците на която можете да отгледате малка домашна градина от ядливи цветя, плодове и зеленчуци. Нещо различно, което наистина допада и на децата и на родителите.

Личното Ви мнение – това, че наблизо в квартала има книжарница би ли
насърчило четенето?

Това е моето желание и мечта! В София има много книжарници, но повечето са концентрирани в центъра на града и често хората от различните квартали нямат път до тях и реално не виждат всеки ден книгите, които ги очакват приветливо на витрините на книжарниците. В “Книжарницата зад Ъгъла” организираме четения за деца, понякога ни посещават и групи от детски занимални в района, които провеждат занятия тук. Постарали сме се мястото да изглежда уютно и приветливо, посрещаме всеки с усмивка и искаме да създадем траен интерес към книгата и четенето, особено у децата.

Има ли бизнес в книгите и какво може, според Вас да се промени, за да
имат повече хора възможност да закупуват книги? В момента сме на едно от последните места в Европа и по книги на човек годишно издадени … 

Трудно ми е да коментирам бизнес страната, защото за всички е ясно, че е доста трудно и в повечето случаи водещи са желанието и любовта към книгите, а не печалбата. Могат да се случат доста неща, които да подобрят нещата у нас – от намаляване на ДДС върху книгите, до насърчаване на четенето при децата и подрастващите на национално ниво и приемането на четенето не като бройка за през лятото, а ежедневие и удоволствие. Силно се надявам скоро статистиката да се промени в положително отношение и хората да се радват на много хубави заглавия.

Кой е поканен да намине?

О, поканен е всеки един любител на книгата! Всеки един, който обича мириса на нова книга и губи усещане за време, докато разлиства заглавие след заглавие в някоя книжарница. Както и всички, които ни видят зад Ъгъла, защото ние сме там и ги чакаме..:)

Какво си пожелавате?

Пожелавам си здраве и ентусиазъм. Тези две неща са ми необходими, за да мога всеки ден да отварям вратите на моя втори дом – моята малка книжарница.

И много книги, разбира се – вдъхновяващи и променящи живота ни.

 

---

Всички, които сте прочели този текст ще се радвам да наминете до Книжарницата зад ъгъла на ул. „Найден Геров“ 6 в София или да им дадете по един лайк във фб https://www.facebook.com/bookstore.behindthecorner/

Успех, Троя!

Пристигаме в Русе за голямото събитие за електронна търговия (вероятно най-мащабното по тази тема в България) – eCAConf2019 и като локация е указано „Доходно здание“. Картата показва центъра на града. На площада сме и се оглеждаме. Виждаме красива, великолепна, като излязла от приказките сграда и отделяме време да й се възхитим. Мааалко закъсняваме за конференцията, но решаваме да попитаме по-възрастен човек в парка в центъра каква е тази сграда – „Това е Доходно здание!“

От една страна се радваме, че именно в тази чудна сграда се провежда конференция за електронна търговия. От друга се питаме за името. Човекът любезно ни обяснява – това е сграда, построена межди 1898 година и 1902 година с пари от дарения от предприемачи в Русе. Събрали са пари, построили са я с идеята всички доходи от нея да отиват за училището, читалището и библиотеката в града!

Научавайки това си давам сметка, че не случайно се казва, че „Европа влиза в България от Русе“ 🙂

Бизнесът дава пари в града да има образовани хора и култура! Бизнесът, повече от 100 години назад е знаел добре какво е отговорност и е нямал нужда от НПО и КСО и други подобни, за да действа в името на хората, на развитието.

 

Много хубаво, че сградата изглежда добре, дограмата е сменена (не с дървена, но все пак) и радва всички. Редно е да се каже, че това великолепие е по проект на виенския архитект Петер Паул Бранк.

Браво за Русе!

Още за Доходно здание – в Уикипедия.

Едно много любимо мое място е споделената градина в парка Темпелхоф, Берлин. И защото отдавна не съм писала по темата за градско земеделие и защото имах чудната даденост на съдбата да съм отново за няколко дена наоколо – реших, че е крайно време да споделя снимки и разкажа 🙂

Темпелхоф днес е парк, но е по-специфичен, голям, с огромни поляни, но без дървета. Това е така, защото всъщност Темпелхоф е било летище по време на Втората световна война. Днес тази площ е разделена на места за разходки, зона за пикник, големи площи за разходка на кучета, много алеи за спортуващи, каращи различни неща, вдъхновяващо много бягащи за здраве по всяко време и прекрасен участък със споделена градска градина.

В споделената градина всеки има своите късчета и ги обработва както иска и сади с каквото иска. Многообразието е разкошно, а духът на мястото – неописуемо позитивен и зареждащ.

Ето и кътче за насекоми и онагледяване защо са важни пчелите 🙂

Стара телефонна кабина е превърната в артистична споделена къща за обмен на книги 🙂

Да, денят беше някак мрачен, плюс пролетта едва загатната, но първите насаждения пробиват тук-там и радват окото 🙂

Стари топки, обувки, дънки и чанти стават чудни саксии и усмихват.

Както се вижда – дори чудновати чудовища са добре дошли тук 🙂

Открих и българска следа, разбира се – някой наскоро бе завързал мартеничката си 🙂

А ето и общ поглед към парка отвъд споделената градина.

Разкош е това, та си пожелавам такива места и при нас! Плюс – май е чудесен повод да споделя, че в София вече имаме първата си споделена градина, благодарение усилията на Горичка! Повече – надявам се да успея да пиша скоро за това 🙂