Музейни предизвикателства по време на #stayhome изолация

#1 Fernando Botero

photo credit: Tommy

lockdown-justine-1

#2 Reading Woman in the Forest, Art Painting by Gyula Benczúr

photo credit: Tommy

lockdown-justine-2

#3 Girl with a blue dress and a red book, Art painting by Rick Beerhorst

photo credit: Tommy

lockdown-justine-3

#4 An old woman reading. Painting by Rembrandt

photo credit: Tommy

lockdown-justine-4

#5 Reading, 1921, Pablo Picasso

photo credit: Teddy

lockdown-justine-5

#6 Reading woman with parasol, 1921, Henri Matisse

photo credit: me

lockdown-justine-6 lockdown-justine-6-bonus

#7 The novel reader, 1888 Vincent van Gogh

photo credit: Tommy

lockdown-justine-7

#8 Woman with a book. Fernand Leger

photo credit: Tommy

lockdown-justine-8

5 неща, които ни пожелавам за 2020

IMG_6237

В музея на илюзиите в София

О, светли дни в началото на новата година и новото 20! Време за планове, обещания, годишни равносметки и пожелания. Реших, насърчена от Петя, да събера какво си пожелавам колективно за всички ни, живеещи в моя град, в моята България и с това да отправя мисли в посока дано се сбъдне.

По-малко мрънкане.

Мнооого е досадно мрънкането. Оплакването понякога е ок, но когато е постоянно, плюс не последвано от действие става наистина досадно.

Мрънкането има различни измерения. А пасивната агресия също се шири навред и минава между капките на нашата търпимост. Дори неврността, пришпореността, припряността са си измерения на същото. Спасението е във второто ми пожелание – повече време в мир.

А, да – осъзнавам, че това самото си е вид мрънкане от мрънкащи 🙂

Повече време в мир.

След мрънкането много досадно за мен е да има наоколо ми нервни хора. Така ми се иска хората да са повече в мир със себе си, така ще са в мир и със света. Никаква телевизия, по-малко време онлайн, без излишно безумно скролване из sm. Да, фб на корем, дори когато си сред хора, на маса с приятели и неразделянето с телефона ми се струват неприемливи, да го кажа меко (за дигиталните диети като добро начало съм писала също).

Повече разходки сред природата, който има нужда и осъзнатост – медитация, за останалите и музика, четене или слушане на хубава книга, спорт, движение могат да помогнат. Задължително време с приятели (без клюкарстване и одумване на другите), време със семейството (в любов и уважение), време със себе си.

Нулев отпадък.

Знам, че е трудно, много трудно. Нулев отпадък е много трудно днес, но е мисъл, която може да ни води в консуматорския ни свят и да помага. Скоро ще бъдем принудени да го приемем, затова ако от сега си го изградим като идеология ще е чудесно. Редуциране на непотребните, излишни покупки. Рециклиране на всичко, което може – вече има места за предаване освен на хартия, метал, пластмаса и стъкло и на текстил, стари дрехи, обувки и чанти – нека всичко ненужно мине нататък.

Компостиране – ясно е, че ми е слабост. Хайде, който отдавна е мислил – време е да се започне. Писала съм по темата.

Да, всичко това е възможно.

Повече активизъм и доброволчество.

Каузи и нужни от помощ – много. Всеки, намерил своята е вече пълноценен човек в 2020. За останалите – силно пожелателно. Малки крачки от всеки от нас могат да доведат до по-голяма промяна. Светът няма да се промени в добра посока, ако оставим хора с егоистични и недобри намерения да го водят. Не, това не се отнася само за политиката. А за живота като цяло.

Каузи бол – почистване около блока или спретване на хубава градинка за радост на всички, а към нея и пейка за общуване, писане, допринасяне, превеждане за Wikipedia на български, подпомагане на приюти за кучета или доброволстване в кухнята за бездомни, садене на дървета, събиране на пластмаса и фасове от плажа … много са. В някои държави (в северозападната част на Европа) доброволчеството е доста развито, тук сме на последни позиции … Да, доброволчеството е обратното на мрънкането – виждаш, че нещо не е ОК и полагаш усилия да го поправиш, без да виниш другите и да чакаш съседите, кметът или държавата, щото те, може никак да не им е до това, дето ти виждаш, че не е ОК.

Та пожелавам ни да сме по-активни.

По-малко излишества.

Радикално разчистване на старите дрехи и даряването им на различни домове, нуждаещи се, приюти, контейнерите за текстил е добра първа стъпка. Пазаруването по списък с преосмисляне (спрямо движението към нулев отпадък) и добро планиране също е добра стъпка. За себе си обещавам стабилно да продължа да работя в тази посока и през 2020.

А в допълнение – който действа вече в някое от тези направления – имаме задача да споделяме с хората около нас – за успехите и неуспехите, които постигаме. Не да агитираме, лайкваме във фб, а да разказваме и да даваме пример с делата си.

Добра година за всички ни!

p.s. По-малко да мразим и повече да обичаме. Себе си, света и живота.


Тази публикация е провокирана от публикацията на Петя PetPanda – 5 неща, които да спрем през 2020.

Публика, сцена и аплодисменти. Наблюдения от театралните зали.

IMG_2566

Много обичам театъра. Чест зрител съм. Обичам модерните решения, а и традиционните, новите пиеси, а и класическите, добрата игра, добрата сценография, добрите костюми, добрите грим, прически, музика, хореография, осветление, всичко, което прави магията на театъра истинска.

Но този пост е не за театъра, а за неговата публика. Преди година пак съм мрънкала по темата (Театърът. Начин на употреба). Та тук си продължавам с мрънкането, защото понякога много ме е срам да съм в публиката …

Ползване на гардероб. По-класическите постановки са редовно пълни с ученици. Което само по себе си е чудесно! Нооо да, учениците са шумни, понякога и доста невъзпитани. Допълнителен смут в системата всяват учителите, които често опитват да им правят забележка и става още по-драматично. А повечето учители, които явно също не ходят редовно на театър, както и учениците не са научени да ползват гардероб и това зимно време създава доста дискомфорт за околните.

Шумене в залата. Представленията в София започват с около 10-15 минути закъснение. (Изрично пиша София, в страната започват доста по-стриктно в обявения час). Ясно е – голям град и хората пътуват. Не пречи да се почака в залата. За мен това е чудно време да се отърси човек от света навън и да се подготви за прекрасно театрално преживяване. Но не мисля, че е нужно в това време да се вика, да се тропа или да се чака до последно навън.

Ръкопляскане по всяко време. Да, има чудни сцени, които ни разсмиват или прекрасни монолози. Но ръкопляскане спонтанно по всяко време извежда представлението от ритъм и прави трудно концентрирането на актьорите. В края е повече от желателно, но не и когато ни хрумне.

Мобилните телефони звънене. Наскоро в Армията в Много шум за нищо, актьорите великолепно отиграха едно звънене от първите редове с репликата – „Ооо, Мистър Нокия се обажда!“ … но не винаги това им е възможно, а и е крайно нелепо, ненужно и невъзпитано от страна на хората в публиката да не си изключваме звъненето …

Мобилните телефони цъкане. Лелееее … хората не могат да издържат и два часа без да си гледат какво става из социалките … Не, в този случай не говоря за ученици, а за съвсем зрели хора, пък и не рядко вече и пенсионерите го правят … Това може да не пречи толкова на актьорите на сцената отпред, но е повече от смущаващо за хората около блесналото в тъмното устройство …

Та не случайно съм сложила тази снимка от началната сцена на Тартюф, отново в Армията – публиката ни все още има нужда от водене, от помощ, от указания как се използва театъра. Нищо, че салоните ни са доста пълни.

И за да не е само мрънкащо да споделя, че
Франкенщайн в Театър София е в задължителните за сезона постановки за гледане
за Калигула в Народния и до края на януари всичко е продадено
за деца препоръчвам Пипи, Роня, Мери Попинз в Театър София, Хензел и Гретел в Младежкия, а вече и Снежната кралица на Дефисто студио на Камерна сцена на Народния.

Приятно гледане! Дано уцелваме и на добра публика! За добрите представления – гарантирано е!

Пътувания, пътувания, пътувания

IMG_2220

Пътуванията ми. Обичам ги. В България и в чужбина. Със семейството и по работа. Падат ми се по много. Пловдив, Брюксел, Бургас, Стокхолм … Понякога не знам къде се събуждам.

Научила съм се да взимам само най-важното. И да го събирам в раница. Дори за официални срещи има как да се организират четири дни дрехи, лаптоп и нужното в един ръчен багаж. За по-бързо, удобно и лесно. Защото обичам да не чакам за багаж, да се чекирам онлайн и да имам време за други неща 🙂

Обикновено при пътуване си нося две книги – една електронна (с много книги на нея) и една хартиена. Обичам докато чакам да чета и си поставям за цел с всяко пътуване по бизнес за 2-3-4 дена да изчитам поне по една книга. Носейки две имам разнообразие и възможност да решавам в движение коя да предпочета.

Научила съм, че в чужбина най-удобно е при пристигане на летището да знам предварително автобус или метро да взема до града. Цялата информация е онлайн и дори цените могат да се проверят. На доста места вече ако купиш и платиш с карта от автомат билета си е по-евтин, отколкото ако го купиш в самото превозно средство. Въпрос на добра ориентация е и няколко клика. Картата е с мен задължително. Имам Visa от две банки (за това ще разкажа в допълнителен пост защо се наложи да са две). Истината е, че на много места не може вече да плащаш в брой – не приемат. Колкото по на север в Европа отиваш, толкова по-важен елемент става картовото плащане. С безконтактна карта става и по-бързо. А и по-сигурно – картата стои само в твоите ръце, не я даваш на никого.

Снимката по-горе е от последното ми пътуване до Брюксел предната седмица. Бяхме на конференция в Европейската комисия. Радвам се, че момичетата, с които бяхме заедно приеха да минем разстоянието от хотела до Комисията пеша. Духаше леко, но бе топло и тези 3 километра ни се сториха като добра възможност да се поразходим. Така и улових в кадър това птиче – в полет, волно из покривите на големия град.

Пътуването вече не е лукс. Лукс е времето. Ако човек може да го планира и оптимизира – идеално.

Пътуванията ми. Обичам ги.

 

IMG_2526

 

Лято 2017 с ниски нива на дигитално потребление

IMG_5780Експериментът провеждам за трета година – силна дигитална диета за лятото. Първият път бе цял август без устройства. Последваха разни формати на намалено консумиране на Интернет и телефони. За това лято периодът бе по-дълъг, но формата бе по-мек.

Какво избрах и направих.
Три месеца без социални канали на телефона. Това драстично намалява безсмисленото висене с безкрайно скролване надолу, надолу до безкрай. Има лек дискомфорт, особено в началото. И дълги периоди без споделяне на снимки в instagram – оцелява се! Без messinger, whats up или skype – може!

Последваха в края на август и 12 дена без мобилен телефон. Никакъв. Никакво говорене. Тук първите два-три дни дискомфортът е още по-голям. А неразбирането от страна на околните – също. Тук вече чух „Защо го правиш?!“ много пъти. Имаше неистови опити хората да се свържат с мен. Те само ме насърчаваха да удължа периода без телефон. Началната ми идея бе за седмица, после минах на 10 дена и в крайна сметка финиширах с 12.

Трудностите без дигитални и мобилни устройства.
Човек свикнал телефонът да е винаги в него и да може да звънне във всеки един момент не може да си представи как е възможно. И трудностите са основно в главата ни. Реално няма трудност да си без устройство.
Едното неудобство бе поради факта, че обичам да снимам доста. Е, това бе период да не много снимки, а в 12-те дена без телефон – естествено няма и една снимка.
Второто е пускането на SMS в зоните за паркиране, налага се да се използва талонче.
Третото е, че нямам часовник и без телефон оставам съвсем извън времето, но и това с повече организация и дисциплина се преодолява.

Ползите.
Ползите са повече от ясни. Повече време за мислене, за четене, за движение. Повече спокойствие.
И ясна увереност, че краят на света, който ежедневно ни залива отвсякъде, се отлага.
Офлайн е яко. Балансът онлайн / офлайн е много важен, за да си себе си и истински и на двете места.
Пожелавам го на всеки.

p.s. 
Изпуснала съм няколко покани за събития, партита, рождени дни. Признавам, леко ме е яд. В допълнение някои хора са се понацупили, че не им отговарям с дни. Е, ще се преживее.

Ето и за предходната майска дигитална диета тук.
И за първите ми 7 дена без мобилен телефон.
И за август без устройства тук.

50 дни в синьо

IMG_5533

Лято 2017 за мен бе синьо. Всъщност изкарах 50 дена със синя коса. Това бе експеримент. Експериментален бунт. Израз на свободна воля. Измерване границите на обществото ни. И личните, разбира се.
Споделям накратко резулатите и наблюденията си.

Лични.
Забавлявах се. Харесах се така. Мисля, че и основна част от семейството и приятелите ме харесаха. Стоеше ми естествено тази синя коса и ме зареждаше.
Прагматично, особено за лятото, когато човек рядко спи у дома, а е често по хотели и други места леко постоянно бях в стрес да не боядисам възглавниците в синьо, но някак го прескочих това леко дискомфортно обстоятелство.
Честно – най-много ме радваха хората, които си общуваха с мен без коментари за косата ми, просто както винаги, като с обикновен човек. Благодарна съм им.

Обществени.
Като цяло хората, особено тези, с които имах повод да поговоря, да им се усмихна и общуваме, ме приемаха добре.
Нооо обрах и не малко подминавания с цъкане на език, враждебни коментари и подмятания. Постарах се да не им обръщам внимание много. Но разбрах, че на различните хора в България никак не им е леко. Че традиционно мислещите хора доминират, но и че (за пореден път се убедих) промяната е възможна и си пробива път, макар и бавно.

Продължението.
За момента, за спокойствие на заинтересованите и случайните минувачи по улицата – отново съм в конвенционалната гама за цвят на коса. Но не за дълго.
Ще има продължение този експеримент.
Едно, защото е забавно в личен план.
Две, защото има ефект върху другите – на едни дава кураж да видят, че може, на други – че е възможно, на трети – да опитат да приемат, на четвърти – да разширят границите си.

Благодарности.
Благодаря на Димитър Цонев (Star Nails Bulgaria) за консултацията за цвета и за боята, както и на смелия ми коафьор Васко, който подкрепи това мое начинание.
Благодаря за вниманието.

Захвърлено богатство – отпадъците от опаковки

IMG_5156

Всеки ден всеки от нас небрежно и лежерно отнася кога в металните кофи, кога просто захвърля (не, не ти, но няма как да не се съгласиш, доста хора небрежно изхвърлят) на улицата бутилки от минерална вода, кенче от бира, опаковка от чипс или всякакъв друг отпадък от опаковки, които реално биха могли да бъдат рециклирани.

В последните много години човечеството изконсумира за около половин година това, което планетата може да ни осигури за цяла. С около две планети назад сме вече. В океаните има цели острови от пластмаса. Дърветата си ги сечем (ние в България и с лекота изнасяме за съседни държави безценната суровина) и използваме тонове хартия, вместо да я рециклираме. Дори стъклото – бутилки, буркани, което има опция да се рециклира безкрай много пъти изхвърляме в общия кюп отпадъци.

Абе ще каже човек, че нямаме мисъл в главата си и че цялата тази еволюция и интелигентност, за която претендираме, в моменти на ежедневна рутина позабравяме. А да, имаме оправдания – „ама те не ги преработват наистина“, „ама нямам наблизо разноцветни контейнери за разделно събиране“, „абе това не е моя работа, нали си плащам данъците на държавата“ и т.н. т.н.

Ето колко красиви и чисти, готови за преработка могат да бъдат събраните за няколко дена у нас отпадъци от опаковки. Събираме ги в една обща по-голяма чанта и после ги отнасяме за разделно изхвърляне в трицветните кофи в квартала. Намирам го за лесно, ненатоварващо и крайно необходимо действие. Боли ме, когато виждам чуден ресурс, който може да се използва още и още, вместо да замърси и без това позадръстената от боклук природа, да се изхвърля в общия кюп.

Много хора, отивайки на Запад, започват да изхвърлят разделно. Защото там има сериозни глоби ако не го правиш. По закон и тук има глоби. Но никой не прави контрол. За мен контролът от страна на държавата е нещо вторично и дори неприятно. Струва ми се всеки има мисъл, съвест и достатъчно възможности да вземе решение сам за себе си и да полага усилия да живеем по-чисто и разумно.

Ще се радвам, ако и ти го правиш. Защото само заедно можем да се измъкнем от боклучавото блато, което в момента сме подготвили за децата ни. Нали.

Писах още:
Планини от отпадъци произвеждаме всеки ден ние
Тонове опаковки за рециклиране
Тонове бутилки за рециклиране
Само малко желание …

p.s. Осъзнавам, че рискувам да стана досадна с периодично повдигане на темата тук, в блога ми и из социалните мрежи. Но ще го правя докато не видя наоколо си реално повече хора да започнат да събират и изхвърлят разделно. Така смятам за правилно.

Човек може много. „Пенкелер“ е отживяла дума

IMG_5152

Не рядко пъти чувам „Е стига де, и от това ли разбираш“ или „Ама и с това ли се занимаваш“. Леко с подигравателен тон, укорителен, съмняващ се, обиден. Чувам да се говори така и за други хора. И намирам това за доста демоде мислене. Лимитиращо и говорещо само за тесния хоризонт на изказващия се.

Някъде в соц-а си мислех преди, но всъщност от първата индустриална революция, а дори и от преди това сякаш специализацията на човек, тясната специализация се е ценяла още и още и е била издигана в култ. Специализацията явно е тясно свързана с отнемане на всякакви други способности, интереси и възможности на човека, за да задобрее в основната си област.

Да де, в соц-а имаше понятие „всестранно развития индивид“ и това бе върхът на сладоледа и само в истинското социалистическо общество можеха да съществуват такива индивиди. Да бе да.

Днес обаче, да се мисли едностранчиво за човека е крайно неприемливо и обидно. Да му се слага един етикет. С което се изключва всичко друго, което той е. (Елиф Шафак говори много добре за това в този си TED talk)

Например един човек да е дамгосан с етикет „гей“ и да не знаем нищо друго за всички негови качества, умения, способности, емоции, сили. Защото за него се казва само „гей“, „гей“, „гей“. Същото се случва и с „учен“. Или пък „инвалид“. Или пък „многодетна майка“. (примерите за думи не са случайни и могат да продължат още и още)

От нас зависи дали ще си сложим само един етикет. Дали ще позволим да ни сложат само един етикет. Дали другите ще виждат само едно нещо в нас. Или ще ни виждат в цялото ни многообразие. Цветни. Многоцветни. Каквито всъщност сме всички ние, хората.

Познавам прекрасен бизнесмен-предприемач с голям бизнес с повече от 500 служителя, който е лекар-психиатър по образование.

Познавам чудна дама социален предприемач, преподавател, вдъхновител, която е юрист по образование.

Познавам строителен инженер по образование, който професионално е програмист от топ ниво.

Познавам Анжела, която е с ДЦП, но е актриса, написала е книга и днес танцува на сцената на театъра в НБУ (на снимката).

Познавам минен инженер, голям капацитет в областта си, който отглежда пчели и вади мед, а отделно от това пише фейлетони и комични истории.

Познавам майка на три деца, която е радио журналист, а в свободното си време доброволства по много каузи.

Познавам смела жена, която освен международно известен математик в БАН е един от най-ключовите хора в българоезичната енциклопедия.

Познавам театрален режисьор, който решава за лятото да е барман, защото иска да има и тази опитност, и се справя чудесно и с това, разбира се.

Познавам толкова необикновени и разнолики хора, за всеки от които мога да кажа, че са успешни не в една и две области. (Вероятно и ти се досещаш за още примери, нали? Ако е така, чувствай се свободно да споделиш в коментар)

Смятам, че хората го можем. Винаги сме имали сили и капацитет много по-големи от това, което показваме в честия случай. Но днешното време е още по-предизвикателно и ни прави още по-разкриващи възможностите си.

Благодарна съм, че съм в това време.
И ви каня всеки да намери още свои скрити сили.
И да ги развие и покаже на света.

Як март 2017 в моя блог – женски март!

b01a8a94666ebab1706e07707f76b069

Този март бе ударно женски за този блог и се радвам, че ми се получи! Затова и правя това обобщение, да не потъне из следващите публикации 🙂

Сияна и Айсен от Design WeekEnd в Севлиево ми гостуваха и споделяха какво е да доброволстваш и какво ти дава.

С Лили от 3Key rooms си говорихме за предприемачеството и жените

С Петя от Ампоа Ателие говорихме за еко в модата и за момичетата предприемачи

Вики разказа за ученето, амбицията и реализацията

Мира, която търси още доброволци да снимат абитуриенти в затруднено положение

Писах и за първия Уикипедиански редактон за създаване статии за значими жени от историята ни

Жените в ДЕОС и изборите с #ДА16 – включиха се Катина, Елена, Кати.

Три силни интервюта за феминизма с Галя, Събина, Енея.

Няма да е единична тази акция.

А какво прави един човек добър човек?

Запитах днес лежерно във фб А какво прави един човек добър човек?

ето част от отговорите

 
Влади: Ако е Човек, няма как да не е добър.

Райчо: Милосърдието, усмивката, спокойствието.

Павлина: поведението и делата, отношението към хората, природата, живота и въобще света

А иначе аз мисля, че няма добри и лоши хора, има хора, които постъпват добре и зле в конкретни ситуации. Случва се всички да правят грешки.

Све: да не позира с това, че е добър

Виолета: И аз не зная какво е за теб добър човек, но за мен е: някой, който е откровен, отговорен за себе си, има интегритет, поставя граници и умее да дава и получава любов.

Сабина: Човек, който се изправя честно пред себе си и дава най-доброто от себе си да изправи не толкова добрите си.

Мина: Любовта, разбира се

Ивайло: Очите на другия!

Лъчезар: „По плодовете им ще ги познаете“

Светлозар: Емпатията, разбирането. Когато чувстваш истински какво правиш на другите, това те кара да вършиш добро. И да бъдеш добър за другите.

Вили: да обичаш другия както обичаш себе си (което предполага че е нужно да обичаш и себе си като творение на Бога, защото животът не ти принадлежи, той е дар) С подобна нагласа просто няма как да не си добър. Да го наречем с една дума- смирението.

Светлана: Благодарността и доброто намерение.

Ивет: Гледа си добре работата, живее морално, не се пъчи и не блести, не дава съвети.

Светлана: Съгласна съм с Ивет. За мен смирението прави човек истински добър.

Лиди: умнието да прави разликата Добро Зло да действа, инфрмирано в посоката

Благодаря ви!