телесни плевели е новият сборник на Алек Попов, събрал 6 разказа. общото между тях – телесното, тялото. фантастичното не е много, на границата е с реалното

харесаха ми и вятърът на старостта, макар да исках още от тази история, хареса ми и телесни плевели – беше ми най-любопитна като сюжет, хареса ми и историята на един танк – прозвуча ми много позната. душевадеца малко ми досади с разточителство и соц образи, solve et coagula ми беше по-сладко от нужното, а ковачи – по-директно от нужното. по ковачи тази вечер е премиерата на постановка на Възкресия Вихърова

„пътуването продължава, макар че морето винаги крие изненади. новите брегове може да се окажат дори още по-опасни, населени с още по-обсебващи видове … “

корицата е много нежна и добра, според мен

вероятно ще ти е приятно да я изчетеш. лека е.

–

писах и за черната кутия

още за телесни плевели има в Kafene.bg

това е трудна книга. и вероятно няма да има много читатели, макар да ми се иска да има това е книга, която те шамаросва и събужда.

книгата е разказ на един глас. гласът на човек, който вече не съществува, защото не приема тишината, наложена от новия режим. думите, гласовете, звуците са излишни в новия свят, в който управляващата партия иска да направи всички щастливи, като им отнема ненужните им неща – имената, говоренето, пеенето, свободата.

книгата ни затваря в една стая и ни дава в богат детайл физическото страдание, съпътстващо отнемането на личността от тялото.

Петър Денчев е българският Оруел на 2012-та

„Наистина ли си толкова глупав, да смяташ, че ако хората трябва да избират между свободата и щастието, ще изберат свободата? Разбира се, че ще изберат щастието, защото то има прекалено малки измерения. Когато затваряш кръгозора на хората, щастието става съвсем лесно постижимо за тях. Ти можеш да им го осигуриш. Когато им отнемеш всичко, после можеш лесно да ги направиш щастливи и благодарни.

… не всички имат нужда от свободата, защото не могат да се управляват сами“

още за книгата Тихото слънце на Петър Денчев – в Kafene.bg

сред голямото количество издавани български автори все по-често започват да се срещат наистина добри. само за последните месеци прочетох няколко впечатляващи текста. ето и следващата изненада.

добавено лято е роман, който ме грабна за гърлото и не ме остави до края. върна ме далеч в детството, в милите, топли и уютни дни на безгрижни игри до късно вечер, на пакости и смях, на влюбвания и трепети. не, не прекали с това, защото през цялото време действието прекрачва твърдо и в настоящето.

поредния текст за емигрант, завръщащ се. но в идеално недосадна, дори напротив, добра интерпретация на темата. за завръщането и спомените, за обичта към града, твоето място, твоето дърво, в чиито клони като дете си чел Пипи, твоите улици, твоето училище. и страха, страховете от детството, които са завинаги.

добавено лято ме разтърси, разплака, умили, натъжи, замисли. и ми хареса много. мисля, че ще ти хареса и на теб.

„можеше да си позволи малко безделие, моментно отпускане сред роден въздух, контролирано приключение, което на порции да убива и възражда в поносим вид така дълго таената носталгия“

„с вглеждането навън оставаш сам. няма нужда да бързаш, да полагаш усилия, да се стремиш. влакът те носи със скорост, която не зависи от теб. просто се отпускаш и примиряваш. изолираш се от ежедневието, стигаш до себе си. осъзнаваш задъхването на живота, който може би не е твой. тих преврат на подтисканите емоции, които в този момент са съзрели възможността да поживеят. учудваш се, че ежедневно пренебрегваш кой си. не помниш кога за последно си бил дете, кога си се радвал, просто защото следобедът е слънчев, откога в снега виждаш проблем, а не приказка. обещаваш си да се върнеш към това. обещаваш си да бъдеш онзи, който навремето мечтаеше. и се отпускаш на прозореца, оставяш се на този шарен и красив филм“

браво на Сиела за поредното добро попадение. и на Евгени браво, наистина добър текст

още за книгата – в Kafene.bg

няма какво да се лъжем – при наличието на телевизия и Интернет децата ни четат по-малко. но, нека сме реалисти – ние колко четем? или колко сме чели на тяхната възраст? ама всеки да си признае честно.

мисля, че понякога драматизираме повече. а от друга страна – не полагаме достатъчно усилия в посока да променим нещата. констатираме и точка.

хубавото е, че в последните година-две поне говорим повече за това. и има раздвижване. миналата година БНТ направиха „Голямото малко четене“, Az-deteto.bg и Столична библиотека имахме кампанията „Забавното лятно четене“, Аз чета тези дни извадиха интересни статистики за библиотеките, идния петък пък Az-deteto.bg и Столична библиотека организираме Национална кръгла маса за детското четене …

и тук ми се иска да направя няколко коментара към изнесените от Аз чета данни. едното е, че София чете най-малко. според проучването на Az-deteto.bg пък децата в София четат доста. разликата идва от това, че децата в София, според мен, посещават по-малко библиотеките, защото библиотеките, особено с детски отдели, са малко и придвижването е трудно. затова пък тук сме най-облагодетелствани откъм големи книжарници и книги се купуват. факт.

втори лек коментар е по отношение броя книги за деца по градове, специално изнесените за Варна 200 000 – колегите от Детски отдел на Регионална библиотека Варна са притеснени от цифрата и специално ми обясниха, че това са детски и юношески отдели взети заедно, а колегите от Столична библиотека казаха, че има официални статистики за броя книги и те са по-меродавни.

при всички случаи е ясно, че книгите в библиотеките са малко и хората като цяло забравиха библиотеките. ако ви се намира нова книга в дублаж, ако искате вместо кафе и минерална вода един път да направите добро – купете книга от книжарниците наблизо и минете до библиотеката да й дарите.

няма смисъл да спорим кокошката или яйцето. ясно е, че и библиотеките, и децата, и учителите, и родителите имаме доста да направим, за да променим ситуацията, вместо за пореден път да констатираме пасивно и виним държавата

писах още: културната ни политика, интересни цифри за родното книгоиздаване, време за книги и време за библиотеки

една книга, в която любов и еротика са наравно със смъртта, тежките тайни, целия живот

пет текста, новели, в които емиграцията присъства, без да се натрапва, а Америка е видяна като провинция, без холивудския й блясък. и за малко България от 60-те. красиви жени. и мъже. различни любови, все заплетени и ако ги четеш една след друга може да се почувстваш на моменти като в бразилски сериал. пет различни смърти. и отношения деца, родители и техните родители

мисля, че заглавието подвежда и би привлякло повече мъже, но книгата е доста женска. корицата – нежна. а Златко Ангелов е чаровник

още – в Kafene.bg

една от тъжните истини за България, според мен, е че интелигенцията й винаги е правила компромиси, сервилничила е на различни режими и политики и почти без изключения се е съобразявала със силните на деня. в доказателство – дългият списък агенти и от хората на изкуството и от всички области интелигенция … много тъжно.

да, България няма своя Довлатов, който в думи прости описва без емоции и излишни драми малкия човек в ролята на интелектуалец. и да, въпреки многото текстове за близкото ни минало – лишен от политиканстване, но с голата истина, погледната в очите текст нямаме.

а за онова време има още много неизговорени истини. и героите му са актуални и днес. малки хора ще има винаги. но винаги ще има и големи, които да ги опишат. Довлатов е сред тях.

още за книгата – тук

признавам, че изчаках да отмине шума покрай книгата

но истината е, че покрай подобна книга не може да отмине шума. вероятно няма да отмине дълго. вероятно няма да е преувеличено да кажа, че това е най-добрият български роман, който съм чела от години. в допълнение – корицата е много добра също

тъгата на миналото, преплетено в много пластове. от времето на Минотавъра та до днес. поднесено на малки порции. в много образи. в аз, който сме.

бях и момчето на панаира, и бащата при лудницата, и сина и дядото с писмото, и майката, изоставила детето в мелницата, и сестрата, която тича назад, за да го прибере, и бабата, невиждаща, но помнеща, и момиченцето на моста. и в мазето, и в лабиринта, и в коридорите и тесните стаички. времето. сълзите. мъката. времето. тъгата. аз.

моето време. моята тъга. моята книга. в която аз сме.