Урания

urania

Урания на Блага Димитрова освен с мистичното си заглавие ме привлече с чудната си корица (комплименти за труда на Мариана Станкова) и бе сред избраните книги за лятната ваканция. Никак не сгреших, че я понесох именно нея към морето. Прекрасна!

Урания е книга за мъдростта на словото, дълбочината на думите и общуването между хората. Изпълнена с мистика и наука, дълбоки океани и далечен Космос, минало и бъдеще, преплетени в мислите и диалозите на героите.

Мисля си, че книгата ще се хареса както на хора, които се занимават с лингвистика, физика, астрономия, така и на любителите на словото в най-богатия му вид, на философски настроените и на търсещите романтика.

Урания е на 18, макар в моето съзнание винаги да я виждах по-скоро като 16 годишна (вероятно е сложено 18 от някакви морални съображения). Дочува глас, който я отвежда във вилата на професор-лингвист в срещата му с негов асистент. Влюбването е неизбежно, интимността също, но тя далеч не е само между телата, а е по-скоро между търсенето на смисъла и общуването между тримата.

Има някакво силно (поне за мен) усещане за късен соц, което не дотежава. Дори на много моменти ми звучи, сякаш е писана за днешния ден, макар първото й издание да е още от 1993 година.

Фабулата е динамична и мистична. Размахът на разсъжденията е пленителен и дава големия чар на романа. Замая ми се главата от наситеността и богатството на българския език, разгърнати до максимална степен в текста.

„Но преди да изрека думата, нека да я премълча, за да й отворя пространство и време. Защото какво е една дума сама по себе си без мълчанието около нея, което създава нейното подслойно ехо?“

„- Но в спора се ражда истината!
– И се убива най-голямата истина: правотата на другия да мисли различно!“

„Приемете впрочем другия човек такъв, какъвто си е, и се радвайте, че е различен от вас.“

„Срещата би имала смисъл само тогава, ако си постави за цел да не подчини едната на другата от позиция на силата или на „правотата“, не за дифузия между двете, не за превъзпитание, пази боже! Аман от превъзпитатели! За себепознание!“

 

The Righteous mind. Защо добрите хора са разделени

IMG_5586

The Righteous mind. Why good people are divided by politics and religion от Jonathan Haidt бе книга, която нямаше как да подмина в книжарницата и жадно зачетох веднага, щом се сдобих с нея. Четох я бавно и с много връщания напред-назад. Много пластове в човека и обществото ни разнищтва авторът, задава убави, дълбоки въпроси и захвърля настрана, подлага на силно съмнение своите (либерални) виждания, за да опита възможно най-обективно да намери отговор на въпроса аджеба защо не могат умните и добри хора да се сработят, защо все позволяват да има линия на разделение между тях – я от религии, я от партийни принагделжности или политически възгледи.

„A landmark contribution to humanity’s understanding of itself“, както пише за книгата New York Times.

С мои приятели в последните години много сме обсъждали темата, извеждали сме различни хипотези, защото въпросът за разделението между нас, хората, силно ни вълнува. Търся обяснения в много книги. Тази е от тези, отговорила на много въпроси и намерила не малко важни детайли по темата.

Разсъжденията са най-вече за морала, моралните устои на човек, как се създават, как се променят. За това как и по-скоро защо съдим другите. Как решаваме кое е добро и кое – лошо. Защо уж сме цивилизовани, пък допускаме войни, реч на омразата и разделения.

Няколко много любопитни морални дилеми са споделени в книгата, част от голям набор подобни, с които екипът на Хаид е правил задълбочено проучване, за да изведе основните тези в книгата. С тях не веднъж напоследък забавлявах успешно (до силно изчервяване на част от компанията) приятели при събирания. Провокативни, измерващи границите ни и показващи, че всичко е процес. И процесът има нужда от провокации, за да се движи напред.

Екипът на Хаид проучва хора от различни места по света, за да сравни как те изграждат своя морал. Хора, от различни прослойки, образование, професии. Unexpectedly, the effect of social class was much larger that the effect of city. Well-educated people in all three cities were more similar to each other than they were to their lower-class neighbors.

Кое е правилно? Кое е вярно? Кой решава? Къде са твоите граници? А моите? А общочовешките? Кое ни прави хора? А кое – цивилизовани такива?

Като Спиноза, авторът, а и читателят в мое лице поне, се опитва не да се присмее на човешките помисли и действия, не да ги критикува, не да ги мрази, а да ги разбере.

Ето малко откъсчета от книгата:

„morality is the extraordinary human capacity that made civilization possible“

„morality is self-constructed by children on the basis of their experiences with harm“

„we’re born to be righteous, but we have to learn what, exactly, people like us should be righteous about“

„moral communities are fragile things, hard to build and easy to destroy“ – всеки, занимавал се с опити за това у нас е наясно, при мен опитът е доста пресен и болезнен

мисля, че това е доста важно за нас тук и сега: „many nations are failures as moral communities, particularly corrupt nations where dictators and elites run the country for their own benefit. If you don’t value moral capital, then you won’t foster values, virtues, norms, practices, identities, instructions, and technologies that increase it“

„moral capital leads automatically to the suppression of free riders, but it does not lead automatically to other forms of fairness such as equality of opportunity“

„if you are trying to change an organization or a society and you do not consider the effects of your changes on moral capital, you’re asking for trouble … (this explains why liberal reforms so often backfire and why communist revolutions usually end up in despotism)“ – тук има цяла, много задълбочена и любопитна част от книгата, в разгръщане на тази теза и защитата й, която ще оставя любопитните сами да прочетат

вероятно с това ще се скандализират доста хора „rather than building more prisons, the cheapest (and most humane) way to fight crime may be give more money and authority to the Environmental Protection Agency“

„as long as consumers are spared from taking price into account – that is, as long as someone else is always paying for your choices – things will get worse“

„the miracle of spontaneous order that emerges when people are allowed to make their own choices“

„anything that binds people together into dense networks of trust makes people less selfish“

„diversity makes people turn inward and become more selfish, less interested in contributing to their communities“

„emphasizing differences makes many people more racist, not less“ мисля, че е много важно да разберем това

и много хубаво за финал на този пост изречение от книгата „If you really want to open your mind, open your heart first“

p.s. макар четенето й да отне много време, оставям си я на нощното шкафче за още минавания и съм благодарна, че я срещнах тази книга

Jen Sincero: You are a badass

IMG_5384

От време на време човек е хубаво да минава някоя надъхваща мотивационна книга – „You are a badass – как да спреш да се съмняваш в своето величие и да започнеш да живееш страхотен живот“ на Джен Синсеро. Ама от качествените. Е, тази е именно такава. Мисля, че е доста симпатична и за начинаещи и за напреднали – по елегантен начин припомня доста напомпващи истини.

Личностното развитие не е права, която се движи само напред и нагоре. По-скоро е силно нагъната линия, която понякога може дори да прекъсва. Процес е, не от лесните. Затова книгата е полезна. Няма откриване на топлата вода, разбира се, но има с хумор и лекота добре структурирано мотивиращо съдържание, което се чете бързо, попива се и със сигурност помага.

Еееето споделени малко мъдрости:

  • The only failure is quitting. Everything else is just gathering information.
  • Love yourself. You can do anything.
  • When you up-level your idea of what’s possible, and decide to really go for it, you open yourself up to the means to accomplish it as well.
  • The more you have, the more you have to share.
  • One of the best things you can do to improve the world is to improve yourself.
  • Nothing has any value other than the value we put on it.
  • Money is an exchange of energy between people.

Мерси на Вася, че сподели книгата с мен!

Тесният път към далечния север. Ричард Фланаган

photo-2

Ако ме питате кой роман, от изчетеното през 2016-та, ще запомня за дълго, то това е без съмнение Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган.

Препоръча ми непременно да го прочета Светльо Желев. А щом Светльо казва няма как да го подмина. И съм истински благодарна.

Не, това не е роман за всеки и за всяко време. Тежък, тъжен, облян в потрес, сълзи, тегоба, непосилност, но и истински човешки, триумфиращо човешки.

Това е книга за свободата да останеш себе си, изборът да запазиш човека в себе си, въпреки обстоятелствата, въпреки непосилния натиск да

Тази книга ми помогна много в пътя към себе си. Тесен, тегав, лъкатушещ, кален, драпащ, разкриващ още и още пластове на хуманното. Със сигурност Тесният път към далечния север искам да е от книгите, които държа децата ми да прочетат. И силно се надявам повече хора да я прочетат. Нищо, че не е лесна.

Втората Световна война такава, каквато не само не сме си представяли, но и едва ли мнозина от нас са познавали в тези й измерения. През погледа на Дориго Еванс, лекар, пропътуваме из войната в нейната периферия. Но именно в периферията се устоява най-трудно. И битката за съхраняване на човешкото е най-безмилостна. Дориго попада в японски трудов лагер. Военнопленниците строят железен път между Сиам и Бирма. Оцелелите са малко, макар да не са на фронта.

„Накрая останаха само жегата и дъждовните облаци, насекомите, птиците, животните и растенията, които не помнеха и не се интересуваха. Хората са само част от множеството на всички онези неща, които копнеят да живеят, а най-висшата форма на живота е свободата: човекът да бъде човек, облакът да бъде облак, бамбукът да е бамбук.“

„Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.“

„Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо.“

„Защото смелостта, оцеляването, любовта не съществуваха във всеки човек поотделно. Те съществуваха – или загиваха – във всички тях и заедно с тях умираше и човекът; бяха стигнали до извода, че да изоставят някого е равносилно да изоставят себе си.“

„Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот. А хората го приемат, затварят очите си и го наричат „международно положение“ или политика, или война, или пък си създават свое пространство, напълно отделно от цивилизацията, което назовават личен живот. И колкото повече се откъсват от цивилизацията в този личен живот, колкото повече той се превръща в таен живот, толкова по-свободни се чувстват. Но не е така. Никога не си свободен от света, да споделяш живота е да споделяш вината.“

Не слагам българската корица, защото я намирам за наистина неадекватна. Но за избора и за превода – комплиментите са за Колибри!

Елена Божинова: Относно глупостта на злото

p_45715

Благодаря на Елена за този текст!
Споделям с много вълнение, тъга и все пак надежда, че можем заедно да спрем завладяването ни от Нищото …

„От много дълго време насам българският политически живот (за съжаление) ми напомня за заглавието на една психоаналитична статия – „Относно глупостта на злото“ (Concerning the Stupidity of Evil, D. Meltzer, Sincerity, Karnac Books, 1994).

След писмото на В. Симеонов към българите в чужбина, реших, че е крайно време да помисля защо българският политически живот и глупостта често изглеждат много тясно свързани. Преди да решите, че глупостта не е достатъчно сериозен проблем, ви моля да помислите отново. Ако сте от моето поколение сигурно си спомняте един филм – „Приказка без край“, в него имаше едно „нищо“, което поглъщаше в черната си маса целият свят и бяха нужни целият героизъм на характерите от филма и цялата креативност на създателите му, за да може да му се противопоставят. Съществуването на света беше застрашено поради ширещата се глупост и безхаберие, защото, казва Мелцер:

„Доколкото индивидите са пожертвали способността си за страстен отговор на красотата на света, те падат жертва на завистта към другите, които изглежда притежават „ежедневна красота в живота си“, вътрешна красота. Но тук отново глупостта погрешно възприема външната форма за вътрешна красота и търси „тайни на успеха“, вместо „душата на мистерията“. – Доналд Мелцер, „Относно глупостта на злото“, Sincerity, Karnac Books, 1994

И така, за пореден път бяхме изправени пред бруталността на глупостта като клиничен феномен, като психична защита срещу способността за мислене, промяна, развитие, срещу глупостта, която в неизбежен екип със завистта, реагира първосигнално срещу всеки опит и всеки успех на надеждата, активността, включеността на хората, които влагат страст в живота си, които са малко по-различни, изглеждат по-успешни, имат самочувствието да се заявяват и да отстояват себе си и бъдещето си. Когато глупостта ги забележи, когато се почувства застрашена (защото идват избори, защото е била учудена от резултатите от предишните избори, защото не може да повярва и, още по-малко, може да понесе, че съществува и друг свят на красота, на възможности, на потентност, на успехи, на любов и принадлежност, която не е обвързана с преки ползи, с тънки сметки, а говори за идентичност, лоялност и надежда), тогава глупостта показва истинското си лице, изкривено от лъжи, манипулации и завист, не можещо да понесе „душата на мистерията“, а ровещо за познатите му перверзии – пари, жажда за внимание и саботаж.

Когато бях малка „Приказка без край“ беше един от любимите ми филми, той ми даваше надежда, че смисълът, страстта, надеждата могат да победят глупостта и Нищото. Сега ми коства огромно усилие да си припомням това, но пък дъщеря ми ми помага да си припомня „красотата на света“ и „душата на мистерията“.

И нещо лично, г-н Василев, ние не използваме децата си за политически цели, ние сме политични в името на децата си.

200_s

Припомнете си „Приказка без край“:
„– Защото хората започнаха да се обезверяват и да забравят мечтите си. Така Нищото става все по-могъщо.
– Какво е Нищото?
– Празнината, която остава. То е като отчаянието, унищожаващо света.
– Но защо?
– Защото хората без мечти са лесни за контролиране. А у когото е контролът – притежава властта.“

А какво прави един човек добър човек?

Запитах днес лежерно във фб А какво прави един човек добър човек?

ето част от отговорите

 
Влади: Ако е Човек, няма как да не е добър.

Райчо: Милосърдието, усмивката, спокойствието.

Павлина: поведението и делата, отношението към хората, природата, живота и въобще света

А иначе аз мисля, че няма добри и лоши хора, има хора, които постъпват добре и зле в конкретни ситуации. Случва се всички да правят грешки.

Све: да не позира с това, че е добър

Виолета: И аз не зная какво е за теб добър човек, но за мен е: някой, който е откровен, отговорен за себе си, има интегритет, поставя граници и умее да дава и получава любов.

Сабина: Човек, който се изправя честно пред себе си и дава най-доброто от себе си да изправи не толкова добрите си.

Мина: Любовта, разбира се

Ивайло: Очите на другия!

Лъчезар: „По плодовете им ще ги познаете“

Светлозар: Емпатията, разбирането. Когато чувстваш истински какво правиш на другите, това те кара да вършиш добро. И да бъдеш добър за другите.

Вили: да обичаш другия както обичаш себе си (което предполага че е нужно да обичаш и себе си като творение на Бога, защото животът не ти принадлежи, той е дар) С подобна нагласа просто няма как да не си добър. Да го наречем с една дума- смирението.

Светлана: Благодарността и доброто намерение.

Ивет: Гледа си добре работата, живее морално, не се пъчи и не блести, не дава съвети.

Светлана: Съгласна съм с Ивет. За мен смирението прави човек истински добър.

Лиди: умнието да прави разликата Добро Зло да действа, инфрмирано в посоката

Благодаря ви!

Гаяне Минасян за понятието за лидерство

Слагам този текстна Гаяне Минасян за истинското лидерство, за да не потъне. А е много ценен, за да го оставим да потъне във фийда на социалките:

„Една от причините, поради които не виждаме желаната социална промяна, е остарялото ни, тоталитарно понятие за лидерство. За прекалено много от нас лидери са хората, които са на власт – политиците. Истинските лидери на едно общество обаче не са тези, които държат лостовете на насилието (политическата власт), а тези, които държат лостовете на съзиданието – дейците на културата, науката, иновациите, изкуството.

Промяната не започва от законодателството, което ще ни я „спусне“ отгоре; промяната се създава от гражданите, които водят, а властта може само да следва. Именно заради големите ни очаквания към властта има такъв вакуум на лидерство и сякаш само се лутаме като муха без глава, без да отиваме наникъде. Време е да забравим чл.1 за ръководната роля на партията.“

Куфарът на брат ми. Истории за пътя

11709658_10153468548673988_1510044547933336579_n

22 истории за пътя, за дома, за началото, за самотата, за това, което ни прави каквито сме, за завръщането, за прибирането, за тръгването, за цената на всичко това. В първо лице. Изживени, изстрадани, дищащи, до сълзи.

„… всички сме емигранти от единствената истинска родина, която сме имали – тази на детството“
Георги Господинов

„Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите …“
Нева Мичева

„…защото общият ни куфар е пълен с дом“
Невена Дишлиева-Кръстева

„Че има един-единствен начин да влезеш в месомелачката, и това става по твое собствено желание
Че родината те разпознава, когато прекрачиш прага й
Че родината е мястото, което ти липсва, дори да твърдиш, че нямаш търпение да се махнеш оттам“
Катерина Стойкова-Клемър

комплиментите са за Невена Дишлиева-Кръстева за смелостта и на Люба Халева за корицата

задължителна

Пътеводител на галактическия стопаджия

IMG_6506

Пътеводител на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс – една велика книга.

Препрочитането й от време на време е задължително. Ето доста скромна част доказателства:

„Тази планета има един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни.“

„Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.“

„Немотивираните му постъпки бяха истинско произведение за изкуството. Пристъпваше към всичко в живота с една смесица от удивителен талант и непресторена бездарност и често бе трудно да различиш едното от другото.“

„Отказвам да приведа доказателства, че съществувам – казва бог – защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра аз съм нищо.“

„Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат че са. Например на платената Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много – колелото, Ню Йорк, войните и т.н., докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратното, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека и то точно по същите причини.“

„Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.“

И разбира се – 42.

Това издание е от 1988-ма, Библиотека Галактика, превод Саркис Асланян, корица Текла Алексиева.

Късна жена

IMG_2888

Има книги, които чета бавно. Бавни книги. Книги като голяма тъмна река, която преминава през мен и остава завинаги в мен. Книги, които не чета, а живея.

Късна жена е такава. Научих за нея от интервю по БНР. И разбрах, че е за мен. Корицата също ми го подсказа. А историята ме хвана за врата и дълго не ме пусна.

Станчо Пенчев пише романа в началото на 90-те. Онези мътни и празни 90-те. Изумителен текст, роден в нищото. История, която смразява. България на длан през целия й 20-ти век. Истината, голата истина, мръсната истина през човешки истории.

Много мъдрост. Много истина. Много болка. Много тъга.

„- Света зе да се обърква.
– Бе той много са е оправял някогаш. Големите мътят, ний сърбаме …“

„Една от лошите ни черти на нас, българите, е че гледаме на държавата си като на чужда и враждебна сила. То е от дългото ни бездържавие …“

„Страхът е истинският двигател на живия свят … Костите на всички човешки раси са пълни със страх.“

„Времето е само маска на самотата.“

„Щастието е просто усещане за цялост …“

„Жилаво нещо е надеждата – все намира от какво да се обнадежди и нахрани.“

„Погледна ли назад, жал ми става – човечеството се е променяло до сега само по принуда, след безсмислени кръвопролития, катастрофи, варварски братоубийства … значи не разсъдъкът е движил света, а пак страха …“

„Кръстопътният народ е болезнен, колеблив и несигурен, той винаги чака и се бои от това, което идва отвън … “

„Пълен си с минало. То тежи.“

Комплименти за издателство Ерго!

Ако има съвременна българска класика, то Късна жена е в топ 3 там.
Силно препоръчвам за всеки почитател на съвременната родна проза.