24 книги, които всяка библиотека трябва да има

Library Location

По повод 24 май и Седмицата на библиотеките, на база всички мои срещи и разговори с библиотекари из цялата страна (прекрасни хора, силно отдадени на професията си) реших, че ще е полезно да съставя списък с книги, които смятам за стойностни, важни, маркери за съвремието ни, писани и издавани в последните години, които е добре (силно препоръчително) да присъстват за обществен достъп във всяка библиотека (или поне във възможно повече).

Списъкът включва само книги на чуждоезични автори. За българските автори и книги вероятно следва да се направи друг, макар (според скромното ми мнение) част от авторите ни и издателите им да правят доста усилия, за да са познати на четящи и библиотеките.

Списъкът е базиран на прочетено и споделено от видни четящи хора, както и от мен самата. Няма претенция за уникалност или изчерпателност. Включила съм основно автори от днешния ден, не познатите на всички класици, които и без това са достатъчно популярни. Списъкът не е класация, има препоръчителен характер.

Ако вие искате да дарите книга на библиотеката във вашия град или квартал, но не знаете какво точно да им купите – ето това са заглавия, които дори да имат в повече бройки няма да им навреди. Защото ако имат само 1-2 бройки тези книги не могат да се дават за домашно ползване, т.е. библиотеките имат нужда от няколко бройки, за да може повече хора да четат. Подарете им!

  1. Sapiens и/или Homo Deus на Ювал Харари – фундаментални, двете силно допълващи се, няма как да сложа една под друга, слагам в едно. Да, за разлика от останалите заглавия в списъка това не е художествена литература, но ми се струва достатъчно важна, за да присъства тук.
  2. Собствена стая на Вирджиния Улф
  3. Изкупление на Иън Макюън
  4. Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган
  5. Сол при солта на Рута Сепетис
  6. Живот след живот на Кейт Аткинсън
  7. Левиатан на Пол Остър
  8. Черните кучета на Иън Макюън
  9. Windows of the world на Фредерик Бегбеде
  10. Кафка на плажа на Харуки Мураками
  11. Човек на име Уве на Фредрик Бакман
  12. Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна на Юнас Юнасон
  13. 1Q84 на Харуки Мураками
  14. Законът за детето на Иън Макюън
  15. Баща на мъртвите на Балаж Дьоре
  16. Има крокодили в морето на Фабио Джеда
  17. Ру на Тим Кхуи
  18. Асамтой на Етгар Керет
  19. Майсторът на фиде на Ма Дзиен
  20. Сияние на жена на Ромен Гари
  21. Атлас изправи рамене на Айн Ранд
  22. Името ми е Червен Орхан Памук
  23. Никога не ме оставяй на Кадзуо Ишигуро
  24. Американският любовник на Роуз Тримейн

Бих се радвала и други книжни блогъри да се ключат със свои подобни списъци.

Знам, че с тази публикация ще предизвикам много полемики и няколко поне приятеля автори, издатели, преводачи силно ще се засегнат, разсърдят или дори разгневят. Това е целта ми. Да има дебат. Да има говорене. Да има действие.

И да не забравите да дарите някоя от тези книги на библиотеката наоколо. Може и да попрочетете тези от списъка, които не сте чели. А библиотекарите – искайте да имате тези заглавия за отдаване в библиотеките си.

 

Комуникация на благотворителността. Евелина Христова

image2

Комуникация на благотворителността е новата книга на Евелина Христова, която прочетох с голямо желание и интерес. Не, не защото Ева ми е чудна колега от НБУ, не защото корицата на книгата е привлекателна, нито защото на корицата пише „Доброто съществува и има нужда да бъде подкрепяно„, макар силно да вярвам в това.

Прочетох книгата на един дъх, защото темата е повече от актуална, защото Ева е подходила много сериозно и е направила задълбочени проучвания, каквито нямаме до момента много правени, защото вярвам, че и бизнесът и хората тук имаме нужда да правим повече доброволчество и повече благотворителност, а последните без комуникация няма как да минат успешно.

Системно, подредено, аргументирано е подходила Евелина към работата си. Това прави и самият текст достъпен, а основните послания – ясни и еднозначни.

Силно препоръчвам книгата на всички колеги, които се занимават с комуникации, с маркетинг, с CSR, както и на собствениците на бизнеси, мениджърите, които взимат решения по тези теми в своите фирми, както и на студенти, разбира се и на хората от НПО сектора, които са силно замесени, когато се говори за благотворителност.

image1

Да, доброто съществува и има нужда да бъде подкрепяно!

Браво Ева и благодаря!

Ура за Алекс Кръстев и Аз чета!

33183978_2354255801281484_3080674539844141056_n
Аз чета е голямо явление за България. Аз чета е проект, който направи четенето модерно и превърна темата в доста актуална онлайн. Това стана с много усилия на много хора в последните няколко години. За историята на този проект разказва създателят й Алекс Кръстев.

На снимката Алекс и Милена Ташева взимат награда тази седмица за кампанията на Аз чета Писател назаем на ПР Приз, кампания, по която са работили с Диляна Денева, Диана Василева, Мартина Ламбова, Габриела Кожухарова, Ася Ангелова, Вал Стоева, Цветомила Димитрова.

Това е интервю с Александър Кръстев, направено от Евдокия Яцута, студент магистърска степен, НБУ.
AzCheta-Logo-New-Wide

Какво Ви мотивира да започнете проекта „Аз чета“?
През 2006 година, когато започвах личния си блог, говоренето за книги реално липсваше, не само онлайн, но и офлайн. След като се оказа, че 3-4 поредни материала в него са посветни на неща, които съм прочел наскоро, реших да ги обособя в отделен блог за книги. Ако сега книжните блогове са мода, то преди 12 години бяха нужда.

Пред какви трудности се изправихте?
Книгоиздаването у нас е консервативен сектор и когато средната възраст на екипа е 21 години, трудно те приемат насериозно. Успяхме обаче да преборим всички предразсъдъци и 12 години след началото сме един от най-разпознаваемите брандове и предпочитан партньор за повечето български издателства. О, и средната възраст продължава да е някъде около 25 🙂

Кои бяха ключовете моменти при развиването на проекта?
От самото начало имах ясни идеи как да развиваме „Аз чета“ – с постоянно разширяване на общността от пишещи. Бях сам не повече от 2 седмици, след това започнаха да се включват приятели, а после и непознати, които… бързо се превръщаха в приятели. През 2008 година започнахме да публикуваме новини, а малко по-късно преминахме от блог към пълноценен сайт.
Мисля, че 2017 г. беше ключова за нас – спечелихме националната награда за литература „Христо Г. Данов“ в категория „Електронно издание“, започнахме кампанията „Писател назаем“ и създадохме нишовата дигитална агенция BookMark с услуги за издателства.

Представяхте ли си до къде ще стигнете в началото?
Определено не. Но винаги сме се стремели да ставаме по-големи и с по-голям обхват към читатели, на които да разказваме за хубави книги.

Знаехте ли с какво се захващате?
Мисля, че в зората на блоговете никой не си е представял какво ще последва.

Следвахте ли определен план за развитие?
План по-скоро правим година за година, анализирайки предишните периоди. И винаги се стремим да надминаваме очакванията.

Пред какви предизвикателства се изправяте днес?
Днес основният казус е как от любителски този проект да стане напълно професионален. Това означава промяна на работните навици за част от екипа, но и засилване на доверието на издатели, за които книжният маркетинг например и слабо позната зона.

Какви са бъдещите Ви цели?
Вече обособихме няколко свързани бизнеса около „Аз чета“ – дигиталната агенция BookMark, която предлага маркетингови услуги за издатели, както и редакторски услуги. Много е вероятно скоро да задействаме и друга посока, която стои „на трупчета“ от няколко години – създаване на съдържание на английски език.

 

Случаят Кюри или чуден български детски филм по кината

128

Случаят Кюри – новият български детски игрален филм ми е много любим! Не, никак не е „типичният български филм“. Цветен, забавен, закачлив, с великолепна музика, свеж сценярий, прекрасни млади актьори! И режисьор Андрей Хадживасилев, който забърква тази голяма магия на киното без компромиси с качеството!

Тони ще става учен. Провежда сериозен научен експеримент с мишката Мария Кюри.

Рая ще става балерина и усилено репетира с приятелките си Лебедово езеро.

С голяма усмивка, много намигания и детска чистота филмът омагьосва и малки и големи.

За жалост големите кина не приемат лесно български филми, но още седмица из по-малките софийски кина (Дом на киното, Влайкова, G8) и в няколко града може да гледате Случаят Кюри. Не пропускайте!

Четвъртък от 11 в Дом на киното ще има и среща с екипа след проженцията. Заслужава си.

Сайтът на филма е тук http://thecuriecase.com/

А във фб може да намерите актуалната програма по градове, кина и часове

index

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

paskalevi_01

Още едина мила история от Мария Касимова-Моасе!

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017 година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. Съвсем случайно в един дъждовен ден Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце“, припомня си тя, „и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво: “Ето ги нашите дечица!”.
Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата…Така през август 2017-та Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин… До ден днешен те поддържат връзка с приемните семейства. И смятат, че децата са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца – по-голямо момиченце и по-малко момченце – които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати!“, възкликва очарована Дани, „ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах – вие сте ни родили във вашето сърце!”…
***
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един впечатляващо академичен за шестте си години български език какво точно прави майка й в момента. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани”, казвам, “разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”. “Амииии…“, върти очички тя, „те непрекъснато се целуват!”. “Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз. “Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка. “Хората, които се целуват без повод, се обичат”, решавам да обобщя аз. „Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”
На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви: “И аз целувам мама по устата!”
След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!” В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите.

Всъщност, Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия – той в английска паралелка, а тя – във френска. Съвпаденията продължават. В началото на деветдесетте фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-та се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?
Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят – децата им Даниела и Валентин.
Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия…

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието – живеят в него.
В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Докато чевръсто облича якето на малкия Вали, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

Историята на семейството на Зара и Иво е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.

Конкурс: Иновативни идеи за по-малко пластмаса в офиси и компании

32253603_2048653218483041_6434120038885621760_o

#СкъсайСПластмасата! Това гласи тазгодишното послание на Световния ден на околната среда, 5 юни.

По традиция Българската мрежа и компаниите членове отбелязват деня с редица колективни дейности.
Тази година основната ни инициатива е конкурс, в който служителите на компаниите ще предложат своите иновативни идеи и практики, насочени към намаляване употребата на пластмаса в офисната среда.

Компетентно жури в състав Тодор Бургуджиев, директор на ЕКОПАК България АД, Justine Toms, активист и блогър по темата за отпадъците и Огнян Траянов, управител на ТехноЛогика и председател на Мрежата, ще отличат трите най-интересни идеи.

Победителите ще бъдат наградени на официална церемония на 5 юни с любезното домакинство на Национален музей „Земята и хората“ – София

Иън Макюън. Изкупление

IMG_5110

Иън Макюън с Изкупление – шедьовър на шедьоврите, творчески връх на един забележително талантлив писател на днешния ден. Ако имах да прочета само един роман за тази година – бих избрала именно този.

Изумявам как стигам до този роман едва сега. Никой в приятелския ми кръг, сред четящите ми приятели, сред книжните блогъри, чиито съвети зачитам – никой не е подсказал за това съкровище! Като се поразрових не намерих повече от 1-2 ревюта на книгата на български … (тук намерих подходящо обяснение от Йордан Ефтимов: „Всеки, който е чел нещо от Макюън, може да предположи защо популяризирането му у нас закъснява толкова много. Въпреки криминалния характер на сюжетите му той е ужасно фин стилист за цървуланската българска публика. Не отхвърлям дори възможността езиковите му стратегии да се схванат погрешно като чиста проба старомодност.“)

Без да издавам подробности от сюжета (защото лично аз не го търся, когато чета ревюта за книги) ми се струва важно да споделя, че трите части, на които е разделен романът са силно контрастни и следват своеобразна динамика, която прави усещането от изчитането още по-приятно.

И ако кажа, че тук намерих вероятно най-човешката еротична сцена, плод на младежко влюбване, ще е така, но ще оставя силно грешно впечатление у вас за романа.

„Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти.“

Нека подскажа, че втората част не ме остави за миг именно защото темата за Втората световна война ме вълнува силно, а толкова покъртително детайлно разказана от първо лице история съм срещала наистина в малко произведения. И сълзите напираха сами, докато четях. Личен детайл – има нещо символично, че именно на 9 май завършвам романа и пиша този пост. Има много, много силни и мъдри думи в този текст!

„Цял ден наблюдавахме взаимно престъпленията си. Не си убил никого днес? А колко остави да умрат?

Майстор е, голям майстор и истински класик на днешния ден е Иън Макюън.

Вероятно на Ангел Игов никак не му е било леко с превода. Но по скромното ми мнение се е справил блестящо.

Корицата е твърде скромна за това брилянтно произведение. Дори подвеждаща и суха. В първите страници е подробно, дори силно детайлното описание на фонтана и то е далеч, ама наистина далеч от това на корицата.

Не, не съм гледала филма, но ще го направя.

А Изкупление силно препоръчвам.

 


Писах още за книгиа Иън Макюън: Законът за детето и Черните кучета